Сега вече Джино се разсмя.

— Дрънканици!

Но тя продължи през хлипове да нарежда:

— Не са празни приказки. Дори ми показа пистолета си. Каза, че щом той не ме има, никой друга няма да ме има…

Истински театър на Сто и десета улица в три часа следобед. Той сви рамене. Не можеше да направи нищо. Е, можеше да й даде пари, за да избяга.

Сви устни и проницателно я огледа. Ридаеше. Изглеждаше искрена. Може и да беше една от гадните шегички на Пинки, разбира се, а Синди никога не би изпуснала да му извърти някой номер.

— Чуй, Синди… Нека помисля малко.

Сълзите й секнаха сякаш по чудо.

— Джино! Наистина ли?

Той кимна.

Тя се беше разсополивила и извади от чантичката си носна кърпичка.

— Знам, че още от самото начало беше глупаво да се връзвам с него. Но тогава ми изглеждаше толкова хубав… И наистина се отнасяше страхотно с мен… Знаеш, подаръци и разни други неща. Но ти — тя дръзко го изгледа — си бил винаги този, когото съм харесвала.

Той прихна, сякаш беше казала нещо много смешно.

— Стига, Синди, недей да се подмазваш.

Тя широко отвори очи, беше самата невинност.

— Но това е истина, кълна се, истина е!

— Добре, добре. Само че имам работа и трябва да вървя.

Тя кимна, после плътно се приближи към него.

— Искам да ти кажа нещо — пошушна съзаклятнически тя.

— Какво?

— Няма да повярваш — продължи да шепне тя. — Усещам, че животът ми е застрашен. Страх ме е, наистина — после внимателно придърпа блузата си отпред и разкри част от гърдите си.

Джино почти против волята си надникна. Гледката го зашемети.

— Виждаш ли изгореното? — тя не забелязваше възбудата му.

— Изгорено? — Джино още един път погледна и видя ужасен червен белег до зърното на лявата й гърда.

— Направи ми го с цигара — обясни Синди. — Сега вече видя какви неща прави.

Подъл, гнусен негодник. Същият като Паоло, същата долна измет.

— Колко ти трябват?

— Не знам, може би две-три стотачки ще ми стигнат да избягам в Калифорния. Там мога да си потърся работа и…

Джино кимна. Тя продължи:

— Ще те чакам утре вечер в „Дебелия Лари“. Ако можеш да ми ги донесеш, още на другия ден ще замина.

— Имаш ги.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Склони глава и нежно я целуна по бузата. Тя пак щеше да ревне, но се сдържа.

— Благодаря ти, Джино, ти си истински приятел.


Коста пристигна с влака в Ню Йорк рано сутринта в понеделник. Доктор и госпожа Сидни Ланца го чакаха на Централната гара. Отначало го изгледаха подозрително и си размениха скришом изненадани погледи, че е толкова приятен на вид и възпитан. Когато Франклин Зенокоти бе решил да осинови момче с такъв съмнителен произход и минало, цялата фамилия бе разтревожена. Но сега пред себе си те видяха приятен младеж с вежливи обноски. А те, разбира се, не бяха такива сноби, че да се държат надменно.

Къщата им в Бийкмън Плейс не беше разкошна, но пък кварталът беше в Манхатън. Беше дом на средна ръка хора и не можеше да се сравнява с дома на Зенокоти. Но обзавеждането й говореше повече от външния й вид. Масите със сребърен обков, ценните картини по стените, полираните махагонови мебели бяха все белези на много пари.

Доктор Ланца имаше частна практика и кабинетът му се намираше в предната част на къщата. В съседство с него беше обзаведено просторно помещение за чакалня.

— Докторът е много зает човек — сподели госпожа Ланца, когато водеше Коста към неговата стая. — Работи много и се радва на добре свършената работа. Да лекуваш, е Божие благоволение, нали знаете и всеблагият Отец наш внимателно избира учениците си.

Франклин Зенокоти беше забравил да спомене пред Коста, че семейство Ланца са дълбоко религиозни.

Коста кимна с разбиране и се опита да успокои жената:

— Ще се стремя да не преча на никого.

— Сигурна съм, че ще се съобразявате стриктно с реда в този дом. Моля ви, оправяйте сам леглото си всеки ден. И спазвайте точно часовете за хранене. Добрият доктор е нетърпим към нарушаването на реда и липсата на точност.

— Разбира се — отново се съгласи Коста. — Ще бъда точен. Когато съм тук — прибави бързо той. — Искам не само да разгледам града. Искам да го опозная. Да посетя художествените галерии, музеите… такива неща.

Госпожа Ланца сви тънките си устни.

— Очаквам да ме уведомявате за намеренията си един ден предварително. Редът в нашата къща не може да се нарушава заради вашите излизания.

— О, не, госпожо, разбира се, че не.

Тя скръсти ръце върху плоските си гърди.

— И двамата сме сигурни, че е така, млади господине.

Коста леко се усмихна. Две седмици в компанията на госпожа Ланца не изглеждаха примамлива перспектива.

— Мислех си да поизляза този следобед — дръзна да изрече той.

— О, не днес, Коста, стига да не възразявате — реагира сухо, но някак благосклонно тя. — Вече съм поръчала още един прибор за хранене, а нашето домакинство и без това доста се обърка заради пристигането ви.

— Разбира се, госпожо Ланца.

Но нищо не разбираше. И, Исусе Боже — мислено употреби любимия израз на Джино — не можеше да чака определен час, за да излезе от Бийкмън Плейс и да намери Джино.


Господин Пуласки попита:

— Все още ли нямаш отговор?

Джино само поклати глава. Старецът притвори очи и притисна слепоочията си с пръсти.

— Пощите са много бавни, наистина бавни. Но ти не трябва да се безпокоиш.

— Кой казва, че се безпокоя? — опълчи се Джино, скочи от стола, на който седеше, и започна нервно да се разхожда около стола на господин Пуласки в малката му стая. — Просто се чудя дали писмото не се е загубило, или нещо подобно. Знаеш ли, старче, какво си мислех? Защо да не се кача на влака и да отида аз до Сан Франциско.

Старецът отвори очи и се загледа през прозореца към оживената улица под тях. От два дена вече ставаше от леглото, но се страхуваше да си покаже носа навън. Там беше пълно с хора, които само чакаха да вземат парите му, златния му часовник… живота му.

— А ти какво мислиш, старче? — попита Джино. Беше застанал зад гърба му и се люлееше напред-назад на петите си. — Да го направя ли?

— Какво да направиш? — старецът явно не го беше чул.

— Да отида до Фриско — повтори Джино малко ядосано. Старецът май не го биваше вече. Сигурно боят му беше размътил мозъка.

— Може би е по-добре да поизчакаш още малко, една-две седмици — смислено отговори старецът, явно хванал отново нишката на разговора. — Но след това… — той внезапно млъкна, забравил какво иска да каже.

— Да? — попита Джино едновременно с нетърпение и отегчение, стисна дясната си ръка в юмрук и неспокойно го удари в дланта на лявата.

— Мисля… — лицето на господин Пуласки се сгърчи болезнено, очите му се изцъклиха. — Ми… — болката обаче срази изнемощялото старо тяло. Той се изкашля, но не усети кръвта, която бликна внезапно от устата му и потече по брадичката му. Погледна с невиждащи очи към Джино и мисълта му се отнесе към покойната му съпруга. Извика името й. Силно, с цяло гърло, но докато викаше, в гърдите му сякаш нещо се взриви и той се свлече на стола, без да довърши повика си.

Джино го наблюдаваше ужасен.

— Господин Пуласки! Старче! к’во ти е? — сграбчи го за рамото и го разтърси. — Събуди се, човече! Събуди се!

Но старецът остана все така безчувствен. Джино се наведе напред и го погледна в лицето. Очите и устата му бяха отворени. Но лицето… това беше лицето на смъртта.

— О, не! — сподавено изохка Джино. — Исусе Боже!… Не!…

Коленичи до стария човек, притисна лицето си с длани и заплака. Плачеше за първи път от много години насам. Господин Пуласки. Добрият старец. Не беше сторил зло на никого. Голяма работа, че си го беше показвал! Нали си получи ритниците за провинението! Какво толкова беше сторил?

Овладя се бързо, избърса очите с опакото на дланта си и се изправи. Огледа стаята на стареца.

Леонора никога нямаше да види създателя на любовните писма, които беше получавала всяка седмица. Всяка седмица цяла година. Но по-жестокото за Джино беше това, че господин Пуласки никога нямаше да види Леонора.

— Майната ти, старче — произнесе го като заклинание. — Не можа ли да почакаш, докато я доведа?


Закуската в къщата в Бийкмън Плейс се сервираше точно в седем сутринта. Гореща шотландска овесена каша, гъсто сладко какао и големи филии хляб.

Коста хапна малко. Госпожа Ланца не беше доволна.

— Обилната закуска сочи праведния път на човека през целия ден — заяви тя. — Добрият доктор винаги съветва така пациентите си, нали, скъпи?

Един час по-късно Коста излезе на улицата. Най-после беше свободен.

Поемаше дълбоко въздух, докато вървеше по улиците. Ню Йорк миришеше различно от Сан Франциско. Тук въздухът беше по-сух, по-прашен. Знаеше, че този град някога е бил негов дом, но Коста беше изтрил съзнателно всякакъв спомен за него. Животът му бе започнал в деня, когато Франклин Зенокоти го беше отвел в Сан Франциско. Не искаше да си спомня за живота си преди този ден. Допускаше само един единствен факт. Че дължи живота си на Джино Сантейнджело, че без Джино приютът щеше да се превърне в негов гроб.

Приютени ли? Каква жестока гавра с името…


Джино спеше неспокойно, свит на топка под завивката. Обикновено сънят му беше здрав, но понякога му се случваше да сънува кошмари. Тази беше от тези нощи.

Чукането на вратата се повтори няколко пъти — силно и настойчиво. Най-после стигна до съзнанието му. Когато различи звука, Джино с усилие отвори и очи и погледна към часовника. Осем и половина сутринта! Кой, по дяволите, чукаше толкова рано?

— Даа! — извика сърдито той.

Коста усети по гласа, че Джино е ядосан и се поколеба дали да не се върне по-късно. Но в края на краищата беше пропътувал целия път до Ню Йорк, за да каже нещо лично на Джино и това само щеше да отложи часа на неприятната истина.