— Здрасти — замаяно се захили Имоджин. — Ти ли си продуцентът?

Уорис невярващо зяпна момичето. Беше истинска находка. Никога не беше виждал такава като нея.

— Да — успя да произнесе той, — а ти?…

— Аз съм Имоджин. Ще играя главната роля в твоя филм!


— Къде е тя? — изстреля Енцо.

Големия Виктор удивен огледа празната стая.

— Не знам, шефе. Оставих я да чака тук. Може да си е тръгнала. Каза, че ще ходи на някакво страхотно парти.

— И не мислиш, че знае нещо? — попита недоверчиво Енцо.

— Беше съвсем спокойна, шефе. И изтупана като картинка. Не мислеше за нищо друго освен че ще ходи да се весели.

— Сигурен ли си?

— Познавам хората, шефе. Цял живот само с това се занимавам, да ги изучавам.


Трябваше точно да разчете времето. Лъки провери дали пистолетът на Енцо е зареден, после бавно и спокойно разкъса предницата на красивата си рокля от „Холстън“, като разголи гърдите си. След това вдигна слушалката на телефона, набра най-близкия полицейски участък. Щом отсреща вдигнаха, заговори задъхано, все едно обзета от паника:

— Моля ви, помогнете ми, елате бързо… помогнете ми…

Изрече ясно адреса, въпреки че думите й бяха накъсани от ридания, и затвори.

Наистина планът й действаше безотказно. Знаеше го. Адреналинът насищаше кръвта й и сърцето й бясно биеше.

Джино… Марко… Това е!

Изтича нагоре по стълбите и извика.

— Енцо, тук съм!

Енцо се обърна към Големия Виктор:

— Какво, по дяволите, прави тя горе?

Големия Виктор в неведение разтвори ръце.

— Не знам, шефе. Ти позволяваш на Лъки да се чувства тук като у дома си.

— Да не би да носи нещо?

— Няма начин. Облечена е в ония минироклички, без нищо отдолу. Дори чанта не носеше. Казват ти, шефе, тя нищо не е разбрала още.

— Хм… — Енцо не беше съвсем сигурен, нещо го глождеше. — Тогава какво иска?

— Защо не се качим да видим?

— Не — бързо възрази Енцо. Нямаше да е добре за репутацията му. Току-виж Виктор си е помислил, че се е подплашил от някаква си малка, глупава хлапачка. — Сам ще се справя с нея. Ти иди и се погрижи за оня тип Уорис. Предложи му нещо за пиене. Кажи му, че след малко идвам и аз.

— Дадох му пиене, шефе.

— Тогава му дай още едно — изстреля неспокойно Енцо. — Сега не сме в сухия режим, както знаеш.


Джино Сантейнджело се въртеше в болничното легло. Отвори очи. Болката беше отминала — тази ужасна, остра болка, която прерязваше гърдите му и изпиваше силите му.

Опита да се надигне, но нещо го задържаше — някакво хитроумно приспособление, забодено в ръката му.

Сестрата забеляза движението му и скочи на крака.

— Господин Сантейнджело, моля ви, не се опитвайте да ставате.

— Защо не? — произнесе той с ясен глас.

Никога не й бяха задавали подобен въпрос. Пациентите, за които се грижеше, обикновено бяха много кротки и послушни.

— Ще повикам лекаря — важно отговори сестрата.

Той я погледна и усмивка плъзна по устните му.

— Сестро, казвал ли ти е някой някога, че имаш страхотен задник?

Тя изхвърча навън от стаята.


Енцо бавно се качи по стълбите. Ако Лъки все още беше наблизо, дали това не означаваше, че и Джино е някъде близко? Дали това дребно влечуго Дарио се беше изплашило? Или още по-лошо — дали не беше изпял пред тях всичко?

— Лъки! — извика той. — Къде си?

— В спалнята — подвикна тя. — Твоята приятелка ме довлече тук, за да ми даде малко кокаин…

— Шабана путка! — не се сдържа той. Имоджин притежаваше две неоспорими достойнства. Големи цици и безмозъчна глава.

Влезе в спалнята.

— В банята съм — безгрижно извика Лъки. — Искам да ти покажа нещо.

Той отиде до вратата на банята и веднага разбра всичко. Но беше късно. Беше в капан.

Закова се на прага и се втренчи в Лъки. В ръцете си държеше собствения му пистолет. Насочен към него.

— Можем да поговорим… — започна той.

— Никога не подценявай силата на една жена, старче — каза тя спокойно. — Това е за сбогом от Джино, Дарио и Марко… най-вече от Марко. Е, естествено и от мен.

Дръпна спусъка. Първият куршум прониза корема му и червата му се разпиляха по килима.

Вторият куршум го улучи, докато падаше, във врата.

Не усети третия.

За Енцо Бонати всичко беше свършено.

Лъки чу в далечината сирените на полицейските коли.

Всичко наред ли е вече, Марко?, прошепна тя като молитва. — Всичко наред ли е, скъпи?


Когато колата със Стивън, Боби и двамата детективи, които щяха да извършат ареста, приближи резиденцията на Енцо Бонати, единият от детективите забеляза:

— Нещо става. Като че ли някой ни е изпреварил.

Стивън почувства оловна тежест в стомаха си. Пред тях се виждаха мигащите светлини на две полицейски коли.

— По дяволите! — изруга той. Инстинктът му подсказа, че неговият звезден миг няма да се състои.

Едно униформено ченге охраняваше портала към имението. Вдигна ръка и спря колата им.

— Какво става? — възбудено попита Стивън с подадена през спуснатото стъкло на колата глава и протегната ръка със служебната си карта.

Ченгето сви рамене.

— Имало е стрелба. Някакво момиче се обадило в участъка за помощ… изнасилвали го… Та то застреляло Бонати.

Оловната тежест в стомаха на Стивън сякаш стана още по-тежка.

— Мъртъв ли е?

— С тия три куршума в тялото и вие нямаше да останете жив…

— Мили Боже!

— Амин — тъжно заключи Боби.

— Да влезем — предложи Стивън.

— Добре е да го направим — съгласи се Боби. — Поне ще огледаме трупа.


Завита в одеяло, седнала в кухнята, Лъки отговаряше на въпросите на детектива.

— Когато ме сграбчи, направо се изумих — тя го гледаше невинно, с пълни със сълзи очи. — Моля ви, разберете ме, този човек винаги ми е бил като баща.

Полицаят кимна съчувствено.

— Той… държеше се като животно… разкъса роклята ми, нахвърли се върху гърдите ми… — Лъки избухна в ридания. — Беше толкова страшно… ужасно…

— Знам, че вие е много трудно, мадам. Все пак, по-нататък какво се случи?

— Знаех, че държи пистолет в банята… показвал ми го е много пъти… Изтичах и го грабнах. Той тръгна след мен. И тогава пред очите ми притъмня…

— Но сте успяла да стреляте.

— За да се защитя.

— Естествено.


Стивън огледа трупа. Нямаше нужда да го разглежда като Боби. Един поглед му беше достатъчен.

— Къде е момичето? — попита той.

— В кухнята — каза му фотографът от екипа. — Истинска красавица.

Пред стълбите за горния етаж стоеше русокосо момиче с кравешко лице и гърди като вимета. До нея пристъпваше на място мъж на средна възраст — по всичко личеше че е от хората на Бонати — загорялото му тлъсто лице се гърчеше, сякаш всеки миг щеше да избухне в плач.

Две отломки от разбития кораб на Енцо Бонати.

— По-добре да ги отведем в участък и там да вземем показанията им — предложи едно едро и яко ченге, което ги охраняваше.

— Искам адвокат — настоя русокосата крава.

— И за какво ти е притрябвал адвокат, миличка? — попита полицаят, без да откъсва похотливи очи от щедрите форми, с които природата я беше надарила. — Не си направила нищо лошо, нали?

Стивън влезе с широка крачка в кухнята. Лъки вдигна очи. Погледите им се срещнаха. Стори му се, че иска да го поздрави. Не отвори уста. Затвори очи и не каза нищо.

— Това ли е заподозряната? — попита той, без да успее да скрие изненадата в гласа си.

— Какво има, тук да не е летище „Кенеди“ — тросна се разпитващият Лъки детектив. — Кой сте вие?

Стивън извади и му показа служебната си карта.

— Стивън Баркли — каза той достатъчно силно, за да го чуе и тя. — Заместник-главен прокурор.

Тя безучастно обърна към него очи. Бяха безчувствени и далечни.

— Големи бързаци сте вие, от прокуратурата! — не сдържа негодуванието си детективът.

— Ръководя специално разследване за Бонати. Приключихме и пристигам със заповед за арест.

— Май сте позакъснял.

— И аз така разбрах. Може ли да поговорим за малко?

Детективът изпусна въздишка на досада, но се надигна от стола си до масата. Двамата отидоха до вратата.

— Как виждате нещата? — тихо попита Стивън.

Детективът се изкашля.

— Дъртият пръч се е опитал да я изнасили. Няма улики да е нещо друго освен обикновен случай на самозащита.

— Просто исках да знам — хвърли бърз поглед към Лъки. Очите й гледаха надолу, видът й беше окаян и съкрушен. — Тогава за мен повече работа тук няма, така мисля. Или да ви помогна с нещо?

— Да помогнете! — недоволно се изпусна детективът. — Откога вие от прокуратурата ни помагате? — върна се до масата, седна и започна да си записва нещо в омачкания си бележник.

Внезапно Стивън усети блестящите очи на Лъки върху себе си. На свой ред и той впи поглед в нея.

Много бавно тя раздвижи устни, без да издаде и звук:

Здравей, Стивън!

После продължи със същите бавни, беззвучни движения:

До скоро, областен прокуроре!

Прииска му се да й каже нещо — без значение какво. Но много добре разбираше, че не бива дори да си отваря устата.

Тя слабо се усмихна — с уморена усмивка, в която пролича облекчение. Той изведнъж усети също умора — смазваща, отпускаща умора и в мига, в който си позволи да въздъхне вътрешно, тя му намигна. Дръзко, предизвикателно. Едно намигване запазена марка Сантейнджело.

По дяволите! Цели две години напрегната работа отидоха на вятъра, а тя намигаше!

Не се сдържа и също се усмихна.

Е, почти.

Епилог

Погребението на Енцо Бонати се превърна в събитие. Погребаха го в разкошен бронзов ковчег, който струваше две хиляди долара.

От всички краища на страната се стекоха хора, които можеха да си позволят лошата слава да ги забележат на погребението на човек като Бонати. Членовете на фамилията бяха в черно, двамата му синове носеха траурните костюми, с които предния ден бяха изпратили във вечното им жилище близнаците Касари във Филаделфия.