Уорис седеше на задната седалка в поръчковия „Мерцедес“ на Енцо Бонати и си мислеше как ли изглежда това да си богат. Да притежаваш не само един-два милиона долара, а нещо много по-съществено, неограничени фондове. Господи! Каква мечта! И ако Убийствен изстрел се превърнеше в хит, мечтата щеше да се превърне в реалност. В шибана реалност!

Наведе се напред и почука по тъмната стъклена преграда, която го отделяше от шофьора. Стъкленият панел се плъзна безшумно.

— Колко още ни остава? — попита той.

В купето откъм шофьора нахлу силна миризма на марихуана.

— Не много — отговори небрежно шофьорът, истински главорез в черен костюм и коварно присвити очи.

— Винаги ли си дърпаш, когато караш? — опита се да подхване разговор Уорис с надеждата, че шофьорът ще му предложи една цигарка. Вместо отговор стъкленият пане безшумно се плъзна и той остана изолиран в задната част на колата.

Отново се облегна върху скъпата кожена седалка и започна да барабани с пръти по металната кутия с филма, оставена до него. Скоро… скоро…


— Така добре ли е, миличък?

Енцо присви очи и огледа Имоджин от глава до пети. Беше се преоблякла в червена блуза, завързана на възел под огромните й гърди, червена миниполичка, която вече не беше на мода, и високи бели ботуши.

— Ами… да се надяваме — изпръхтя сърдито той.

Всъщност нямаше никакво значение как изглежда. Щом той желаеше тя да се снима, тя щеше да изпълнява главната роля, без значение какво е мнението на Уорис по въпроса. Чартърс беше една от пешките, човек за прикритие. Филмът щеше да бъде сниман така, както искаше Енцо. Или въобще нямаше да има филм.

На прага се появи Големия Виктор.

— Пристигна, шефе — обяви той. — Къде ще го приемеш?


Лъки шофираше малкия си „Мерцедес“ металик като опитен автопилот. Влизаше остро в завоите и преодоляваше пъргаво всички препятствия по пътя. В купето звучеше серенада на Теди Пендърграс, тя припалваше цигара от цигара. Знаеше много добре пътя до къщата на Енцо. Можеше да стигне дотам дори със затворени очи — колата й автоматично щеше да я отведе там.

През колко уикенди беше намирала убежище в тази къща? Беше преспивала в стаята за гости. Беше плувала в басейна. Беше сядала на масата заедно с Бонати и с някой от синовете му — този, който беше при него в момента. Беше дъщерята, която Енцо не беше имал. Или поне такива бяха думите му.

Долен, мръсен лицемер. Беше му вярвала. Беше му се доверила. Как ли се е подигравал зад гърба й.

Тя плътно стисна устни. Те застинаха в мрачна, сурова линия, когато малката кола се стрелна към къщата на Енцо Бонати.


Стивън и Боби седяха на задната седалка в полицейската кола. Движеха се към резиденцията на Енцо Бонати в Лонг Айлънд.

— Как се чувстваш, човече? — попита Боби с дрезгав глас.

— Дяволски добре — отвърна Стивън. — Но ще се почувствам адски добре, когато пипнем този мръсник.


— Ще дадеш ли малко кокаин на твоето маце? — глезено примоли Имоджин и увисна с цялата си тежест на ръката на Енцо, облечен в дебело подплатено вечерно сако.

Той я отърси от себе си.

— Майната ти. За Бога, тук е човекът, на когото искам да те представя.

— Знам, миличък. Но толкова искам да се представя добре. Моля те… нали съм твоето маце…

Той недоволно сви устни. Младото поколение се тъпчеше с наркотици, докато неговото се наливаше с алкохол. Не беше едно и също.

— В бюрото ми. Само едно смръкване. Не искам очите ти да станат стъклени.

— Миличък, кокаинът ги прави блестящи.

— Стига ти блясъкът на циците ти! Хайде сега, побързай — той излезе от стаята. Не се чувстваше добре в новото си сако, което струваше шестстотин долара, но изглеждаше съвсем обикновено. Мода. Произведено в Италия. Не струваше и една чекия!


В библиотеката Уорис с възхищение оглеждаше рафтовете, пълни с книги. Беше удивен. Кой би си помислил, че Енцо Бонати притежава такава великолепна библиотека!

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Големия Виктор. — Енцо ще дойде всеки момент.

— Бяло вино с лед — рече Уорис, отвратен от вида на дебелака.

Устата на Големия Виктор зяпна и си остана така.

— А?

— Бяло вино. Проблем ли има? С малко лед в чашата.

— Да бе, знам к’во искаш. Но кой ще изпие останалото от бутилката?

Уорис не повярва на ушите си.

— Нека бъде тогава водка — великодушно каза той и добави саркастично. — Ако бутилката е отворена, естествено.

Очите на Големия Виктор светнаха с опасен блясък.

Точно в този момент Енцо влезе в библиотеката.

При вида му Уорис го напуши смях. Старият мъж изглеждаше толкова нелепо в подплатеното вечерно сако, с което имаше опасност да се задуши.

— Сакото ти е страхотно. Откъде го купи? — веднага попита той.

— Харесва ли ти?

— На теб всичко ти стои чудесно.


Стивън вече не изпитваше нервното напрежение, което стягаше гърдите му, когато потеглиха с полицейската кола. Умът му вече работеше на по-бавни обороти. Арестът на Бонати щеше да мине почти като всеки друг арест. По-нататък се очертаваше много работа, но той я очакваше с нетърпение.

Същевременно не го напускаше мисълта за Лъки. Чудеше се как ли ще се чувства с момиче като нея.

Трябваше да я изхвърли поне за момента от мислите си. Трябваше изобщо да я изхвърли от съзнанието си.

Лъки Сантейнджело. Но какво толкова щеше да се случи, ако я видеше още един път.

Да. Щеше да се случи, и още как. Разсъждаваше като малоумен. По-добре да я забрави. Да забрави опаловочерните й очи… високото гъвкаво тяло… плътните чувствени устни…

— Хей, приятел — прекъсна мечтанията му Боби, — почти стигнахме.


Охраната на входа поздрави Лъки с енергично, свойско махване с ръка. Тя познаваше всички момчета. И всички я познаваха. Интуицията й говореше, че само Енцо и най-приближените му знаят за неговите хитрини и тайници в къщата.

Паркира колата пред къщата и застана пред входната врата. Натисна два пъти — късо и енергично — звънеца и Големия Виктор застана на прага, втренчил поглед в нея. Долната му уста увисна накриво от удивление.

— Лъки? — попита той, като че ли можеше да има съмнение коя е тя.

— Самата аз — весело отговори тя. — Защо? Да не би да изглеждам различна.

— О, не. Само че не те очаквахме.

— Тръгнала съм на парти съвсем наблизо и си помислих защо да не се отбия и да изкажа почитанията си на кръстника ми, които толкова е заслужил. Той е тук, нали?

Големия Виктор шумно преглътна. Някой май беше скроил някакъв номер. Енцо нямаше да се зарадва

Тя влезе спокойно в къщата.

— Не е зает, нали?

— Напротив… зает е.

— Така ли? С някого, когото познавам ли?

Големия Виктор отново се втренчи в нея. Невъзмутима. Трепери отвсякъде. Като кукла. Навярно дори не е била в „Пиер“. Навярно дори не е чула какво се е случило пред „Пиер“.

— Защо не почакаш в стаята отпред. Ще кажа на Енцо, че си тук.

— Добре. Но побързай, Вик. Партито, на което съм тръгнала, ще е върховно и не ми се иска да пропусна нито миг.

Той продължи да я гледа изпитателно още малко, последва я във всекидневната, видя я да сяда и излезе, като затвори вратата след себе си.


— Ако можем да направим филма с моето момиче… — говореше Уорис. — Всичко, което искам да направиш, е само да гледаш.

— Да. Ще гледам — благосклонно се съгласи Енцо, — но имам нещо за теб, от което ще ти изхвръкнат и двете шибани очи.

— О, прекрасно — вежливо измърмори Уорис, а в ума си бързо предвиди една второстепенна роля за приятелката на Енцо, която да прибави в сценария. — Каза, че имаш тайна тая.

— Тук е тайната стая — извиси доволно глас Енцо. — Виждаш ли всичките тия книги? Е, гледай сега — той натисна два бутона на стената и библиотечните секции се плъзнаха встрани. Пред очите на Уорис се откри помещение с прожекционен апарат в единия край и екран върху срещуположната стена. — Страхотно, а?

— Искаш да кажеш, че тези книги не са истински?

— Разбира се, че не са… До една са само корици. Умно замислено, какво ще кажеш?

Уорис кимна и тръгна към прожекционния апарат, за да зареди бобината с филма.

Големия Виктор влезе при тях с тежката си походка, приближи шефа си и започна да му шепне нещо в ухото.

— О’кей — високо каза Енцо и се обърна към Уорис: — Ти приготви всичко. Възникна нещо много спешно, но скоро ще се върна. Ти подготви всичко.


— Ох, така ме изплаши! — изписка Имоджин, която вдигна леко изцъклените си очи към Лъки, която тихо влезе в спалнята. — Коя си ти?

Лъки се усмихна. Вкусът на Енцо от ден на ден ставаше все по-непретенциозен. Никога не беше виждала такава грозотия. Трябваше да е неговото ново откритие.

— Аз съм Ейвън, лейди — каза тя и продължи да се усмихва.

Имоджин се изкикоти.

— С холивудския продуцент ли си?

— Ами да. Енцо ме прати тук да опитам и аз от тази сладък прашец, който така лакомо вдишваш.

— Вдиш… какво?

— Смъркаш, миличка. Смъркаш. Достатъчно ли си смръкна вече?

Имоджин се ококори.

— Защо питаш? Да не би Енцо да е изгубил търпение?

— Каза, че ако не разкараш закръглените си задни части долу tout de suite, лично ще се заеме с теб. Незабавно! Но вече всички знаем какво означава това, нали?

Имоджин припряно остави малката златна лъжичка за кокаин, която използваше, и тънката ивица бял прах.

— Можеш да използваш останалото — предложи великодушно тя.

— Много си щедра — каза Лъки.

Момичето излезе с несигурна походка и Лъки без колебание се отправи към личната баня на Енцо. Отвори шкафа, където той държеше дванайсет флакона с различни, но еднакво отвратителни одеколони. Там, зареден, винаги стоеше един от трите пистолета, които лично ползваше. Беше й се похвалил един неделен ден преди много време. „Ако някой шибан гадняр пристигне с намерението да ме спипа по бели гащи в кенефа, аз съм готов да го посрещна — беше се изфукал той, — извини ме за езика.“