Тя студено го изгледа.

— Аз пък си мислех, че съм пораснала, когато ме омъжи на шестнайсет години.

Сега вече Джино се намръщи.

— Е, този брак се оказа несполучлив. Но пък те предпази от много проблеми, нали? Никога ли няма да ми простиш за това, детко?

Тя забеляза бутилка шампанско на масичката и тръгна нататък.

— Да ти налея ли? — неловко попита тя.

— Още ми е рано.

Лъки наля за себе си пълна чаша от кехлибарената течност, бавно я вдигна към устните си и отпи солидна глътка.

Джино не сваляше очи от нея. Най-накрая проговори:

— Мисля, че е по-добре да поговорим.

Втренченият му поглед й лазеше по нервите.

— Да, трябва — натърти тя и се хвърли в атака. — Докато те нямаше, много неща се промениха!

Той се направи, че не е усетил агресивността й и меко попита:

— Така ли?

— Така! — искаше погледа, който му отправи, да бъде толкова настойчив като неговия, но не издържа и извърна очи. Отиде до прозореца и погледна навън. — Сега съм в бизнеса… в целия бизнес.

— Разбрах.

Тя се обърна и го погледна твърдо, с пламтящи очи.

— Мога да ти го кажа, мога! Няма начин да ме изхвърлиш. Никакъв начин.


Докато се изкачваше с асансьора, Дарио непрекъснато облизваше устните си, които непрекъснато съхнеха и бяха вече напукани. Чоплеше несъзнателно кожичката около палеца си. Опитваше се разумно и трезво да разсъждава. Енцо Бонати беше прав — или той, или те. Защо да ги остави да превърнат живота му в истински ад. Да изпратят хора в собствения му апартамент, за да го убият! Беше наистина невероятно, потресаващо. Можеше ли да продължава да живее при такава ситуация? Никога да не знае кой е изпратен за него? Никога да не знае дали някое случайно избрано от него момче няма внезапно да извади нож. Никога да не знае бъдещето…

Енцо Бонати беше прав.

Но все пак съзнателно и предумишлено да посегне на своята плът и кръв…

— Защо аз да го направя? — беше попитал той Бонати.

— Защото така ти печелиш всичко, а няма какво да губиш — отговори му Енцо. — Джино е подозрителен. Никой от моите момчета не може дори да припари до него. Не се ебавай, ами си свърши работата както трябва. Когато излезеш от хотела, вън ще те чака кола, самолетен билет за Рио и един милион в брой, когато пристигнеш там. Направи го, Дарио.

— Как мога да бъда сигурен… — започна Дарио.

— …че можеш да ми имаш доверие? — довърши вместо него Енцо и се засмя с глухия си, гърлен смях. — Не можеш. Разчитай на шанса си, но поне в едно трябва да си сигурен — този е много по-добър от шанса, който могат да ти дадат сестра ти или баща ти. Дребен житейски факт, за който можеш да се обзаложиш!


Към четири часа следобед Стивън бе обзет от нервно напрежение. През целия ден работи усилено, за да изпипа всичко както трябва и сега чакаше оформянето на документите по задържането на Бонати. Искаше лично да присъства при арестуването му. Искаше да види изражението на лицето му, когато го закопчаят и му прочетат правата, преди да го отведат в полицейското управление.

Човек като Бонати незабавно щеше да опита да се откупи. Но Стивън беше предвидил как да блокира този негов ход.

Двамата с Боби седяха в офиса му, пиеха кафе и напрегнато очакваха телефонното обаждане, с което да им съобщят, че всичко е готово.

— Майната му, братле! — възкликна Боби. — Знам, че тия две години къртовско бачкане по случая бяха трудно, но днес вече ми писна да чакам само за да видя физиономията на този мръсник.

Стивън кимна.

— Разкажи ми за това.

— Стига бе! Искаш ли още кафе?

Стивън поклати глава и се прозя.

— Колко време отнема проверката на един номер на кола?

— Около пет минути. Имам приятел в пътната полиция. Казвай номера!

Стивън му издиктува номера на мерцедеса на Лъки от късчето хартия, върху което го беше написал.

— Ако искаш да ме видиш в действие, сега ще ти демонстрирам — пошегува се Боби и вдигна слушалката.

След пет минути знаеше фирмата, на чието име се водеше колата.

— Кого издирваш? — полюбопитства Боби.

— Просто… някого — смутено измърмори Стивън, завладян от желание по-скоро да види Лъки.

— Е, колата е на тоя някого принадлежи на Еднолична фирма за козметични средства и грим. Имам адреса, ако искаш да издириш този някого…

— Не сега.

— Ейлийн знае ли за този някого?

— Защо не си затвориш устата, Боби, и не ми донесеш чаша кафе.

— Веднага, шефе, веднага.


Срещата между Лъки и Джино се оказа тягостна. Лъки бе преизпълнена с гняв и не можеше дори да помисли за помирение с баща си. Той се държеше приятелски, мило, но колкото повече говореше, толкова по-добър и мил ставаше, а това я караше да мисли, че й говори покровителствено и преиграва.

— Вегас е мой! — изстреля накрая тя. — Връщам се там.

— Малко си закъсняла.

— Какво искаш да кажеш?

— Хайде, Лъки, ти си умно момиче. Даде Вегас на Бонати — връчи му го. Да не мислиш, че той ще ти го преотстъпи с усмивка, просто ей така.

— Знам как да се справя с него.

Той се разсмя.

— Върнах се малко късничко. Не осъзнаваш ли, че Бонати вече не ни е приятел?

Две червени петна избиха върху скулите й. Дори и Джино знаеше… Преди да успее да му отговори нещо, някой почука на вратата. Лъки отвори.

На прага стоеше Дарио. Висок. Светъл. Невинен.

— Здрасти на всички — каза той. — Радвам се да ви видя.


В два следобед Кери нае кола от „Херц“. В три я паркира близо до централния вход на резиденцията на Енцо Бонати.

Остана и зачака в колата. На седалката до нея лежеше чантата й, в която беше пистолетът. Просто чакаше. Не знаеше какво. Знаеше само, че ще чака дотогава, докато събере кураж да се справи с чудовището, което живееше само на метри от мястото, където се намираше.


Уорис Чартърс се настани в хотел „Плаза“. Защо да не си го позволи! Сметката отиваше при Енцо.

Изкефи се със сауна, масаж и маникюр. Два пъти звънна в резиденцията на Бонати, но Енцо отсъстваше. В три и петнайсет се обади отново. На телефона беше Енцо.

— Имам един филм, който искам да видиш — каза Уорис, зарадван, че най-накрая е успял да се свърже с Бонати. Във филмовия бизнес човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Добре — каза Енцо. — Ще го видя. И имам идея за нов финал, който направо ще те убие.

— Да тръгна ли към теб?

— Имаш ли кола?

— Не. Имах намерение да наема.

— Не се безпокой. Ще изпратя едно от момчетата за теб — Русо. Ще те вземе около шест. Ще те чакам.

Уорис затвори телефона и блажено се усмихна.


Лъки не се зарадва на пристигането на Дарио. Кой го беше поканил? Срещата с баща й беше лична, беше предвидена да бъде делова, а се превръщаше в обикновено семейно събиране. Майната му! Имаше толкова работа. Изобщо не й беше до фамилни сбирки.

Двамата с Дарио отдавна не си говореха. След порно-филма и последвалите проблеми не поддържаха никакви връзки.

Атмосферата в апартамента на Джино стана напрегната. Меко казано. Дарио се опитваше да се държи мило и весело, но неудобно закрепеният малък пистолет в кобур под мишницата го притесняваше все повече и повече. Над горната му устна изби пот.

— Защо не си съблечеш сакото — предложи Джино. — Отпусни се, настани се удобно.

— Ей сега.

Ей сега ще ви пръсна черепите. На кого първо? Ако първо застрелям кучката, какво ще направи Джино? А ако избера него за първи, какво ще направи тя?

Мили Боже! Само преди минути Бонати му беше тикнал пистолета и му беше казал: „Направи го!“ Но как? Кого първи, по дяволите! Кого?

— Трябва да си тръгвам — неочаквано скочи Лъки.

Застреляй първо нея. Тя ти създаде най-много проблеми.

Ръката му автоматично посегна към пистолета.

Рио. Един милион. Свобода.

— Джино — Коста излезе от спалнята, — би ли ми поръчал нещо разхладително от рум-сървиса?

По дяволите! Коста! Няма да успее да премахне и тримата. По дяволите! Защо Бонати не му беше казал какво да прави с Коста?

Всичко се обърка. Но той щеше да го направи, разбира се щеше да го направи, но не сега. Друг път. Утре. Вдругиден. Бонати щеше да разбере. Трябваше да разбере. Рио можеше да бъде отложен с ден или два. Милионът нямаше къде да отиде. Пръстите му отпуснаха дръжката на пистолета. Джино го гледаше странно — като че ли усети.

Дарио скочи и се втурна към вратата.

— Трябва да тръгвам, забравих нещо важно — през рамо подхвърли той.

Сега и тримата впериха погледи в него. Ръката му, хлъзгава от пот, посегна и хвана металната топка на бравата.

— Хей — започна Джино, — какво става с теб? Искам да поговорим. Искам…

Завъртя топката и избяга, следван от вика на Джино, но не погледна назад. Втурна се към аварийната стълба — както Бонати му беше казал да направи. Препъна се и падна, надигна се, но отново се препъна. Не му стигаше въздух, задушаваше се. Проклетият кобур с оръжието болезнено глождеше мишницата му.

Защо тичаш? Не си направил нищо!

Постепенно овладя паниката си. Когато стигна първия етаж, вече дишаше нормално.

Излезе спокойно от хотела и се огледа. Отсреща, до тротоара, видя Русо и му кимна, че всичко е наред.

Русо също го видя и кимна едва забележимо в отговор.

После се случи нещо, което Дарио нямаше време да осъзнае. Както си стоеше пред входа на хотела и чакаше Русо да пресече улицата и да го придружи до колата, почувства силен удар в гърба. Господи! Толкова силен, че костите му изпукаха.

Обърна се да види какво се е стоварило върху него, отвори уста да проговори, но вместо думи от нея бликна фонтан кръв.

Върху лицето му се изписа изненада. Бавно започна да се свлича. До него достигаха приглушено крясъците на хора.

Умирам, помисли си той. Простреляха ме!

Тялото му тупна безжизнено и бездиханно на тротоара.