Енцо кимна и изгрухтя.

— Значи няма да ми създадеш никакви проблеми?

Уорис протегна ръце към него.

— Господин Бонати, само ми кажете какво желаете.

— Сестрата на тоя рус педал ми досажда. Иска филма, така че аз трябва да го взема. Искам негатива и всичките снимки. И повече никакви лайнени работи, защото ще те пратя да скубеш кактуси в пустинята. Ясно ли е?

Уорис мрачно кимна.

— Разбира се, ще бъдеш възмезден, нали?

Енцо силно се изсмя.

— Да, разбира се. Подходът ти ми харесва. Ти ли си режисьорът на тоя боклук?

— Сценарият е мой, аз режисирах филма и подбрах артистите. Тоя боклук печели пари, но вие сигурно го знаете.

— Да, да… Знам — Енцо замислено зачовърка носа си. — Искам да направиш филм за мене. С много цици, задници и руси мацета със сочни сливи. Изясни ли ти се картинката?

Уорис си изясни картинката.

— Ще финансирам изцяло работата — продължи Енцо. — Колко ще струва?

— Приемам да работя всичко, което се финансира. И мога да направя това, което си поискам — обясни меко Уорис, — особено след успеха на Каубоят пътешественик.

— Какво искаш? — изстреля Енцо. — Не се заигравай с мен с тъпите си речи. Не са ми потрябвали. Изплюй камъчето.

Очите на Уорис блеснаха.

— Искам да направя сериозен филм. Имам сценарий — Убийствен изстрел. Сигурен съм, че е нещо, което ще предизвика интереса ви, стига да го прочетете…

Този разговор се беше състоял преди четири месеца. И оттогава Уорис беше по-зает от всяко друго време през живота си. Енцо Бонати страшно хареса идеята да направи филм за живота на Джино Сантейнджело. Само поиска да се внесат някои промени. Дребни промени. Съвсем незначителни промени. Например, че приятелят и наставникът на Джино става супергерой, а самият Джино си остава дребен гангстер-убиец.

Уорис се съгласи. Майната му на Енцо Бонати. Веднъж да започнат снимките и щеше да си направи филма както иска. Беше чакал десет години за този филм.

Междувременно Бонати финансира изцяло предварителната подготовка. Съгласи се на бюджет от четири милиона долара. Уорис съчета първокласни актьори с неоткрити още таланти. Не успяха да се споразумеят само за изпълнителката на главната женска роля. Той знаеше коя иска да бъде, но Бонати имаше други идеи. Пътуването до Ню Йорк беше с цел да получи последната сума пари и да се определи окончателно кое момиче ще получи главната роля. Снимките трябваше да започнат след десет дни и не разполагаше с никакво време за размотаване.

Уорис напусна летището, като си подсвиркваше тихо с уста. Взе такси. Със себе си носеше метална кутия с пробни снимки на неговото момиче. Само Бонати да я види, нямаше да има за какво да спорят повече.


Рут бързо влезе в голямото хале на супермаркета. Вече не й правеше впечатление реакцията на хората при вида й. При първия поглед в очите им грейваше възхищение, защото тя беше — и продължаваше да бъде — много красива. След това, когато видеха обезобразената страна на лицето й, възхищението се сменяше с изненада, ужас и най-накрая съжаление.

— Хей, маце… — към нея веднага се присламчи някакъв тип, но думите заседнаха в гърлото му, когато мина покрай него.

Не му обърна внимание. Тъп задник. Какво знаеше той? Спря за малко до телефонния автомат и си пое дълбоко дъх. Дарио Сантейнджело спеше в леглото й. Сал мислеше, че двете ще забогатеят от това. Рут беше достатъчно умна, за да знае, че няма да стане точно така. Правило номер едно за оцеляване в големия град беше — никога не се забърквай с тузарите. Понякога Сал мислеше с гъза си.

Извади няколко монети от чантата си и започна да набира номера.

— Виктор — прошепна тя. — Рут се обажда. Имам нещо, което трябва да ми помогнеш да го изнеса…


На дневната слънчева светлина улицата беше съвсем непозната за Кери. Но тя откри магазина за месо и застана отпред. Всеки път, когато някой минеше на метър разстояние от нея, тя нервно подскачаше.

Очите й се стрелкаха във всички посоки, тя напрегнато оглеждаше лицата на хората, походката им, поведението им… Кой, по дяволите, й беше навлякъл това изпитание? Щеше да го убие. Ще извади новия си пистолет и ще го убие!

Не се оглеждаше за кола, затова и не забеляза белия „Кадилак Елдорадо“, който се плъзна безшумно и спря пред входа на магазина. Дори не чу името си, когато някакъв глас го извика. Вторият вик обаче привлече вниманието й и тя се втурна към колата.

Седящият вътре беше в безопасност, анонимен зад оцветените в черно стъкла.

— Кой си ти? — изсъска Кери.

Задната врата се отвори.

— Влизай! — чу тя глухия глас от телефонната слушалка. — И по-бързо, моля!


Боги говори, без да спира, близо час. Боги, който обикновено с неохота и доста трудно свързваше две изречения.

Лъки не го прекъсна нито веднъж. Слушаше внимателно, докато той й разказа цялата история с равния си, безизразен глас. Тя повярва на всяка дума. Боги никога нямаше да я излъже. Нямаше защо да я лъже. Докато той говореше, в нея започна да се надига ярост, толкова силна и студена, че тя знаеше, че не може да я овладее. Безмозъчна путка. Точно за това я бяха взели, беше казал Боги. И беше прав. Тъпа безмозъчна путка.

Двамата седяха в апартамента й. Тя отиде до бюрото си, отключи едно чекмедже и безшумно извади малка метална кутия. Сръчно сви и залепи с език цигара с марихуана, запали я, пое дълбоко и я подаде на Боги. Марихуаната я успокояваше, избистряше ума й. Не обезсилваше духа й, не я караше да се кикоти. Имаше точно противоположния ефект. Разбира се, пушеше марихуана само когато наистина й се налагаше да бъде много бодра, енергична и с остър ум.

Боги привърши историята си. Втренчи поглед в нея.

— Трябваше да ти кажа, нали?

— Абсолютно.

Той протегна слабото си жилаво тяло.

— И аз така си мислех.

Двамата замълчаха и довършиха цигарата, потънали в собствените си мисли.

— Какво ще направиш? — попита неочаквано той.

— Ще постъпя като женската на черния паяк — от гласа й го побиха тръпки. — Ще действам тихо и коварно… и който се изпречи на пътя ми, ще го унищожа!


Петък, 15 юли, 1977

Ню Йорк, Следобед

— Енцо, приятелю! — Джино сияеше. — Обзалагам се, че никога не си сънувал, че ще седим отново заедно на една маса тук, в „Рикади“, с верните си приятели и сънародници около нас.

— Джино, приятелю! Това е нещо, за което съм мислил всеки ден, откакто замина.

— Разбира се, че си мислил. И защо не? Израсли сме заедно, заедно хванахме света за ташаците… Почитахме се един друг във всяко отношение — вдигна чашата си с вино. — Имали сме различни мнения за някои неща в живота, но те не са били нещо, което да не можем да оправим. Пия за нас, Енцо. За теб и за мен. Два стари бойни коня, които оцеляха с достойнство и добросъвестност.

Енцо вдигна чашата си и се чукна с Джино. Двамата отпиха.

— Кажи ми — каза Джино небрежно, — какво е това инвестиране, което си направил с мои пари от „Маджириано“?

— Ами… — Енцо заразглежда поддържаните си от маникюрист нокти. — Радвам се, че питаш за това. Върна се толкова неочаквано, че наистина ни изненада. Не съм подготвен още. Искам да ти покажа документи, сметки… Направих нещо чудесно за теб.

— Колко чудесно? — меко попита Джино.

— Ще видиш. Към края на седмицата всичко ще бъде готово черно на бяло.

— Добре, добре — Джино започна да върти вилицата, върху която вече имаше спагети. — Ценя високо всичко, което си направил, Енцо. Поел си нещата във Вегас, грижиш се за Лъки… Разбирам, че си й като баща.

Енцо се усмихна. Зъбите му бяха грозно проядени от кариеси, имаше страхова психоза от зъболекари и затова не правеше нищо, за да се погрижи за тях.

— Тя е истинска Сантейнджело, Джино. Наистина трябва да се гордееш с нея.

— Гордея се, Енцо, гордея се. Но да не забравяме, че тя е жена, по-слабият пол, както казват. Което е много лошо, защото някой хора могат да се възползват от тази слабост.

Дясното око на Енцо потрепна — тик, който имаше от рождение и който беше сигурен знак, че се кани да излъже.

— Никой не би дръзнал да се възползва от Лъки, след като аз съм наблизо — изгърмя той. — Никой.

— Не би дръзнал, щом ти си наблизо, скъпи приятелю, защото ти би направил това, което самият аз бих направил, ако някога се случи подобно нещо. Ще размажеш този човек като буболечка, като комар. Прав ли съм?

Енцо не отговори. Втренчи поглед в Джино. Джино също се втренчи в него.

— Утре — каза бавно Джино — ще направя необходимото да назнача отново мои хора в моите хотели — бавно вдигна ръка и докосна с пръст избледнелия белег на лицето си, после леко го потърка. — Ще кажеш на твоите хора да кротуват. Нека свършим тая работа гладко. Няма смисъл да се изчаква, нали, приятелю? Нали така?


Кери не познаваше старата жена, разположена на задната седалка на белия „Елдорадо“, но въпреки това тя седна до нея. В края на краищата нали затова беше дошла в Харлем — да разбере.

Климатичната инсталация беше включена, а оцветените в черно стъкла пречупваха светлината и вътрешността на купето изглеждаше някак странна. Имаше преграда, която ги отделяше от шофьора.

— Коя си ти? — повтори Кери. — Какво искаш?

Старицата се засмя със странен, горчив смях. Беше дебела, облечена в широка рокля, с натежали от пръстени пръсти, които нервно барабаняха по коленете й. Носеше слънчеви очила с огромни бели рамки, косата й беше боядисана в черно и вдигната на висок испански кок. Устните й бяха намазани с аленочервено червило, което я правеше още по-неприятна. Маслинената й кожа беше сбръчкана, покрита със старчески кафяви петна. Парфюмът й изпълваше купето с неприятно силна, сладникава миризма.

— Не ме ли помниш? — попита жената. Сега гласът й звучеше по остро, но беше все така гъгнещ и дрезгав.

— Не те познавам — каза отчаяно Кери. — За Бога, кажи ми какво искаш. Нямам много пари, но…