Кери изобщо не си беше представяла такова начало на новия й живот. Искаше й се да има време и да се подготви. Въобще не беше очаквала, че Уайтджак ще хвърли истината за тях в лицето на Мадам Мей.

Но Уайтджак добре си беше направил сметката. Тя беше истинска златна мина. Защо тогава да чака? Пред себе си виждаше поне още десет чудесни години заедно с Кери, която да върши цялата работа. Беше го накарала да се почувства така… страхотно, както от години не се беше чувствал. А щом тази курва него го раздвижи, о, значи струваше много пари. Много. Какъв живот само им предстоеше!

Всъщност да откъснеш Уайтджак от Мадам Мей си беше истинско постижение. Най-печеният сводник в бизнеса! Кери имаше нужда точно от такъв. Беше доволна. Какъв живот само им предстоеше!

Вече бяха потеглили с лъскавия бял „Олдсмобил“ на Уайтджак, когато от заведението изскочи Люсил, онова забавно миньонче, и се затича след колата, като ги умоляваше да я вземат със себе си.

— Нещо пречи ли ни? — двамата се засмяха, почувствали се свободни, и настроението им се вдигна до небесата.


Всичко това се бе случило преди два месеца. През цялото това време не вършеха нищо освен да се забавляват. Една безкрайна фиеста. Развлечения. Безгрижни дни. Безметежни нощи.

Кери сякаш беше попаднала в рая. Уайтджак се кефеше с нея и това й доставяше удоволствие. А в досегашния й живот едно от нещата, които не познаваше, беше удоволствието. Очакваше той веднага да я пусне в бизнеса, но явно плановете му бяха много различни от нейните. Нае апартамент за тримата и когато се настаниха, им каза:

— Ще си дадем малко почивка, само една-две седмици… за въз-ста-но-вя-ване…

Именно това възстановяване се оказа непознат свят за Кери. Можеше ли да бъде и другояче — та досега тя познаваше живота само зад стените на публичния дом и затвора на Уелфеър Айлънд. Той реши, че трябва да разшири хоризонтите й.

По отношение на външния си вид Уайтджак беше безупречен. Истински тузар. Непрекъснато сменяше двайсет и трите си костюма, трийсетте ризи и петнайсетте чифта обувки. Къпеше се всеки ден. Във вана. Капваше във водата малко дамски парфюм. После бръснеше главата си и я намазваше с чист зехтин, докато тя лъсваше като билярдна топка. Освежен и издокаран, обръщаше внимание на облеклото на Кери и Люсил. Харесваше му да изглеждат скандални. И те изглеждаха, защото той им купуваше рокли, копринени чорапи и обувки с високи токчета в крещящи цветове и ги насърчаваше ярко да се гримират. Едва тогава тримата излизаха на разходка с белия „Олдсмобил“

Районът на Уайтджак беше Сто трийсет и трета улица. Там всички го познаваха — той беше свой човек във всички ресторанти, заведения, в които нелегално се продаваше алкохол и танцувални салони с джаз от единия до другия край на улицата. Всяка нощ кръгът от негови познати се разширяваше, защото Уайтджак беше симпатяга с голяма душа и широки пръсти.

Кери седеше тихо до него и отпиваше от питието си, потопена в тази съвсем нова обстановка, с непознати досега цветове и звуци. Това беше свят, за който тя не знаеше, че съществува. А когато Уайтджак й подаваше цигарата с марихуана, всичко в този свят изглеждаше съвършено. Наркотиците притъпяваха реалността, тя вече не беше загрозявана от светлините на прожектора, оставаха само веселието, лекотата и безгрижието.

Тримата излизаха всяка вечер и се прибираха в ранни зори. Понякога Кери и Уайтджак се любеха. Но винаги страстно и много вълнуващо. Дори Кери, която хладнокръвно се бе включила в начинанието — все пак рискът в бизнеса си е риск — някак свикна с него, започна да го чувства близък.

Неочаквано този висок плешив мъж с пронизващ поглед и дълбок галещ глас бе станал неин.

Неочаквано тя забрави за бизнеса и се отдаде на своя нов живот.

Неочаквано се влюби.

— Кери… — през мъглата до съзнанието й достигна гласът на Люсил.

— Какво има, мила? — попита тя като в просъница.

— Уайтджак иска да покажем на тия двамата нещо истински разтърсващо.

— А?

Тогава Люсил посочи към двамата музиканти, излегнали се край тях.

— Мисля, че пак сме в бизнеса.

Кери завъртя очи.

— Ти може, миличка, но не и аз… Мисля, че Уайтджак не иска да го правя. О, неее, бизнесът вече не е за мен…

Люсил лекичко се извъртя към нея и тихо й каза:

— Той поиска да ти кажа.

— Не си разбрала, мила — Кери се прозя и поразкърши тялото си. — Той не може да иска това от мен.

Кери се отпусна отново и с наслада се заслуша в песента на Беси Смит, която долиташе от грамофона. Нямаше желание дори да помръдне, да не говорим за него друго.

— Ето — единият от музикантите й подаде да си дръпне от цигарата с марихуана.

Тя я взе с благодарна въздишка, пое силна глътка, която изпълни дробовете й, после се претърколи, за да я подаде на Уайтджак. Но него го нямаше.

— Ти си голяма работа и го знаеш, нали? — доближи се до ухото й по-младият от музикантите. — Забелязах те, но не бях сигурен дали ще ми позволят да бръкна в гърнето с меда. Мислех, че си само на Уайтджак, но… той ме увери, че двамата можем да го правим както душа ни поиска.

Тя се привдигна с усилие. Главата й бучеше.

— Сигурно — изфъфли тя, — нещо грешиш.

— Няма грешка — заяви самоуверено младокът. — Дадох на твоя човек двайсет гущера… Няма начин да греша.

Едва сега в съзнанието й проблеснаха думите на Люсил. Те отново бяха в бизнеса.

Не тръгна да прави сцени, разбира се. Но щеше да бъде по-добре, ако Уайтджак сам й го беше казал, а не да се изплъзва като крадец на тъмно.

Любов ли? Говняна работа! И животът си е едно голямо лайно!

Музикантът вече я опипваше, плъзгаше ръце по червената й копринена рокля и я събличаше. Новата й червена рокля. Уайтджак й я беше купил тази седмица.

— Фю-ю-т! — подсвирна той от учудване. — Ама ти имаш най-страхотните цици, които съм виждал.

Такива на Кери не й минаваха. В края на краищата вече не помнеше броя на мъжете, които си бяха плащали, за да я имат. Но Уайтджак поне трябваше да сподели намеренията си с нея. Щом се нуждаеха от пари, тя щеше да разбере.

По дяволите, беше длъжен да я остави да реши кога да се върне на работа!

Езикът на музиканта вече облизваше зърната й, но не и сълзите й, когато тя започна тихичко да плаче.

Два след полунощ!

От два часа Кери беше станала на петнайсет.


Джино, 1926–1927

Джино Сантейнджело и Алдо Динунцио навлязоха в нелегалния бизнес и започнаха да се издигат. В началото обединиха парите си и ги инвестираха в няколко камиона висококачествено уиски, доставка от Канада. Не рискуваха да ангажират случайни хора и сами шофираха камионите с няколко отбрани авери охрана — мярка да не бъдат нападнати и ограбени от други гангстери.

Сключването на самата сделка се оказа безпроблемно, но пътят от канадската граница до сърцето на Ню Йорк беше дълго и опасно. Макар че всичко завърши благополучно, неприятните изненади не ги отминаха — камионите се повреждаха, полицията извършваше случайни проверки и, разбира се, многократно ги нападаха.

Джино беше преценил рисковете от начинанието и крайната печалба се оказа значителна, въпреки че част от стоката беше ограбена по пътя.

Алдо и той добре се сработиха. Имаха си доверие и постепенно, доколкото можеха да си го позволят, привлякоха да работят с тях група верни момчета.

Така неусетно измина цяла година. Джино стана на двайсет, но изглеждаше както винаги по-голям от възрастта си. А и въртеше бизнеса като по-опитен и по-възрастен от годините си. Външният му вид и решителната му походка будеха респект. Двамата с Алдо се ползваха с безусловен авторитет и към тях се отнасяха като с важни личности.

Пинки Банана стана главният изпълнител на операциите на групата. На път натискаше газта до дупка и изкарваше ангелите на всеки, който се опитваше да ги спре. Кефеше се от работата, което само по себе си беше опасно, но пък полезно. Продължаваше да живее със Синди — русата фукла с апетитното дупе. Сега я наричаха „Куровдигачката“ — прякор, специално измислен за нея.

Дългите курсове до Канада и обратно обтягаха нервите и създаваха напрежение. Стигна се до сблъсъци. Бандата Сантейнджело, щом си спечели име, започнаха да се карат и бият помежду си. Това беше първият предупредителен сигнал. Джино разбра, че момчетата се разтоварваха от напрежението по време на дългите пътувания по този начин и реши да потърси други възможности. Не беше тайна за никого, че законът за сухия режим си имаше много вратички. Една от най-широко отворените беше разрешението да се употребява спирт в интерес на здравето. А щом лекари имаха позволението да го предписват, трябваше да има и официално производство. Така на определени компании бяха издавани правителствени лицензи, след което те законно произвеждаха алкохол.

Братовчедът на Алдо, Енцо Бонати, беше пуснал пипала в няколко такива компании в Чикаго и околността. А слуховете говореха, че влиянието му е още по-голямо.

— Защо да не се срещнем с него? — предложи Джино на Алдо. Винаги бе имал желание да се запознае с Бонати.

Но Алдо като че ли бягаше от подобна среща.

— Той е опак човек — обясни нежеланието си Алдо.

— Опак ли? — присмя му се Джино. — Та той ти е братовчед, по дяволите! Велик като шибания Капоне. Пусни кръвните си връзки.

Нямаше как, Алдо неохотно прие и след няколко телефонни разговора двамата взеха влака за Чикаго.

Да пътуваш с влак беше истинска почивка. Алдо заспа, а Джино гледаше през прозореца и премисляше живота си. Засега всичко се нареждаше добре. Беше успял да спечели куп пари. Може би беше настъпило времето да изпрати да доведат Леонора. Продължаваше да й пише с помощта на господин Пуласки — редовно, всяка седмица. Нейните писма пристигаха от дъжд на вятър, но пък съдържанието им беше толкова далеч от това, което Джино искаше да му пише, че той не се ядосваше.