И сенатор Осуалд Дюк. Най-важният от всички приятели.

Ако не беше той, какъв ли щеше да стане Джино Сантейнджело? Може би щеше да си остане незначително гангстерче, което си изкарва прехраната с доставка на нелегален алкохол? Да се занимава с третокласен бизнес? И да пръска парите си по костюми, коли, партита и жени…

Сенатор Дюк узакони парите на Джино. Изпълни обещанието си. Взе веднъж няколко хиляди долара, после още няколко хиляди… И ги инвестира в сигурни акции.

С Джино не му беше лесно. Той обичаше парите в брой — в банковия сейф, откъдето винаги можеше да си ги вземе.

— Довери се на Осуалд — бе настояла Клемънтайн. — Той ще те направи богат.

Постепенно, докато виждаше от страниците на „Уолстрийт Джърнъл“, че парите му се удвояват и утрояват, той започна да й вярва. И когато през пролетта на двайсет и девета Осуалд настоя да продаде акциите си и да реинвестира сумите в чужбина, той веднага се съгласи.

В началото, когато видя, че продадените му акции увеличават стойността си, той се разгневи.

— По дяволите! — избухна той. — Защо трябваше да ги продаваш!

— Почакай и ще видиш! — кратко му отговори сенаторът.

И пред очите на всички на двайсет и девет октомври двайсет и девета година Фондовата борса и пазарът на акции се сринаха и повлякоха със себе си много хора и техните съдби. Този крах постави началото на Голямата депресия в Америка.

Само че тя не засегна Джино.

От този ден Джино безпрекословно правеше това, което го съветваше сенаторът Дюк. Разбира се, той от своя страна му се отплащаше с услуги, които изникваха в хода на приятелството между двамата. Не бяха нещо сериозно. Сенаторът поставяше леко ръка върху рамото му и казваше.

— Гледай да се справиш сам, момчето ми.

И Джино се справяше.

Наистина, какви услуги само! Бяха най-разнообразни. От сплашване на млад чернокож джаз-музикат със загуба на топките, ако отново се опита да установи контакт със сенатора до предупреждение на незначителен репортер на малък вестник, който искаше да публикува статия, неудобна за сенатора.

Услугите бяха толкова незначителни и се искаха толкова рядко, че Джино дори не се замисляше. Не възразяваше и с готовност изпълняваше това, което по-възрастният мъж го караше да прави. В края на краищата Джино чукаше жена му и благодарение на него правеше пари. Какво повече можеше да иска?

Енцо Бонати се бе преместил в Ню Йорк точно навреме. С рухването на Фондовата борса и пазара на акции и последвалите ги паника и страх разцветът от двайсетте години отиваше към своя край. Парите, които някога бяха в изобилие, сега се оказаха кът. И заведенията, в които се продаваше нелегално внесен алкохол, спуснаха кепенците в целия град. В резултат на тази стагнация избухнаха продължителни кървави разправи между гангстерските банди. Настъпи ерата на гангстерските войни, каквито не бяха виждани досега. Нямаха достатъчно пари, за да преместят на друго място бизнеса си, затова с нокти и зъби бранеха териториите си.

Основната война се водеше между двама гангстерски босове от старата школа. Бяха известни като Мустакатите любимци — Джузепе Джо, кръстник Мазерия и Салваторе Маранцано.

Младоците Лъки Лучано, Енцо Бонати, Вито Дженовезе и Франк Костело стояха настрана и се надяваха двамата мъже да се ликвидират взаимно.

Джино беше още по встрани от тях. Беше дясната ръка на Енцо, а по-късно стана негов съдружник.

Войната между Мазерия и Маранцано, така наречената Кастеламарезе, продължи години и накрая завърши с убийството на Мазерия през април трийсет и първа. Няколко месеца по-късно беше убит и Маранцано.

След отстраняването на старите Мустакати любимци Лъки Лучано беше готов да поеме нещата в свои ръце. До него застанаха неговите приятели и съдружници.

Лучано искаше да внесе промени в организираната престъпност и да образува общонационален синдикат, който да функционира като единен организъм — спокойно и без сътресения. Той създаде нещо като съвет от гангстери и се назначи за негов председател. Но доста мъчително се съгласи всички членове да имат право на глас. На равен глас.

Джино стана член на съвета. Харесваше му как действа Лучано. Възхищаваше се на силата, на хитростта и на умната му глава, която наистина разбираше от бизнеса. Не му харесваше единствено същността на Лъки.

— Той е убиец — каза един ден Клемънтайн на Джино. — Той организира убийството на Мазерия. Обядваше на една маса с него, стана и отиде до тоалетната, а през това време наети от него убийци влязоха в ресторанта и заклаха стария беззащитен мъж. Мястото му е в затвора. Не искам да идва повече на моите партита.

Джино не се сдържа и се усмихна. Преценката на Клемънтайн и отношението й към замесените в убийството се свеждаше до това да ги кани или не на своите партита. Въпреки това той ценеше времето, прекарано в разговори с нея. За една женска тя наистина знаеше много неща. Научаваше толкова много от Клемънтайн. Но още повече — от нейния съпруг.

Дълго преди сухият режим да бъде отменен със закон през декември трийсет и трета, Осуалд Дюк сподели с Джино тази очаквана промяна. До тази дата той уреди нещата и навлезе в друг бизнес — развлекателни игри, разиграване на незаконна лотария, отпускане на заеми с безбожно висока лихва. Но не се забърка с проституцията и наркотиците въпреки натиска, който му оказа Енцо. Така между двамата възникна конфликт, който доведе и до разрив през януари трийсет и четвърта. След раздялата всеки тръгна по своя път. Останаха обаче добри приятели. Алдо предпочете да остане с Джино, който високо оцени този жест на лоялност. Двамата работеха добре, както бяха правили това дълги години.

Старият враг на Джино Пинки Банана се забърка в несигурни и опасни сделки и се наложи да напусне града. Това обаче не успокои Алдо, който живееше ден и нощ с потайния страх, че някоя тъмна нощ Пинки ще изпълни своето отмъщение.

Въпреки депресията делата на Джино вървяха добре и му носеха добра печалба. Лотарията стана много популярна и се хареса на широки слоеве от населението — от таксиметрови шофьори до банкови управители. Истинско вълнуващо преживяване. Залагаш десет или двайсет и пет цента на някакво число и ако то бъде изтеглено, можеш да спечелиш двеста, триста и дори повече долара — в зависимост от първоначалния ти залог.

Джино наричаше това парите на наивниците. Играта продължаваше и продължаваше, а парите течаха като река.

Той разполагаше с повече от петдесет момчета, които събираха залозите в три различни квартала на града. Те отнасяха парите в пет пункта-майки в центъра на града, които всъщност бяха обикновени магазини със скрити стаи в задната си част. Донесените суми се вписваха в книга, парите се съхраняваха добре и бяха налице, за да бъдат взети от личния инкасатор на Джино. Наистина страхотен бизнес.

Отделно от парите, които Джино предаваше на сенатора, за да ги вложи в акции, той натрупваше големи суми, пазени в депозитни сейфове в много от банките в града.

Беше наясно, че не е в състояние да изразходва парите си, без да докаже официалният им източник. Ето защо в началото на трийсет и трета година купи нощен клуб. Заяви, че е спечелил парите на конни състезания. Когато настъпи отмяната на сухия режим, заведението беше ремонтирано и преобзаведено и Джино — току-що получил разрешително за продажба на алкохол — беше готов да го отвори и да отбележи бум в клиентелата и печалбата. Нарече бара „Клеми“ и той веднага се превърна в модна атракция.

По това време Джино най-сетне успя да убеди Вера да зареже професията и да постъпи на работа при него като гардеробиерка. Това й осигури постоянен доход и някаква сигурност срещу връщането на Паоло, който пък излежаваше петгодишна присъда за нападение със смъртоносно оръжие, извършено седмица след поредното му излизане от затвора — седмица, през която дори не бе помислил да се отбие при нея.

— Трябва да е бил много зает — защитаваше го предано тя, твърдо убедена, че Паоло е мъжът на нейния живот, нейната любов, а не някой дребен престъпник и подъл насилник.

— Ти си пълна глупачка — убеждаваше я Джино.

— Ти живееш своя живот, аз моя — отговори важно Вера.

Клемънтайн, разбира се, беше доволна от огромния успеех на „Клеми“. Присъствието й в заведението възбуждаше интерес и привличаше като посетители много представители на висшето общество на Ню Йорк. А собственикът на заведението, организаторът на всичко, Джино Сантейнджело се превърна в една от знаменитостите на града. Жените го обожаваха. На Клемънтайн точно тази част от развитието на Джино никак не се понрави. И така се роди идеята той да се ожени за Синди. Идеята естествено беше нейна.

— Момичето знае всичко за теб. А и тези федерални агенти, които душат непрекъснато наоколо… Така предварително ще се защитиш. Ожени се за нея. Ако някога надушат нещо, тя никога няма да може да свидетелства срещу теб.

Идеята беше повече от добра.

— Даа — каза й Джино. — Мисля, че ще се оженя.

И ето го сега — в синята спалня за гости в голямото имение на семейство Дюк в Уестчестър, излегнат на леглото, запалил пура… В очакване на сватбата.


Изминалите години не успяха да накърнят свежестта на малката красавица Синди. Напротив, бяха придали някаква одухотвореност на погледа й и скъпоценни бижута за всеки неин тоалет, дори най-незначителния. Диамантената Лил, както наричаха филмовата звезда Лилиън Гиш, вече не беше мечтата на Синди. Беше наясно и с Джино. Великодушен негодник. Но той беше длъжен да бъде великодушен. Колко момичета, които живееха с любовника си, биха се съгласили да споделят неговия двойствен, пълен с опасности живот? Не много, това беше сигурно.

И така, тя заживя заедно с него по собствена воля. Но това не означаваше, че трябва да я лъже. Да се преструва на сгоден, когато неговата мадама в Сан Франциско е била омъжена през цялото време. Синди бе узнала това в деня, когато Леонора роди бебето си. Десет месеца, след като се бе преместила при Джино. Коста се беше обадил по телефона в отсъствието на Джино и я беше помолил: