Джино се отправи към дома на Коен. Кооперация с квартири под наем, без асансьор, съседна на дома на семейство Като. Това го подсети за приятеля му. Не го беше виждал повече от половин година. Като, както и при Пинки Банана, не одобри начина му на живот и пътищата на двамата се разделиха. Не го упрекваше. Щом Като искаше да си пропилява живота в лайната, това си беше лично негово решение. Джино му бе предложил шанс да се измъкне, но шибаният глупак беше отказал. Забавното в тая история беше, че Като мислеше него, Джино, за шибан глупак! Да се спукаш от смях!

На почукването му отвори слаба, разтревожена жена.

— Какво искаш? — враждебно попита тя.

— Търся Джейкъб.

В очите й трепна тревога.

— На училище е.

— Как не! — той я бутна, мина покрай нея и влезе в стая, натъпкана с вещи и хора.

На пода, покрит с разпилян боклук, пълзеше бебе. В едно изкормено канапе спеше Джейкъб. Джино с ритник го събуди.

— Какво, по дяволите… — размърда се Джейкъб и втрещен го погледна.

— Искам да поговорим — каза Джино. — Да минем отзад!

Джейкъб хвърли уплашен поглед към майка си. Но тя извърна очи. Не беше толкова глупава, за да се намеси. И синът й беше точно като бащата — създаваше само проблеми и неприятности.

Джейкъб реши да си придаде важност и грубо попита:

— Защо мислиш, че аз искам да говоря с теб?

Джино го изгледа мрачно с присвити очи и отсече още по-студено и сурово:

— Защото така казах, боклук! Размърдай се!


Час по-късно Джино отново застана до леглото на господин Пуласки.

— Вземи, старче — подаде му часовника.

Съсухрената старческа ръка, покрита с кафеникави петна, нежно стисна скъпата вещ.

— Ти си добро момче, Джино — с отпаднал глас произнесе той, — момче, което разбира нещата…

Да, господин Пуласки беше прав. Джино разбираше нещата. Само че разказът на Джейкъб Коен за случилото се различаваше от този на стареца. Момчето се закле, че дъртакът си го размахвал пред дванайсетгодишната му сестра от няколко месеца насам.

— Ама тя не му обърнала внимание, нали разбираш, помислила, че дъртофелникът е изкукуригал, но миналата седмица посред бял ден — кълна ти се — той се промъкнал зад нея, извадил си го и оплескал роклята й… единствената й рокля. Дъртият пикалник, трябваше да му го върнем, нали така!

В първия момент Джино не повярва на ушите си. Но после провери разказа на Джейкъб и той се оказа верен. Освен това се оказа, че Джино е единственият в квартала, който не знае, че господин Пуласки е един стар мръсник.

След разкритията не беше справедливо да бие Джейкъб и приятелите му. Вместо това изля гнева и изненадата си в крясъци и им заповяда да му дадат часовника.

— Ще ти пиша ли писмо? — тихо попита господин Пуласки.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — загрижено попита Джино. — Ще бъде дълго писмо, старче. Много дълго. Искам да изпратя да я доведат. Ще се женим. Искам писмото да бъде най-доброто. Ще успееш ли, старче?

— Разбира се, Джино — сериозно отговори господин Пуласки. — Ще напиша най-романтичното писмо, което ти и аз сме писали някога.

Защо да не бъде? Имаше ли някъде записано черно на бяло, че един дърт извратеняк не може да напише едно шибано, дяволски романтично, любовно писмо!?


Кери, 1928

Уайтджак не беше конкретен човек. Имаше лошия навик да не отговаря, когато го питаш нещо. Вместо това провлачваше едно жално: „Маа-а-йната му!“, като че ли това обясняваше всичко.

Естествено, Кери не можеше да му сърди за това. Просто на този свят имаше само него. Беше нейният мъж. И заедно с това очакваше тя да заработи отново, без дори да я попита дали е съгласна. Напълно в негов стил. Откакто напуснаха дома на Мадам Мей щедро беше плащал за всичко, което тя и Люсил си бяха купували. Щедро и без възражения.

Но сега изглежда парите се бяха свършили. И беше справедливо, разбира се, тя и Люсил да започнат да печелят пари по единствения начин, който знаеха. Просто обстоятелствата го диктуваха, а не някакви предварителни сметки, нали така?

Уайтджак не промени отношението си към нея. Даряваше я с любов всеки път, когато имаше настроение… Но сега с Кери нещата станаха по-различни. Никак не й беше приятно, когато такова настроение го налегнеше точно когато тя беше свършила с поредния клиент. Не че не се стараеше, полагаше усилия да стене и да въздиша — знаеше, че това му харесва — преструваше се, че изживява върховно удоволствие, но истината беше друга. Беше скапана от умора, между краката си усещаше тъпа, пареща болка, гърбът също я наболяваше… И единственото нещо, за което мечтаеше, беше да се завие презглава и да заспи.

— к’во става с тебе, жено? — грубо я попита един ден той. — Беше най-апетитното и сладко парче, което съм имал, а сега получавам само студен задник.

— Просто съм изтощена — отговори тя. — Работя много повече и много по-различно отколкото при Мадам Мей… срещу по-малко пари… Мислех, че ще се настаним някъде и ще имаме свое собствено заведение…

— Преди да го направим, трябва да съберем много, много мангизи. Не е моя вината, че тая кучка Мей изтегли всичко от банковата ни сметка, преди да си взема дела.

— Не знаех, че е направила това! — възкликна Кери.

Уайтджак великодушно продължи:

— Е, виждаш, жено, че не ви притеснявам с моите проблеми, а вие двете доста ме притеснявате с вашите — стана от леглото и се протегна. — Хайде да се поразходим малко!

Тя въздъхна едва чуто. Толкова й се искаше да излезе, да се махне за малко от наетото тясно жилище, да подиша чист въздух, но просто не можеше да си го позволи. Очакваше клиент, редовен клиент, когото не можеше да върне.

— Аз няма да мога! Но ти излез.

— Ще изляза, разбира се, че ще изляза! И дори ще намеря някое подходящо момиче — да ви помага — взе сякаш между другото двайсетте долара, които последният клиент на Кери бе оставил на масата. — Какво ще кажеш, а? Една платинено руса мацка. Представяш ли си я сред вас двете, а? Трите ще бъдете страхотна комбина, неповторимо шоу и май наистина ще натрупаме големи пари.

— Шоу ли? — Кери не разбра за какво говори той.

— Шоу, захарче, шоу! Три котенца като вас да се галят и смучат една друга… да си играят… Знаеш, нещо подобно на онова, което си правила там, на острова…

Кери се смръзна.

— Не!

Той не се разгневи. Но гласът му, неговият обичайно ленив и приятелски глас, я шибна като с камшик:

— Ти си проститутка, жено! При тебе няма „не“!

Той се облече и излезе, без повече да й каже дума. Тя също мълчаливо го гледаше. После се хвърли в леглото и плака, докато очите й пресъхнаха.

Не чу, че Люсил е влязла при нея в стаята. Усети присъствието й едва когато мъничката й ръка утешително потупа рамото й и започна да я гали по гърба.

— Ти си мислеше, че той е принцът от приказките, нали, миличка? — попита я съчувствено Люсил. — Той е нашият сводник, мила, а ние сме неговите проститутки. Всички сме заедно в кюпа. Така че няма нужда да страдаш. Знам, че ти се плаче, но я си помисли какво ми е на мен.

Кери седна в леглото и загледа настойчиво Люсил.

— Не разбираш — започна тя с накъсан глас. — Ти винаги си живяла така. Аз можех да имам друг живот, но собственият ми вуйчо ме изнасили, заключи ме и започна да ме продава. Изпращаше при мен мъжете един след друг, докато родната ми баба седеше в съседната стая и събираше парите. Нямах още тринайсет. И оттогава… все същото…

Люсил премигна срещу нея, за да сдържи сълзите си.

— Кери, бях на шест години, когато вкъщи разбраха, че ще си остана джудже. Тогава баща ми ме продаде на една пътуваща група циркаджии, която минаваше през града ни. Всички те бяха наркомани. Докато станах на единайсет, задоволявах капризите на всеки загубеняк от трупата. Уайтджак ме откри, когато станах на шестнайсет. И ме спаси… Да, това наистина беше спасение за мен. Той ме измъкна от онова дяволско котило, беше мил с мен, събуди желанието ми да живея… Заведе ме при Мадам Мей — истински рай, ако го сравниш с това, на което бях свикнала.

Кери слушаше напрегнато, постепенно собствените й проблеми някак започнаха да изчезват.

— Тези последни няколко месеца с теб и Уайтджак са най-прекрасното време в целия ми скапан живот — продължи Люсил. — И двамата се отнасяхте с мен като с нормално човешко същество, а не като всички онези ненормалници, които се гавреха и ме съсипваха, защото съм джудже. Бих направила всичко за Уайтджак. Той е добър човек. И ти, миличка, трябва да мислиш така. Уайтджак постъпва добре и с двете ни.

Кери мълчаливо кимна в знак на съгласие. Такъв беше.

— Защо тогава плачеш? — попита дребосъчето. — Щото си проститутка? Това ли е нещастие? И аз съм проститутка, но изобщо не се притеснявам. Уайтджак е сводник и си върши работата. Не бива да му пречим. Хайде, скъпа, избърши сълзите си и да се връщаме на работа.

Кери стана от леглото и застана пред огледалото. Видът й беше ужасен — очите й бяха подути, гримът размазан от сълзите и засъхнал по бузите. Но се почувства по-добре. Люсил беше права. Какво толкова? Да, продаваше тялото си. Професия като всяка друга!

— Браво на теб! — забеляза състоянието й Люсил. — Хайде, бързо се разкраси, че ни чака работа… и едно птиченце ми пошушна, че симпатягата, който чака отвън, не си пада по дребосъците. Виждаш ли! С каква лекота казвам дребосъче. Да има нещо лошо в това? Не, нали. Тогава спокойно можеш да кажеш и проститутка — същото е.

Кери започна да се усмихва.

— Благодаря ти — каза нежно тя.

Люсил сви рамене.

— За нищо.

Кери се зае да заличи следите от сълзите по лицето си. Нали беше напуснала Мадам Мей, за да използва възможността сама да управлява живота си. Поне малко! Какво, по дяволите, беше очаквала? Уайтджак да работи за нея и да се ожени за нея? Биваше си ги тия фантазии! Добре де, беше се влюбила в Уайтджак, не се чукаше, а правеше любов с него… Беше й харесало, първото нещо, което харесваше. И за тези хубави няколко месеца беше забравила всичките си амбиции. Уайтджак беше прав. Трябваха им пари, за да си купят собствен публичен дом. Щом всички те се нуждаеха от това, значи всички трябваше да работят, за да постигнат целта си.