Коста отново трябваше да избърше потта от челото си.

— Мислех, че по-добре да изчакам, докато пристигнеш и тогава да им кажа. В града сега, с тази авария с тока, е истинска лудница. Не съм разговарял нито с Лъки, нито с Дарио от вчера.

— Това е добре, много добре. Не им казвай още. Искам да ги изненадам.

Коста неуверено кимна. Знаеше си, че не може да опази никаква тайна от Лъки.

— Чувствам се уморен — неочаквано каза Джино, все едно не бяха водили досегашния разговор.

— Няма как да не си изморен — бързо каза Коста, но изобщо не му повярва. Джино крачеше из стаята като лъв в клетка.

— Уреди срещата с Бонати. Утре. Никакво отлагане и извинения.

— Сигурен съм, че Енцо ще се радва да…

— Да, да. Ще видим — Джино отиде до прозореца и погледна навън. — Все още не вярвам, че съм се върнал… — почти на себе си каза той.

— Отначало е така…

— По дяволите! Трябва ми само един ден, и ще се почувствам така, все едно никога не съм заминавал.

Коста кимна, беше сигурен, че ще стане точно така.

— И така, за тази вечер няма нищо повече, нали?

Нищо повече! Беше чул предостатъчно за един ден. Изпитваше необходимост от действия, не от разговори.

— Върви си у дома, Коста.

— Това ще направя. Уморен съм. Русо е в съседната стая, ако ти потрябва.

— Даа. Знам, знам.

Русо беше нает за личен бодигард на Джино, също препоръчан от Енцо. Нямаше я предишната му охрана — момчетата или се бяха пенсионирали, или бяха починали. Русо не беше от старата школа. Млад, двайсет и няколко годишен, изискан и елегантен. За себе си Джино го беше поставил в категорията мъже, които не могат дори муха да убият.

Изпрати Коста до вратата.

— Хей, не обръщай внимание, че ти се накрещях. Знам, че си направил всичко според силите си.

Коста забързано си тръгна. Минаваше седем, а трябваше да проведе дълъг и сериозен разговор с Лъки. Най-после тя трябваше да разбере, че баща й наистина се е завърнал… Е, трябваше да се направи нещо и по този въпрос. Двамата просто трябваше да се научат да живеят заедно.

Джино затвори вратата, запали пура и започна да кръстосва неспокойно стаята. Защо този идиот не му беше казал по-рано за Лъки и Дарио? Какво, по дяволите, беше чакал? И тогава се сети какво е попречило на Коста да му каже. Неговите лични указания. Не ми досаждай с нищо, само ме върни обратно. Лайна! Нещо не беше в ред. Чувстваше го. Беше почти физическо усещане, реакция на нещо, което се носеше във въздуха. Но какво?

Трябва да почака и да разбере. Да бъде още по-внимателен и предпазлив. Вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат. Издиктува номера. След час имаше нов шофьор и нов телохранител. Не че не ценеше личните препоръки на Енцо, но правило номер едно в живота му беше: обгради се с хора, които са лоялни към теб, само към теб.

Годините в изгнание не бяха притъпили инстинктите му. Беше в прекрасна форма, беше станал дори по-предпазлив и бдителен отпреди. Седем години бяха много време, когато се налага да кротуваш и да бездействаш, но в Израел не беше чак толкова лошо. Имаше хубава къща край морето. Плаж. Кучетата. Жените, които беше пожелал.

През третата му година в чужбина беше срещнал една жена. Не беше в първа младост. Навлизаше в четирийсетте. Но на мъж на неговата възраст изобщо не му трябваха млади момичета. Пиленцата само разстройваха стомаха му с глупавите си въпроси и подскачането около него.

Жената, която срещна, беше привлекателна вдовица — с вдигната на кок светла коса и хубави сини очи. Джино се изненада, когато тя му каза, че е еврейка, тя изобщо не приличаше на еврейка. Израелските момичета бяха очарователни, но тъмната им гореща красота не успя да го завладее. Обичаше руси жени с бяла кожа. Розалин Глутцман беше руса, с бяла кожа. Освен това беше страхотна готвачка, превъзходна слушателка и най-прекрасната любовница за мъж, който не желае да го прави по десет пъти на нощ. Когато я покани да се настани при него, тя прие и остана, докато той замина. Никога не го притесни с претенции за каквото и да било.

Не я помоли да замине с него в Ню Йорк. Тя също не попита може ли да го направи. Бяха се разделили като цивилизовани хора. Джино й подари дълго палто от норка. И така приключи този епизод от живота му.

Сега си даде сметка, че му се иска тя да е до него. Само с Розалин би могъл да разговаря за Дарио и Лъки. Неговите деца. Двама непознати.

Лъки. Каква беше станала? Според всички сведения била негово копие. Ледена усмивка плъзна по устните му. Че какво толкова лошо имаше в това да бъде точно като него? Помнеше я като малко момиче, винаги силна, винаги непокорна. Винаги по-умна от Дарио.

Намръщи се. Неговият син — педераст! Не, това не беше възможно, беше някаква грешка.

Коста сигурно беше сбъркал в преценката си.

Съблече се по гащета и си легна. В стаята, въпреки че климатичната инсталация отново беше включена, все още беше горещо.

Какво кроеше шибаният Бонати? До Джино беше достигнал слух, че той и близнаците Касари са станали много гъсти. Енцо много добре знаеше чувствата му към фамилия Касари. Но какво му пукаше на него? В отсъствието на Джино единствените му съперници бяха едно момиче и един изкуфял стар пръдльо… Извини ме, Коста, но си е точно така.

Сигурно не е било никак трудно да превземат подмолно „Маджириано“. Особено след като Бяха отстранили Марко. Най-сигурната проверка на Енцо Бонати, на неговата лоялност и приятелство включваше един единствен въпрос: ще се откаже ли Бонати от контрола над двата хотела във Вегас? Коста си мислеше, че това ще стане лесно. Джино не беше толкова сигурен. Интуицията му подсказваше, че ще има проблеми. А интуицията му никога не го лъжеше.

Затвори очи и в съзнанието му изплуваха Лъки и Дарио.

Лъки и Дарио!

Двамата подскачаха и танцуваха като кукли на конци, докато той потъна в неспокоен сън.


Петък, 15 юли 1977

Ню Йорк, Сутринта

Лъки спа лошо, будеше се всеки час, за да проверява колко е часът. Когато Коста й се обади — точно след разговора с Боги — тя го отряза:

— Утре, сега не ми се занимава с това!

Коста не се опита да продължи разговора. Явно моментът не беше подходящ да й каже, че Джино е в Ню Йорк — разбра това от резкия й категоричен тон.

След като така и така се беше събудила, въпреки че беше ранна утрин, Лъки реши да отиде до летището и да посрещне Боги. Загатнатите, но неизяснени от Боги неща, направо я подлудяваха. Обади се на портиера да извика такси, което я откара до подземния гараж, където беше паркирала снощи своя „Мерцедес“. Когато посегна да отключи колата с резервните си ключове, видя закрепена бележка под чистачката на предното стъкло. Бързо я издърпа и прочете съдържанието, написано с хубав почерк: Разполагаш с три дни, после ще те открия по номера на колата ти и ще ти се обадя — Стивън.

Засмя се. Сигурно беше дошъл специално дотук, за да й остави бележка. Щеше да му се обади… искаше да му се обади… Веднага след като разбереше какво е открил Боги.


Джино стана в шест, облече се и закуси. Към седем се обади по телефона на Коста.

— За колко часа е срещата с Бонати? — настойчиво попита той.

— Енцо предлага в един. В Бруклин. В един ресторант, в който ходи често. Имало градина и каза, че ще харесаш касетата. Освен това каза…

— Какво й лошото на касатата в „Рикади“? — прекъсна го Джино.

— Нищо, нищо — отвърна нервно Коста. — Ако предпочиташ да се видите там, естествено ще говоря с Енцо и…

— Добре. „Рикади“. В два часа. Ще се видим там.


Дарио се мъчеше да се събуди. Не можеше да отлепи клепачите си, тежаха като олово…

Беше много рано. В това беше сигурен. Отвън долиташе шумът от колата, с която събираха боклука… детски гласчета, които отиваха на училище. Не беше в своя апартамент… Не знаеше къде се намира… Отново се унесе в дрямка, после потъна в дълбок сън.

Долу, в кухнята на първия етаж, Сал целуна леко Рут по бузата и каза:

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш.

Рут кимна и пооправи роклята си.

— Знам точно какво трябва да направя.

— Добре — каза Сал и вдигна ръката си, стисната в юмрук с изправен палец — с пожелание за успех. — Започвай!


Кери стана преди Елиът. Случваше се втора поредна сутрин и това вече беше необичайно. Този път облече черен костюм с панталон, не си сложи никакви бижута. Среса лъскавата си коса и я прибра на тила в стегнат кок. В осем беше готова за излизане.

— Кери — обади се Елиът, — къде си тръгнала?

— В един новооткрит салон за фитнес. Бил нещо изключително.

— Исках още днес да заминем от града, а ти отиваш в някакъв фитнес салон.

Тя опита да се усмихне, но усети, че лицето й е замръзнало в нелепа гримаса.

— Ще се върна за обяд — побърза да го успокои тя.

Той изсумтя отегчен.

— Не знам какво става с теб напоследък. Откакто този проклет ток спря…

— С мен не става нищо. Само се грижа за здравето си.

— Ще се обадя да потвърдя резервацията за Бахамите. Бъди готова да заминем довечера.

Тя безволево кимна. Може би… Само може би…

Кери вече беше до външната врата, когато той неочаквано я попита:

— Как ще отидеш до салона?

Тя за миг замръзна. Загуби всякаква способност да мисли.

— Мислех да повървя пеша — най-сетне успя да съобрази тя. — През няколко преки е.

— Къде точно?

— Ох, съвсем наблизо… — подхвърли през рамо тя, отвори вратата и забързано излезе.

Навън, на улицата, си пое дълбоко дъх и тръгна към близката станция на метрото. Нервите й бяха опънати като струни. Колкото по-скоро приключеше с тази среща, толкова по-добре.


Стивън винаги ставаше към шест и половина. Съблюдаваше стриктно дневния си режим — леден душ, половин час упражнения с натоварване за силно и хармонично тяло, след това чаша натурален портокалов сок и закуска от пшеничена каша, царевични бухтички, мед и горещо кафе. След това беше готов за всичко.