— Благодаря ти — трогна се старецът. — Винаги й купувам лилии. Бяха любимите й цветя.

— Купи й лилии и от мен тогава.

Джино изтича надолу по стълбището и излезе на улицата. Тръгна с обичайната си нехайна походка. Винаги се чувстваше някак извисен, когато пишеше писма до Леонора. За приповдигнатото му състояние обаче имаше още една причина. Великият Лучано го бе повикал. А това означаваше само едно — нещата започват да се подреждат…


Този път срещата се проведе в „Дебелия Лари“, а не на задната седалка на кадилака. В предната зала на заведението, където Лучано гребеше с лъжица от огромна купа италиански сладолед, а Еди Звяра и още двама гангстери зорко го охраняваха.

— Седни. С нас ли си? — поканата на Лучано прозвуча приятелски, но и респектиращо. Трябваше му ново попълнение от млади верни доброволци и се питаше дали Джино ще се съгласи да се присъедини към неговата организация.

Джино бе поласкан, макар да знаеше, че не е единственият днес, на когото предлагат подобен шанс — да работи с великия Лучано.

— Имам свои планове — отклони въпроса Джино.

Лучано повдигна вежди.

— Това е добре, стига те да не пречат на някой друг.

— Не — увери го Джино. — Плановете ми са много прости.

Да. Толкова прости. Да създаде собствена империя за контрабандни стоки.

И беше уверен, че знае най-добрия начин да я изгради.


Алдо Динунцио излезе от затвора все още обсебен от манията за отмъщение.

Джино очакваше освобождаването му.

— Ти имаш връзките, а аз съм пълен с идеи — каза му той.

— Не ми говори за бизнес. Няма да се успокоя, докато не пипна оная кучка, която ни издъни.

— Нямам нищо против, но откъде си сигурен, че е тя.

— Сигурен съм, че е тая шибана кучка! — кресна Алдо. — Ако ще идваш с мен, да тръгваме!

Тръгна с Алдо. Надяваше се да му попречи да направи нещо, за което по-късно да съжалява. Алдо имаше отредена роля за изпълнението на плановете му и Джино не искаше да влезе пак в затвора. Енцо Бонати, братовчедът на Алдо, беше станал голям човек в Чикаго, той беше връзката му с него, Джино разчиташе на това.

Алдо беше научил, че кучката се казва Барбара и работи в банка. Живееше с родителите и брат си в малка спретната къща в Малка Италия и беше сгодена за полицай.

— Шибаното ченге! — крещеше Алдо. — Ще му смачкам ташаците!

Двамата стигнаха до банката и изчакаха отвън да свърши работното време. Служителките започнаха да излизат и Алдо ги оглеждаше една по една.

— Ти ли си Барбара Рикади? — мяташе се той от една жена на друга. — Ти ли? Ти?

Беше питал вече шест жени, когато от сградата излезе Барбара. Висока, с кестенява коса и лунички. С очила и дълга пола. Рязко отговори на въпроса на Алдо:

— Да, аз съм. А вие сте Алдо Динунцио. Знам какво се заканвате да направите с мен и искам да ви кажа, че това….

И го заля с такъв водопад от оскърбления, каквито Алдо не бе чувал в живота си. Когато тя се изчерпа, отстъпи назад и вирна брадичка. Беше безстрашна. Победителка.

— Мили Боже! — зашеметен възкликна Алдо. — Това се казва жена!

Джино отново извади късмет. Алдо Динунцио се отказа от отмъщението и насочи усилията си в друга посока — реши заедно с Джино да направят много пари.


Кери, 1928

Проблемът беше да държи на разстояние Уайтджак.

Само че това не беше истински проблем, защото Кери си даде сметка, че не изгаря от желание да го избягва. Защо да го прави? Защото беше забелязал и посегнал на личната собственост на Мадам Мей? И какво от това? Голяма работа. Мадам Мей изобщо не беше фактор за нея. Тлъстата стара чанта! Скоро щеше да стане на четирийсет, а това беше старост.

Освен това Кери вече негодуваше срещу уговорката да дели с нея заработеното. Имаше нужда от почивка, искаше да се разкара оттук. Но нямаше как да се махне без помощта на Уайтджак.

Уайтджак не се беше отказал от нея, разбира се, но й пускаше ръце само когато Мадам Мей не беше в заведението или обслужваше избраните си клиенти.

Един ден бяха във всекидневната и Кери го предизвика.

— Къде са ти топките, големи човече? Да не се уплаши, че мамичка ще ти ги отреже?

Уайтджак се ухили. Лъсна редица чудесни бели зъби, с един облечен в златна коронка в средата — последица от схватка с Мадам Мей в миналото. Двамата работеха и живееха заедно от десет години, от деня, когато той реши да отпразнува двайсетия си рожден ден в един публичен дом и си избра тя да го забавлява. Преди да се окопити, беше се обвързал с нея. А сега това палаво горещо путенце Кери му беше влязло под кожата. Все още изглеждаше изпосталяла като умиращ от глад заек, но пък имаше най-големите бомби от тая страна на Харлем. А чукането с нея сигурно беше нещо специално, та всички мераклии само нея търсеха. Какво ли криеше наистина между мършавите си бедра? Мъжкарят в него непрекъснато му нашепваше, че трябва да го открие.

— Моите топки са моя работа — отговори й той с равен глас. — А ти, миличка, не мислиш ли, че устата ти стана много голяма, откакто си тук. Преди шест месеца беше едно помиярче кожа и кости, дето не можеше и да изджафка както трябва.

Тя се протегна.

— Не само устата ми е станала голяма, големи човече. Мисля скоро да се разкарам оттук.

— Мадам Мей знае ли за големите ти намерения?

— Не, разбира се. Защо да й казвам на Мадам Мей? Тя не ми дърпа конците.

— Нито пък моите.

Виж я ти малката кучка. Явно се опитваше да го докопа и май беше наясно, че ръцете му са вързани.

— Ха! — изсмя се нагло Кери. — Вярно бе! Великият Уайтджак. Като че ли всички тук не знаем кой командва парада.

Той се ядоса, лицето му се наля с кръв.

— Дрънкаш глупости.

— Глупости ли? — присмя му се отново тя.

Той сграбчи ръката й.

— Няма ли да ми дадеш да си смукна малко от устничките ти, малката?

Тя само подигравателно му подхвърли:

— Само не ми казвай, че ти се натискам. Не, Господинчо Всичко Мога-Всичко Знам… Господинчо В Кърпа Ми Е Вързано!

Уайтджак знаеше, че се хвърля в опасни води, но какво от това, по дяволите! Трябваше да й затвори проклетата уста! И той притисна устни в нейните. Засмука ги, после езикът му обсеби устата й.

Тя не остана безучастна. Притисна се в него, обгърна го с крака и той почувства горещата й плът през леката тънка роба.

Беше на косъм да изгуби контрол от възбуда, но умът му продължаваше трескаво да пресмята как да й го начука, без Голямата Мамичка да го научи. Вярно, беше излязла, но повечето от момичетата бяха тук и ако сега някоя от тях влезеше случайно в салона… Е, майната й! Нямаше начин да се опази нещо в тайна в един публичен дом, това се знаеше!

— Хайде, бъди по-смел, големи човече! — смееше се Кери. — И ти го искаш… Знам, че го искаш…

С добре преценени движения тя започна да разкопчава панталона му. Той й позволи да го направи. Изчакваше мига, в който той ще изскочи на свобода, а после ще я оправи така, както никога досега не е оправяна. Чукаше наред от десетгодишна възраст. Така че тя щеше да се порадва на един истински обигран палавник. Късметлия момиче!

— Ох, миличък… ох, сладкият ми… — поощряваше го Кери, — ти… си… съвър… шен…

Беше свалила робата си и сега младото й тяло, сластно и възбуждащо, беше негово. Все още бяха прави, но той беше влязъл в нея. Усещането беше неповторимо! Кучият му син, наистина беше специален!

Целият свят престана да съществува за нея. Шибаният, проклет свят да върви по дяволите! Само този момент имаше значение за нея… Нищо друго… нищо…

В същия миг той се взриви. Изпразни се така, както не го бе правил от години. Като че ли заедно със струята се откъсна и стрелящата главичка.

Майната му! Кери се оказа права. Двамата без думи казаха сбогом на Мадам Мей.


Кери дръпна силно от тънката дълга цигара, пое дълбоко навътре и димът изпълни белите й дробове. Клепачите й се отпуснаха. Марихуана. Наричаха я дрога. Но за Кери тя беше забрава и спокойствие. По устните й плъзна ленива усмивка. Тя подаде цигарата на Уайтджак. Той също дълбоко всмукна, после я подаде на следващия от компанията.

Всички се бяха излегнали върху възглавниците по пода. Кери, Уайтджак, двама музиканти и дребничката Люсил, детето-проститутка, която беше настояла да дойде с тях, когато зарязаха Мадам Мей.

Ама какво зарязване беше само! Страхотно!

Мадам Мей трудно преживя отцепването на Уайтджак.

— Скапан задник, крадец на чернокожи курви… копелдак… сифилитик… — яростно се беше нахвърлила тя върху него. — Почакай само, ще ми паднеш в ръчичките… Няма да си намериш място в този град! Разбра ли! Свършено е с тебе!

Това не беше по вкуса на Уайтджак. Защо да не се разделят като приятели?

— Хайде, хайде, жено… — помъчи се да я успокои той.

— Не ми минавай пак с тия хайде, жено — още по-бясно беше изкрещяла тя, а сплъстените къдрици на русата й перука плъзнаха като змийчета по черното й лице. — С този твой натръскващ от сладост хленч… пак ли ще ми се умилкваш? Познавам те, Уайтджак. Ясен си ми — очите й щяха да изскочат от ярост. — Махай се още днес заедно с долнопробната си курва и кракът ти повече никога да не стъпва тук. Когато започнеш да повръщаш от захарни путета, само да си посмял да ми се домъкнеш, защото си проумял къде е истината!… Чуваш ли ме, чернилко?

— Чувам те. Целият квартал те чува.

Уайтджак реши, че каквото и да прави, раздялата няма да е приятелска. Затова нахвърля дрехи в куфара си и нареди на Кери да е готова. След десет минути тръгват.

Мадам Мей бе застанала в коридора с ръце на кръста и килната настрани перука.

— Дръвник! — пръски хвърчаха от устата й и лепнеха по Уайтджак, докато той пренасяше преметнатите през ръката си костюми до автомобила отвън. — Гологлава мърша! Тъп задник! Как ще се оправяш без мене, бе? Ще се върнеш, знаеш го, ама тогава ще ми пълзиш и ще се молиш… а аз ще те изритам в тъпата гадна, лигава муцуна!