Естествено, слухове за Лъки достигаха и до Израел. Стана му ясно, че тя е навлязла в неговата бизнес империя. Но не беше наясно доколко дълбоко е нейното участие.

Бързо се преоблече — смени тъмния си костюм с пуловер от кашмир и удобен, широк летен панталон. Колкото по-скоро чуеше всичко, толкова по-добре. Беше вече тук. Не го сдържаше да започне да действа.


Сал погледна към спящия Дарио Сантейнджело. Без всякакво съмнение беше симпатичен със светлорусата си коса и изваяното лице. Хубав. И доста скъп. Защо да не опита да си вземе парче от баницата, оставена направо под носа й.

Напрегнато работи през всичкото време, откакто му беше дала да изпие двете капсули, които гарантираха дълбок, дванайсетчасов сън. Първо беше изнесла трупа на момчето с тъмната коса от апартамента. Свали го по аварийното стълбище като чувал с брашно, метнат на раменете й. В подземния гараж го хвърли на задната седалка на своя стар „Крайслер“ и го покри с одеяло. Спирането на тока значително беше улеснило работата й. Отдалечи се на около петнайсет преки и изхвърли тялото в една глуха уличка. После се върна в апартамента на Дарио, почисти и подреди всичко. След това преметна и него на раменете си.

Сал беше силна за двама яки мъже. Но докато настани Дарио на задната седалка на колата, се позадъха. Тихо си припяваше под нос, докато измина пътя до Куинс.

Рут беше горе и я очакваше. Разкошната Рут, бивша шоугърла, бивша проститутка. Но едната половина на лицето й беше обезобразена — навремето я бяха плиснали с киселина. Нито един мъж нямаше да погледне към нея. Но за какво са мъжете, щом Сал е наблизо?

— Всичко ли е наред, миличка? — попита Рут с безпокойство.

— Да — отговори Сал и нежно целуна обезобразената й страна. — Имаме си гост. Приготви леглото и ще ти кажа какво трябва да направим.

Рут оправи леглото. Двете съблякоха Дарио и го настаниха под завивките.

— Кой е? — прошепна Рут.

Сал втренчи поглед в спящия красавец.

— Ако си изиграя козовете както трябва, той ще бъде нашата къща в Аризона. Ако ли не, просто ще бъде мъртвец.


Най-накрая Елиът Баркли тръгна към офиса си.

— Искам да си помислиш сериозно върху предложението ми да заминем за две седмици — настоя той пред съпругата си, преди да излезе.

— Добре, ще помисля — без ентусиазъм обеща Кери.

Не. Невъзможно е. Докато не открия кой ме изнудва, трябва да остана в града. Първо трябва да се справя с тази заплаха.

Тя прекара един неприятен ден. Обикаляше нервно из апартамента, подскачаше всеки път, когато телефонът звънеше.

Когато Стивън й се обади, беше кратка и не му разказа нищо за преживяванията си от миналата нощ.

— Ще ти се обадя утре — накрая каза той, доловил нежеланието й за продължителен разговор. — Тогава може би ще имам добри новини за онова разследване, върху което работя.

— Мм, добре. До утре — тя затвори. Не можеше да си позволи да задържа дълго линията заета.

Още не беше вдигнала ръката си от слушалката, и телефонът иззвъня. Тя веднага откликна:

— Ало?

— Какво ще кажеш за един хубав стабилен електрически заряд? — попита лукаво някакъв глас.

— Ох, Джери. Какво искаш?

— Какво искам ли? Що за поздрав е това? Искам…

Тя престана да слуша изброяването на желанията му. Милият, скъп Джери. Милият, скъп, млад Джери. Влечението му към нея изглежда не отслабваше.

— Джери, днес съм много заета — прекъсна го тя. — Мога ли аз да ти се обадя?

— Кога?

— Скоро.

— Обещаваш ли?

— Да.

Джери беше настойчив почти като любовник. Той се държеше с нея като с принцеса, за каквато я смяташе. Огромната разлика във възрастта им изглежда не го притесняваше.

В пет часа телефонът иззвъня. Обаждаха се от телефонна кабина, не от централата. Сърцето й лудо заби.

— Кери Баркли на телефона — ясно произнесе тя. — Кой се обажда?

— Утре. Дванайсет по обяд. На същото място — достигна до нея приглушен глас.

— Почакайте за момент… — започна тя, но линията прекъсна и тя остана със замлъкналата слушалка в треперещата си ръка.


Двамата стари приятели разговаряха с часове в апартамента на Джино. Коста започна от самото начала, първо колебливо, но постепенно ставаше все по-уверен и по-уверен.

Джино не го прекъсваше. Той наблюдаваше и слушаше съсредоточен Коста, отбелязвайки си на ум още веднъж колко остарял е той. Трябва съвсем да е изкуфял, защото това, което чувам, просто не е за вярване.

А това, което чуваше, беше историята на Лъки — нейното навлизане в бизнеса и изкачването й на върха. Звучеше невероятно. Буйното младо момиче, което беше видял за последен път през седемдесета година, се превърнало в хладнокръвна, упорита, способна бизнес дама, която оглавила всичко и ръководела делата доста добре — или поне така изглеждаше. По думите на Коста, за Лъки нямало невъзможни неща, можела да ходи и по вода, стига да поиска. Той говореше с гордост за борбата, която водила около построяването на „Маджириано“, за смъртта на Марко, за помощта и съдействието на Енцо Бонати.

— Да разбирам ли, че искаш да ми кажеш — попита недоверчиво Джино, — че от година насам не сме получавали никакви пари от „Маджириано“? Нито един шибан цент?

— Мисля, че ти обясних — каза Коста бавно, със загрижен глас. — След убийството на Марко Лъки напусна Вегас и Бонати пое бизнеса. Временно. Последва бизнеса с инвестициите. Сега, когато си тук…

— Заложи шибания си задник, че съм тук! Исусе Боже, Коста! Казах ти да търсиш Енцо, ако ти трябва помощ. Не съм ти казал да му поднасяш нещата на тепсия. Добре го познаваш — с неговите наркотици и проститутки… Исусе Боже! Не ми трябват такива връзки в моите хотели.

— Няма проблеми, които да не можем да разрешим. Енцо ще се оттегли, когато поискаме.

— Би ли се обзаложил за това, Коста? Би ли заложил пари за това? Не можа ли да назначиш свои хора? Не можа ли да размърдаш задника си и да реорганизираш нещата така, че контролът да остане в теб. Ти и моята дъщеря. Просто не мога да повярвам. А какво ще кажеш за Дарио? Не го спомена.

Коста сви уморено рамене.

— Той не проявява никакъв интерес към бизнеса.

— Какво означава това?

Коста избърса потта от челото си с носната си кърпа.

— Мисля, че Дарио има нужда от помощ.

— Помощ ли? — рязко попита Джино. — Какво имаш предвид?

— Той има… сексуални проблеми.

— Какви проблеми? — остро се изсмя Джино. — Прекалено много путенца, а? Откога на това му се казва проблем?

Коста неловко се размърда. Никак не му се искаше той да разкрие на Джино за пристрастията на Дарио, но нямаше как — истината трябваше да бъде казана.

— Дарио е… ъ-ъ… харесва… момчета.

— Момчета ли? — лицето на Джино заприлича на буреносен облак от ярост. — Момчета? Опитваш се да ми кажеш, че хлапето е един шибан педераст?!

Коста само кимна, беше много разстроен.

— Не вярвам!

— За съжаление, вярно е.

Джино се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята — тежко, изпълнен с ярост. Удряше юмрук в дланта си.

— От шибаните ти приказки излиза, че имам един хубавелко за син, дъщеря с желязна хватка и ташаци между краката и че си раздал хотела ми. Така ли е?

— Не съм казвал нищо подобно за Лъки — заговори бързо Коста. — Тя е родена за бизнес — реагира светкавично и ума и остър като бръснач. Точно като тебе, Джино. Трябва да се гордееш с нея. Без Лъки „Маджириано“ нямаше да съществува. Мисля, че когато двамата се…

— Къде е Дарио? — прекъсна го с леден глас Джино.

Коста съвсем беше забравил за Дарио и за неговото паническо обаждане по телефона. Но Сал би трябвало да се е погрижила за всичко досега.

— В града е. Има апартамент близо до реката. Да ви уредя ли среща?

— Не. Само ми дай адреса. Аз ще се погрижа за него.

Коста изтръпна. Не искаше да бъде на мястото на Дарио. Но все пак някой трябваше да налее малко разум в главата на момчето. Ако Джино някога разбереше за порнографския филм, в който Дарио изпълняваше главната роля… Лъки се беше погрижила за това. Сумата се оказа доста солена и тя беше като полудяла от ярост — Коста никога не беше я виждал в такова състояние — но се справи. Може би трябва да каже на Джино. При някой удобен случай… друг път… Точно сега той не беше в настроение да слуша за филмовата кариера на сина си.

— Къде е Лъки?

— Тя също има свой апартамент. На Шейсет и първа и Парк авеню.

— Мислех, че живее при мен.

— Продадохме апартамента преди шест години. Имам под ръка двама агенти по продажба на недвижима собственост които чакат да решиш къде искаш да живееш.

Погледът, който Джино му хвърли, можеше да убие човек.

— Не е продала къщата в Ийст Хемптън, нали?

— Не. Разбира се, че не.

— И тя е такава, каквато я оставих?

— Абсолютно.

Коста си спомни разгорещения спор с Лъки за къщата. Тя искаше да я продаде, но този път — по изключение — той не й позволи да го направи.

— Може би ще живея там — каза неочаквано Джино. — Навремето бях свикнал да живея в къща…

— Идеята е добра — съгласи се Коста. Почувства известно облекчение, защото Джино вече не крещеше. — Естествено, къщата ще трябва да се ремонтира.

— И какво от това? Утре ще отида да я огледам. Намерил ли си ми добър шофьор?

— Най-добрият. Работил е за фамилията Виторио в Чикаго, в града е от една година. Енцо лично го препоръча.

— Лично препоръчан от Енцо?

— Той е във възторг от твоето завръщане.

Джино помълча, с неподвижно вперен поглед пред себе си.

— Във възторг, казваш! Как да не е във възторг?

Нещо като че ли заседна в гърлото на Коста. Той се поизкашля.

— Енцо ми каза, че е готов да се види с теб, когато пожелаеш. След две седмици, месец… когато поискаш. Знае, че ще ти трябва време да се настаниш, да свикнеш със завръщането си. Той…

— По дяволите, Коста, какви шибани неща стават с теб? — внезапно изкрещя Джино. — Превърнал си се в мекушава баба. Аз съм вече тук. Тук съм. Сега. В тази минута. Не ми пука какво е било и какво е ставало. Искам среща с Енцо още утре. И когато разбера какво иска той, по дяволите, тогава ще се оправя с Лъки и Дарио — спря за момент и гневно го изгледа. — Знаят, че съм пристигнал, нали?