Стивън седеше зад бюрото си и преведен напред внимателно преглеждаше документи, магнетофонни записи, книжа, отчети, показания… Беше ги проверявал стотици пъти. Сега прости си намираше работа, за да убие времето.

Боби тихомълком влезе в офиса.

— Хей, приятел, какво правиш?

Стивън вдигна глава.

— Просто преглеждам нещата…

— Не бе, попитах те какво направи с колата. С мерцедеса? Откри ли на кого е?

— На кого?

— Името Сантейнджело да ти говори нещо?

— Лъки… Сантейнджело — бавно повтори Стивън.

— Дъщерята на Джино Сантейнджело, който току-що се върна в града след дългогодишно изгнание. Приятел и съдружник на Бонати, въпреки че не открихме нищо, което директно да го уличава. Не е замесен в бизнеса с наркотици и рекета. Въпреки това двамата са тясно свързани — Боби развълнувано приседна върху ръба на бюрото на Стивън. — Е, какво ще кажеш?

За малко и двамата мълчаха.

— Сигурен ли си? — попита най-накрая Стивън.

— Когато Боби де Уолт има информация, тя е абсолютно сигурна.

Стивън се замисли за Лъки и се намръщи. Защо не му беше казала? Защо пък трябваше да му казва? Той не й беше казал нищо за себе си.

Но тя, естествено, е знаела кой е той. Сигурно е подготвила цялата игра, за да разбере може ли да изкопчи от него нещо.

И прекъсването на тока в целия град? Май въображението ти се развихря, момче!

Беше съвпадение.

— Пиленцето изглежда е дяволито парче — отбеляза находчиво Боби. — Има снимка в досието. Бонати й е кръстник. Била е на откриването на „Маджириано“ във Вегас. Хайде, Стивън, кажи какво знаеш, де!

Стивън неопределено махна с ръка.

— Нищо.

— Нищо? Тогава защо издирваш колата й?

— Господи! Ако разбера, че е съучастничка на Бонати, ще ти съобщя — рязко каза той. Почувства се необяснимо разочарован. Как въобще можа да се забърка с дъщерята на Джино Сантейнджело?

Телефонната уредба в офиса иззвъня.

— Да? — изстреля той.

— Господин Баркли, майка ви е тук и желае да ви види. А току-що пристигна съобщение, че документите, които очаквате, са готови и можете да ги вземете.

— Благодаря, Шийла. Случайно да си разбрала защо майка ми е тук?

— Не. Може ли да се качи при вас?

— Да — скочи от стола зад бюрото си и направи знак с вдигнат палец към Боби. — В играта сме. И ще я изиграем успешно.

Боби нададе победен вик.

В същия момент Кери влезе в кабинета му и Стивън я грабна в прегръдката си. Притисна я до себе си силно и топло.

— Мамо, толкова съм ти благодарен, че най-накрая намери време да откриеш къде работя, но в момента работим по много спешен случай. Защо не наминеш утре. Ще обядваме заедно.

— Стивън — гласът й беше сподавен, задъхан, — трябва да говоря с теб.

— Не сега, скъпа. Съжалявам, но в момента се готвя да дам ход на най-неразбиваемото съдебно обвинение за годината. Истински бисер. Л. У.

— Това означава лично удовлетворение, госпожо Баркли — засмя се Боби.

— Много е важно — тихо каза Кери. — Нямаше да дойда тук, ако не беше толкова важно.

— Тогава ще се отбия при теб по-късно — протегна, грабна сакото си и го преметна през рамо.

Боби се приближи до него, телата им почти се допряха.

— Твоята стара лейди не изглежда много добре — прошепна той.

Едва сега Стивън я погледна. Вярно, не изглеждаше изискана и изрядна както обикновено.

— По-късно — той леко я целуна. — Обещавам. Защо сега не се прибереш вкъщи и не си починеш малко? Изглеждаш ми малко различна. С кола ли си?

Тя вяло кимна, после едва чуто прошепна, като се мъчеше да овладее неконтролираните нервни тръпки, които обхванаха цялото й тяло:

— Дай ми ключа от апартамента си. Ще те чакам там.

— Е, сега ми стана ясно. Имала си скандал с Елиът.

Тя нито отрече, нито потвърди. Той бързо бръкна в джоба си и извади ключа от апартамента си.

— Ще се прибера най-рано след два часа. Настани се спокойно — той й подаде ключа, после се обърна към Боби: — Хайде, Боби, започваме.

Кери остана неподвижна, вперила поглед в сина си, който бързо напусна стаята. За стотен път се попита дали е взела правилното решение. Докато пътуваше в таксито до къщата на Енцо Бонати, имаше достатъчно време да размисли. Всъщност какъв беше планът й? Да тръгне решително към входната врата, да заяви, че иска да види Бонати, да влезе при него и да го застреля? Така ставаше само по филмите, но животът беше доста по-различен от киното.

Имаше безброй „можеше ли да…“

Можеше ли да се изправи лице в лице с Енцо?

Можеше ли да използва пистолета?

Можеше ли действително да застреля най-хладнокръвно друго човешко същество?

Можеше ли да избяга до колата и да се измъкне от къщата незабелязано?

Постепенно, докато пътуваше в задушната наета кола с изключена климатична инсталация, плувнала цялата в пот, тя осъзна, че намеренията й са неизпълними. Замисли се за други варианти.

Но се оказа, че има само един.

Да каже на Стивън истината. Да му разкаже всичко.

Веднага, щом взе това решение, сякаш животът се върна в нея. Почувства се енергична и млада. Запали колата и подкара към града, без да обърне поглед назад.

Стивън имаше право да знае. Каквото и да се случеше, щеше да му каже истината.


— Какво, по дяволите, става с това момче? — изгърмя Джино. — И знаеш ли какво? Стори ми се, че като че ли бърка под сакото си за пищов. Забеляза ли движението му, Коста?

— Не, не видях такова нещо.

— Аз го видях — каза Лъки. Не бих пропуснала подобен жест от Дарио.

— Не разбирам какво става — раздразнението обхващаше все по-силно Джино. — Собственото ми хлапе да пристига тук с пищов. Върни го обратно, Коста. Мисля, че е време да покажем правия път на малкия педи.

— Охо! — възкликна Лъки. — Мисля, че мъничко си закъснял да го вкарваш в правия път. Ако му беше отделил повече внимание, когато беше още пубер…

Джино остро реагира:

— Ти с кого си мислиш, че разговаряш?

Тя пламна цялата, но не отстъпи.

— С теб. Говоря с теб. Когато Дарио и аз бяхме малки, нямахме семейство. Нито семеен живот. Бяхме затворени в оня мавзолей Бел Еър като прокажени. Не ни се разрешаваше да имаме приятели. Не ни се разрешаваше да ходим на кино като другите деца. Ако трябваше да си купим нещо, една от твоите горили ни дишаше във вратовете. Не се чудя, че Дарио днес е такъв…

Той я смрази с погледа си.

— Да, да, животът ти беше ужасен — прекрасен дом, най-хубавото, което можеше да се купи с пари.

Тя едва не се нахвърли върху него.

— Пари! Да ти пикая на парите! Исках теб през тези години. Исках да се грижиш за мен, да бъдеш до мен. Исках да имам до себе си баща от плът и кръв!

Думите й се забиваха като куршуми в сърцето му.

— Винаги съм правил най-доброто за вас — дрезгаво каза той, — най-доброто, което знаех, че…

— Е, явно не е било достатъчно — сряза го тя.

Отдолу, откъм улицата, се чу приближаващият вой на полицейски сирени. Коста пръв реагира — приближи до прозореца да види какво става.

— Ти защо още се мотаеш тук — изкрещя му Джино. — Върви и доведи тук Дарио!

Коста припряно излезе.

Лъки въздъхна.

— И аз ще вървя — каза тя. — Ти и аз, ние просто не можем да общуваме. Никога не сме могли.

— Говориш за мен, като че съм ти чужд човек — разпали се той. — А какво ще кажеш за теб самата. Ти моя дъщеря ли си? Бягаше от училище. Чукаше всичко, което носи гащи. Ходиш…

— Не съм! — прекъсна го тя, кипяща от ярост. — И дори да беше така, какво от това?

— Какво от това ли? Нима не разбираш? Какво от това? — поклати печално глава. — Права си, Лъки. Ти и аз не сме на една вълна. Защо не тръгваш? Седем години и нито една шибана пощенска картичка. Това било дъщеря!

— А ти писа ли ми? — обвини го на свой ред тя.

Джино се почувства много, много уморен. Някой започна да удря по вратата.

— Кой е? — наежи се моментално Джино.

— Коста. Отвори! Бързо!

Лъки вдигна чантата си. Нещо отвътре, нещо, което не можеше да определи, я караше да заплаче.

Джино отвори вратата и Коста влетя вътре пребледнял и разтреперан.

— Дарио е застрелян — едва успя да каже той, останал без дъх, — отвън, пред хотела. Мъртъв е.

— Мили Боже! — изкрещя Джино. — Мила Майко Божия!

Лъки замръзна.

Джино внезапно сграбчи с ръце гърдите си и се олюля. Политна към дивана. От устните му се отрони тихо стенание.

— Какво ти е? — скочи към него Лъки. — Какво ти е?!

Той само отново изстена. Лицето му посивя и за секунда върху него се отпечата истинската възраст на Джино — неговите седемдесет и една години.

— Сърцето… — почти неразбираемо произнесе той. — По-добре… лекар… бързо…


Петък, 15 юли, 1977

Ню Йорк, Вечерта

Енцо се беше излегнал в леглото в спалнята си и бързо и яростно превключваше с дистанционното управление от канал на канал. Вниманието му привличаха само новинарските емисии.

— Мили — оплака се захаросаната блондинка, която подскачаше в кралското му легло, облечена единствено в кремави копринени бричове, — искам да гледам… Игра с другия пол.

— Я се обличай, за Бога — изръмжа той. — Вече ми се повръща от циците ти. Това, което вече видях, ще ми стигне за цял месец.

Тя се нацупи.

— Аз си мислех, че харесваш големи цици.

— Облечи се, тъпачке. Извикал съм тоя човек да дойде специално, за да те види от Холивуд. Облечи се и млъквай!

Тя изпълзя от леглото, все още нацупена, като се любуваше на отраженията си в огледалата, които покриваха цялата стена, и бързо отиде в банята.

Енцо се намръщи и отново започна да превключва каналите. Проклети шунди! Ставаха само за ебане! Но му харесваше около него да се навърта някое щуро парче, което да събира очите на всички и да надървя мъжете, когато влезеше в някой ресторант с нея. Тази беше с най-убийственото въздействие. Имоджин. Осемнайсетгодишна. Бивша красавица на месеца на „Плейбой“. С близо метър гръдна обиколка, с която удряше в земята всички останали, с които си беше имал работа.