— Къде са апапите? — попита Джино.

Мъжът зад тезгяха крадешком се огледа, преди да му отговори:

— Нещата се промениха, Джино. Иди отзад и почукай два пъти на вратата за склада.

Джино подсвирна от учудване. Това можеше да означава само едно — в „Дебелия Лари“ са започнали да продават незаконно алкохол. Отвориха му вратата, премина през стария склад по задната стълба слезе един етаж по-долу — някога използваха помещението за мазе. Сега пред очите му се разкри оскъдно осветена зала, с кръгли масички, джаз-състав от четирима души и дългокраки сервитьорки в кокетни къси полички. Промяната сигурно струваше много пари.

На една от масичките седеше Пинки Банана в страхотен марков костюм в тънко райе, между дебелите му устни стърчеше пура. В момента поднасяше чаша с някакво питие на русокосо миньонче, седнало на коленете му.

Я виж ти, дали това не беше самата госпожица Префърцунена? Беше с ярконачервени устни и фризура, което я правеше по-възрастна, но погледът беше нейният — предизвикателен, нафукан и капризен. Госпожица Фукла. Момичето, което бе обсебило мислите му, преди Леонора да влезе в живота му. Сега с нищо не се различаваше от останалите, дори изглеждаше някак евтина.

— Хей — тръгна към тях Джино. — Пинки!

— Джино! — Пинки със скок се изправи. — Кога излезе, дръвнико? Как беше там?

Джино се намръщи.

— Не питай, приятел. Не го препоръчвам като място за ваканция на никого.

Пинки Банана се засмя и мечешката го прегърна.

— Е, сядай, аз ще ти поръчам нещо за пиене, а ти ще ми разкажеш всичко.

— Извинете ме! — госпожица Префърцунена силно дръпна Пинки Банана за ръкава на сакото, но в капризния й тон изобщо нямаше извинение.

— А?… Да бе… Джино, спомняш си Синди, нали?

— Разбира се — той й се ухили. — Как мога да я забравя? Винаги толкова приятелски настроена!

Синди хвърли бърз поглед към него.

— О, да — нацупи начервените си устни тя. — Джино Сантейнджело. ДЖИНО. Все още чакам да чуя легенди за теб!

— Ще чуеш, кукло, ще чуеш — пренебрежително й отговори той, после се обърна към Пинки Банана: — Я да те видя. Добре изглеждаш. Преуспяваш значи! Последния път, когато бяхме заедно, лежеше в болницата с няколко счупени ребра. Хайде, казвай какво стана после?

Пинки Банана се тупна по главата.

— Поумнях, ето какво. Помниш ли онези малки важни нещица, които ми каза в болницата? Беше прав. Кой е този шибан глупак, дето да си скъсва задника от бачкане за нищо, а да се въргаля в лайната на другите? Поумнях и сега съм голям човек. Няма мърдане! Голям!

Двамата седнаха и Пинки баровски щракна с пръсти да донесат пиене.

— С какво се занимаваш? — попита Джино.

— Ъ-ъ… — Пинки търсеше отговора, навел смутено очи. — Грижа се за някои неща на едни хора. Важни хора.

Джино само го изгледа. Не искаше да го разпитва. Да се грижи човек за някакви неща, означаваше само едно нещо. По-добре е да го обсъдят по-късно, сами, без Синди да слухти наоколо.

— Синди и аз живеем заедно — изтърси изневиделица Пинки. — Имаме хубаво жилище на Сто и десета улица.

— Тук наистина са настъпили големи промени. И през ум не ми е минавало, че си човек, който ще се върже с някоя.

— А защо не? — докачи се Синди.

Майната й, беше красива, с налети форми.

Той сви рамене.

— Не знам. Пинки винаги е бил… — и спря дотук. Как да й каже, че Пинки открай време не беше човекът, който да се задоволи само с една фуста. Пинки, последният от великите свалячи. Затова промени темата: — Ти не ходиш ли още на училище?

Преди да му отговори, тя вулгарно облиза намазаните си с дебел слой червило устни.

— Мразех училището, мразех дома си. Напуснах. Разкарах се оттам. На седемнайсет съм достатъчно голяма, за да правя каквото си искам. Животът си е мой, нали така?

Седемнайсет. Като Леонора. Но коренно различни. Синди седеше срещу него — нахакана, намазана с червило, достъпна. Образът на Леонора изплува в съзнанието му — нежна и красива, недокосната и невинна.

— Виждал ли си Като? — попита той.

— Като ли? — Пинки Банана сякаш изплю името. — Не ме питай за това зелено лайно. Още суче мляко от майка си.

— Това пък какво значи?

— Значи, че се дърпа. Не иска да разбере кое е добро за него. Още събира боклука със своя старец. И това нарича чисти пари. Отказах се да се занимавам с него.

— Искам да танцуваме — прекъсна разговора Синди.

— Ей сега — разсеяно й отговори Пинки.

— Веднага!

Пинки Банана сконфузено се усмихна.

— Добре де, добре.

Джино ги проследи с очи до дансинга, как започнаха да танцуват, после обходи с поглед залата. Всички места бяха заети, около бара се тълпяха хора. Видя Дебелия Лари да разговаря с отсрещния ъгъл с един мъж, в когото Джино разпозна Еди Звяра. Тук-там му се мярнаха още познати физиономии. Известни. Нямаше да му е трудно да влезе във връзка с тях.

Отпи от шотландското уиски и отново се загледа в Пинки и Синди. Тя направо се мяташе на дансинга — въртеше задник и тресеше цици. Беше възбуждаща. И все още много хубава. Но това вече не го засягаше. Имаше своята Леонора, а тя беше повече от всички, взети заедно.


На другия ден Джино се отби да види Като. Той все още живееше в скапаната многоквартирна сграда и делеше трите стаи под наем с майка си, баща си и четиримата си по-малки братя и сестри. Посрещнаха Джино като желан гост.

— Госпожо Бонино — целуна той отрудената жена по бузата. — Като вкъщи ли е?

— Джино, момчето ми? Кога се върна?

— Едва вчера. Преди това бях в Сан Франциско.

— Аз пък мислех, че си още в затвора… пакостнико! — потупа го нежно по ръката и извика: — Като! Като! Ела да видиш кой е пристигнал! — после се обърна към Джино: — Ще останеш да вечеряш с нас, нали?

Като влезе при тях, като наведе глава да не се удари в касата на вратата. Я го виж ти какъв дългуч е станал! От него се носеше познатата смрад на скапан боклук.

— Джино! Ти, побъркан негоднико! — той горещо го прегърна. — Толкова ни липсваше на всички!

Вечерята премина в приятна семейна атмосфера и Джино се почувства като у дома. След това двамата с Като излязоха да се поразходят. Заговориха за старото време. Джино попита:

— Какво става с Пинки? Май е червив с пари, а? Как така той е успял да се нареди, а ти все още риеш лайната?

Като застина.

— Ама ти не си ли чул?

— Какво да съм чул?

— Какво прави Пинки, та е червив с пари?

— Ако знаех, нямаше да те питам — внезапно се досети, без да дочака отговора на Като. И беше прав.

— Убива хора — тихо каза Като. — За пари. Плащат му петстотин гущера да те премахне… и си отписан, както и да го мислиш.

Джино замълча. Не беше възмутен. Насилието беше част от живота му. Но Пинки Банана наемен убиец? Не беше за вярване.

— Да върви по дяволите! — избухна Като. — Не искам да го виждам… Ако имаш поне малко ум в главата, и ти ще направиш същото.

Джино наистина имаше ум в главата. Но приятелят си е приятел. И кой знае какво може да ти се случи някога — един приятел не е за пренебрегване.


Старецът кашляше и храчеше в смачкана носна кърпа.

Джино не го забелязваше, изцяло съсредоточен в заниманието си. Старателно копираше думите, които старецът бе написал вместо него.

Моя най-скъпа Леонора, моя най-скъпа любов

Това беше четвъртото му писмо през изтеклите няколко месеца. Притеснен от недостатъчната си грамотност, бе потърсил помощ от господин Пуласки. Знаеше, че никак не го бива с правописа и пунктуацията. Господин Пуласки живееше в стая над Джино и всичко се нареди някак съвсем непринудено. Струваше му само няколко долара, а му спестяваше много притеснения.

Леонора му бе писала само два пъти. С красив почерк върху бледорозова парфюмирана хартия. Щеше да ги запази за цял живот. Коста също му писа, молеше го сериозно да обмисли разговора с Франклин в деня на заминаването си от Сан Франциско. Като че ли имаше нужда! Джино помнеше всяка дума. Франклин го покани в кабинета си и там му изнесе цяла лекция за това какво да прави в бъдеще. И през цялото време му набиваше в главата, че пари не се печелят с престъпление… и така нататък.

Грешеше, разбира се. Точно така се печелеха много пари. Джино го знаеше от практиката. След като се върна в Ню Йорк, за толкова кратко време, беше успял да увеличи сумата в своя банков сейф с още две хиляди долара. А работата му се състоеше в това да кара бързо — един курс да оберат една банка и да избягат и втори — същото в склад за кожени дрехи. Свърши работата си уверено и много внимателно, защото не искаше да го пипнат и да попадне пак в затвора.

Вече се ползваше с името на един от най-способните и печени шофьори в града. Отнасяше се с колата като с жена. Беше станал наистина незаменим. Но амбицията му не стигаше дотук. Осъзнаваше че мястото му зад волана е твърде опасно и открито. Това, към което се стремеше, беше търговията с контрабанден алкохол, с която се правеха големите пари. Хора като Мейър Лански, Бъгси Сийгъл и най-вече Лучано бяха за него кумири. Със същия старт в живота като неговия, а виж докъде бяха стигнали!

— Свърши ли? — попита го господин Пуласки.

— Аха — запечата плика и бръкна в задния си джоб за уговорените пари.

— Да те очаквам ли другата седмица?

— Разбира се.

— Твоята млада дама е истинска щастливка.

— Така ли мислиш? — Джино не скри радостта си.

— Малко са младите мъже, които пишат писма сега…

— Така ли? — той се ухили доволен. — При мен работата е проста, старче. Обичам я.

Старецът изчатка с ченето си.

— Хубаво е да си влюбен. Жена ми и аз бяхме женени шейсет и две години… после тя си отиде… — гласът му заглъхна. — Беше уморена… Така поне й олекна. Ходя на гроба й всяка седмица.

Джино прибави два долара към уговорените.

— Ето, купи й цветя от мен, старче.