Марвин Гей. Какво става? Исусе Боже!… Марко! Тяхната единствена любовна нощ. Тържественото им вричане за бъдещето… Марвин Гей. Пускаха плочата отново и отново… Спомените нахлуха в съзнанието й като мощна приливна вълна, без тя да успее да им попречи.

Марко. Дори мисълта за него беше табу. Беше го закътала и заключила дълбоко-дълбоко в себе си и не си позволяваше да припарва дотам. Беше мъртъв… Беше си отишъл завинаги…

Марко… Марко… Марко…

Чуваше виковете му. Виждаше тялото му върху черния асфалт. Усещаше кръвта, бликаща от раните му. От нейния Марко… Нейната любов.

Виждаше тълпата зяпачи, насъбрали се около тялото му. Чуваше ги как си приказват, все едно че пред очите им е най-обикновената гледка. Тлъсти дъртачки в невъобразими летни рокли, гадни хлапета и вулгарни мъже в полиестерни костюми.

Един от тях снимаше с камера. Насочи шибания си обектив и щракна.

Тогава тя беше скочила като тигрица, беше сграбчила и измъкнала камерата от потните му ръце и я бе разбила в паважа. После беше започнала да крещи — неистово, истерично:

— Копеле гадно… копеле… Копеле!…

Боги беше отвел встрани изненадания мъж, някакъв турист, а тя се отпусна до Марко, повдигна внимателно главата му и я приюти в скута си.

А през цялото време кръвта изтичаше от него… Бавно. Без да спира. До последна капка…

— Обичам те, скъпи… обичам те… обичам те!

Тогава си бе помислила, че ако непрекъснато му повтаря тези думи, той няма да си отиде… няма да я напусне.

— Той е мъртъв, Лъки — каза й мрачно Коста. — Мъртъв е!

— Майната ти! — беше изкрещяла тя с изкривено от непосилната болка лице. — Майната ти! Ще се оправи… Ще се оправи..

Сирените на две коли едновременно прорязаха въздуха — линейката на Бърза помощ и патрулната кола на полицията.

— Трябва да го закараме в болница — настояваше през риданията си тя. — Моля ви! Побързайте. Всяка секунда е ценна.

— Не можем да направим нищо за него, госпожице — промърмори единият от санитарите на линейката с протегната към нея ръка.

Тя яростно отблъсна ръката му.

— Откъде, по дяволите, знаеш? Дори не си опитал да направиш нещо!

Пред очите й беше Марко, с когото се беше разделила едва преди няколко часа. Сега не виждаше безчувственото му тяло. Не виждаше обезобразеното му лице, превърнато в кървава пихтия. Не виждаше локвата кръв, който ставаше все по-голяма и по-голяма.

Към тях се приближи цивилен полицай, следван от няколко ченгета. Започна да им дава указания да разпръснат тълпата и да потърсят свидетели.

— Коя е тя? — попита той. — Разкарайте я от мъртвия и се опитайте да разберете какво, по дяволите, се е случило.

Едно от ченгетата — почти момче — пристъпи напред, за да изпълни заповедта на началника си. Когато се опита да я отстрани от трупа, тя го изрита толкова силно, че той политна назад, поразен от изненада и болка.

Боги беше този, който успя да се справи с нея. Въпреки отпусната си, на пръв поглед хилава външност, беше як като стомана. Откъсна я от Марко и я поведе — по-скоро почти я пренесе — към входа на хотела.

Последвалите часове бяха останали в съзнанието й като неясна картина от лица, гласове, лекари и хора без значение. И някакво място, което й беше странно познато, място, което беше посещавала и преди… Тихо място, където никой не я безпокоеше… Когато нейната майка си беше отишла… тогава беше същото…

Двайсет и четири часа по-късно беше дошла на себе си. В частна клиника. В самостоятелна стая.

— Къде се намирам? Защо съм тук?

Дремещата до този момент на стол до леглото й сестра, веднага скочи и се надвеси над нея.

— О, госпожице Сантейнджело… една минутка, моля — и изтича вън от стаята.

Тя внимателно се надигна и седна в леглото. Започна да оглежда и опипва тялото си. Предположи, че сигурно е претърпяла някаква злополука… или катастрофа. Напрегна паметта си. И започна да си спомня…

Тържественото парти по случай откриването на „Маджириано“…

Енцо, Коста, Марко, Уорис Чартърс, Дарио…

Залата, пълна със звезди и величия…

Спомни си цялата проклета вечер!

А след това?… Изправи се пред бяла стена.

В стаята й забързано влезе лекар.

— Защо съм тук? — настойчиво го попита тя. — Какво се е случило с мен? Някаква злополука ли?

— Преживели сте нещо повече от физическа травма, госпожице Сантейнджело. Наложи се да ви упоим. Господин Зенокоти е тук. Мисля, че е най-добре той да ви обясни.

В стаята влезе Коста.

Разказа й какво се е случило…


Сега, две години оттогава, Марвин Гей и неговата „Какво става“ я върнаха назад. И най-накрая съзнанието й се отключи. Истината се разкри с цялата си жестокост пред нея… Истината. И непоносимата болка.

Сълзите бликнаха от очите й и тя заплака с дълбоки, разтърсващи ридания. Отмъщението, което бе поискала, не можеше да й върне Марко. Марко го нямаше, за да се обърне към него за съвет или подкрепа. Марко го нямаше, а беше свързана с него неразривно. Тя носеше отговорност за толкова много неща, но когато трябваше някой да управлява двата хотела, той беше този, който пое нейната отговорност.

Естествено, Енцо Бонати и сега доказа, че е верен приятел. Лично беше подбрал двама от най-добрите си хора, за да ръководят бизнеса във Вегас и докато тя беше в клиниката, добре се справяха с възложените им длъжности. Това й помогна много, защото не искаше да остава в Лас Вегас. Искаше да се върне в Ню Йорк. Сърдечно благодари на Енцо и го помоли, стига да няма нещо против, да продължи да се грижи известно време за хотелите.

— Добре — съгласи се той. — Ти се занимавай с твоята работа, Лъки. Моите момчета ще се справят. Всички ще се справим.

После лично се ангажира и организира своите хора да издирят убиеца на Марко.

Две седмици след убийството му той й каза:

— Открихме го. Някакъв незначителен пикльо, тръгнал да урежда дребни сметки в хазарта. Ще прочетеш за това копеле утре във вестниците.

И Лъки беше прочела. Някой си господин Мортимър Саурис изгорял заедно с автомобила си. „Странна злополука“, беше определението на вестниците.

— Шибаният копелдак е умрял бавно — разясни й Енцо и веднага добави: — Извини ме за езика.

Енцо разполагаше с огромна власт. Беше могъщ като непристъпна крепост. Лъки мрачно си спомни за братята Касари и опита им да заграбят „Маджириано“ съвсем скоро след смъртта на Марко. Енцо й беше казал, че той ще се справи с този проблем. Няколко седмици по-късно й се обади:

— Рудолфо Краун, братята Касари и още няколко задници, дето бяха инвестирали в синдиката — вече са вън от играта. Както пишат вестниците, всичко е наше.

Тя остана доволна, разбира се, но продължаваше да не проявява интерес и повече не стъпи в Лас Вегас. Беше непоносимо за нея да бъде там, където всичко й напомня за Марко.

Парите от „Мираж“ продължаваха да текат както обикновено. Специално упълномощени куриери взимаха чантите с парите и ги пренасяха до различни градове. Там парите се изпираха и се връщаха напълно законни, след което се появяваха в една или друга компания на Сантейнджело. Парите от „Маджириано“ парите се вливаха в бизнес империята на Джино по същия начин.

Докато един ден Енцо извика Лъки в своята резиденция на Лонг Айлънд.

— Имам изненада за теб — каза й той. — Заех се със сделка, която може да донесе големи пари за всеки, който участва в нея. Включих твоя дял от „Маджириано“. Имай ми доверие, Лъки.

— Вярвам ти — усмихна се тя.

Но Коста възрази още на мига, когато чу за сделката. Когато ставаше въпрос за пари, той винаги следваше вродената си подозрителност към всичко и всеки. Понякога Лъки проявяваше известно лековерие. Джино никога не би постъпил така. Той не би доверил парите си дори на стар, верен приятел като Енцо. Лъки все още е много млада, за да осъзнава силата и могъществото на долара.

— Я стига, Коста — възрази тя. — Става дума за Енцо. Та той ми е като баща, за Бога. Да не искаш да кажеш, че може да ме измами.

— Просто не виждам необходимостта от тази сделка. Не виждам защо трябва да променяме операциите с „Мираж“, след като схемата работи безотказно повече от двайсет години?

— Това е различно, Коста. Това е инвестиция. В момента се нуждаем от свежи пари. Остави Енцо да си свърши работата, както той я разбира. И няма да има проблеми да си вземем спечеленото, когато поискаме.


Марвин Гей. Пееше. Гласът му изпълваше стаята със спомени. Отключваше и отваряше паметта й.

Господи! Толкова силно беше обичала Марко! Защо си беше забранила упойващото удоволствие да си спомня за своята любов?

Стивън влезе при нея. Беше обул избелели дънки и памучна риза. Черната му къдрава коса беше мокра, стъпалата боси.

— Водата готова ли е? — попита той. После внимателно я изгледа и попита: — Добре ли се чувстваш?

Тя вече не плачеше и действително се чувстваше спокойна, сякаш огромна тежест беше паднала от раменете й.

— Да, добре съм — прекара пръсти под очите си, за да почисти размазалия се от сълзите й грим. — Но понякога една песен събужда забранени спомени.

— Съжалявам. Ако знаех, щях…

— По дяволите! — неочаквано се разсмя тя. — Нямаше как да знаеш, нали? Защо винаги си така дяволски вежлив?

Винаги когато решеше благосклонно, че не е чак толкова нетърпима, тя изтърсваше нещо и направо го стряскаше. Само преди миг изглеждаше като беззащитно дете, после устата й започна да мели и тя отново се превърна в истинска кучка. Разглезена нюйоркска покорителка на мъже.

— Мина ми през ума, че ще се размърдаш и ще приготвиш кафето — студено каза той.

— Тук съм на гости — натърти тя.

— Без да си канена — не й остана длъжен той.

Лъки скочи от дивана, готова да се хвърли в атака.

— Ако моето присъствие тук те затруднява… — започна нападението си тя.

Без да обръща внимание на думите й, Стивън тръгна към кухнята. Водата за кафето беше почти извряла.