Джаки Колинс - Шансове

Четвъртък, 14 юли 1977

Ню Йорк

Най-после, останала съвсем без сили, Лъки достигна най-долния етаж. Беше едва седем сутринта, но горещината вече тежеше над града. Чувстваше се мръсна, отчаяно копнееше за един душ.

Стъпалата я отведоха в подземния гараж. Отиде до колата си, малък „Мерцедес“ металик. Остави голямата си чанта на предния капак и започна да търси ключовете си. Напразно ровеше в чантата си и се бореше с яростта, която я обземаше. Проклетите ключове не бяха вътре!

В гнева си изсипа съдържанието на чантата си. Никакви ключове — нито от апартамента, нито от колата.

Внезапно се сети, че беше обърнала и изсипала чантата си на пода на асансьора, докато търсеше запалката си. Идиотка! Явно не беше прибрала ключовете си обратно. И сега те си лежаха на пода в асансьора.

Е, това вече й дойде твърде много.

— По дяволите! По дяволите! — изля безсилието си в ритници по колата тя.

Стивън, който тъкмо влизаше в гаража, замръзна изумен на място.

— Какво става?

— Оставила съм проклетите ключове в асансьора! Представяш ли си?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо?

— Как можа да направиш такова тъпо нещо? — побесняла, тя изимитира гласа му. — Направих го нарочно, естествено, та да те принудя да ме вземеш с твоята кола. Сякаш не ми стига времето, което прекарахме заедно!

Той въздъхна.

— Хайде.

Тя бързо нахвърли всичко обратно в чантата си и го последва до колата му — „Шевролет“, модел отпреди две години.

Той отключи вратите и тя се отпусна в седалката до шофьора.

— Включи климатичната инсталация! — побърза да се разпореди Лъки.

Той не го направи. Все едно не я беше чул. Запали колата и леко форсира двигателя.

— Включи шибания климатик! — изсъска тя.

— Не мога. Двигателят трябва да поработи поне десетина минути, за да мога да включа климатичната инсталация.

— Защо?

— Защото двигателят ще се изключи — обясни спокойно той.

— Защо тогава не си купиш свястна кола?

— Защото тази случайно ми харесва. Някакви възражения?

Двигателят тихо замърка, Стивън включи на скорост и излезе от подземния гараж. Улиците бяха оживени, хората бързаха във всички посоки.

— Къде живееш? — попита вежливо Стивън.

Тя се прозя, без да си направи труда да прикрие с длан зейналата си уста.

— Шейсет и първа и парка. Но няма смисъл да ходим дотам. Нямам ключове, а прислужницата не идва преди десет.

— Портиерът сигурно има резервни?

Тя поклати отрицателно глава.

Той стисна устни. Вече му писваше от нея.

— Къде да карам тогава?

— Ти къде живееш?

— Защо?

Лъки извади цигарите си от чантата, взе една и нервно натисна запалката на колата.

— Божичко! Вече няма значение! Само щях да те помоля да остана у вас до десет. Забрави! Няма да ти създавам проблеми.

— Не ми създаваш никакъв проблем — сухо възрази той, но в себе си се почуди защо не го помоли да я закара при някой приятел или роднина.

— Благодаря.

Запалката щракна. Тя я издърпа, запали цигарата си и дълбоко смукна дима.

До апартамента му пътуваха, без да си разменят и дума повече. Пътната сигнализация не работеше, затова се движеха много бавно, почти пълзяха.

Той си помисли за работата, която го очакваше. Разследването на Бонати наближаваше критичната си точка. Две години ровене в живота на един мъж. Енцо Бонати. Уличното хлапе, което с годините се беше превърнало в един от най-големите престъпни босове в района. Проституция. Порнография. Хазарт. Наркотици. Не включваше в равносметката убийствата, изнудванията и подкупите.

Беше мъчително трудно да се убедят хората да говорят. Страхът сковаваше езиците им. Но все пак се намериха единици, които проговориха. Благодарение на Боби де Уолт. Няколко ключови свидетели, чиито показания щяха да изпратят Бонати там, където му беше мястото — зад решетките, до края на живота му. Стивън се беше погрижил за свидетелите — беше ги скрил добре, на сигурно място. Оставаше само да се оформят документите, върху които да състави обвинителния акт срещу Бонати. И да го изправят пред съда.

Внимателно паркира шевролета пред червената тухлена къща, в която живееше — на Петдесет и осма и „Лексингтън“. Веднъж годишно късметът му се усмихваше и той намираше празно място за паркиране в непосредствена близост до нея. Днешният ден се оказа такъв, късметлийски. Прие го като добро знамение след изгубената нощ.

Лъки отново се прозя.

— Ей, та ние сме съседи — забеляза тя и свободно се протегна в седалката. — Лесно ще стигна до апартамента си в десет часа.

Божичко, какво щеше да прави с нея цели три часа? Защо трябваше да си играе на Господин-Доброто-Момче. Защо просто не я разкара и да й каже да си намери някой друг да й прави компания.

Слезе от колата, но преди да успее да заобиколи и да й отвори вратата, тя изскочи отвътре, поразкърши се, после се прозя отново и каза:

— Гладна съм. А ти? Намира ли ти се нещо за ядене?

По дяволите, нима се надяваше да й приготви и закуска?!

— Мисля, че има яйца, стига да можеш да ги приготвиш — кратко каза той.

Тя сви безпомощно рамене.

— Май не притежавам онзи женски усет към кухнята. Достатъчно е само да погледна към продуктите за готвене, и те се превръщат в…

— По-добре не ми го казвай!

Къщата, в която живееше Стивън, беше обособена в четири отделни апартамента. Стивън заемаше приземния етаж. Кери непрекъснато правеше опити да го облагороди, както се изразяваше тя, но на него му харесваше точно така, както си беше. Изчистени линии, семпли форми, убити цветове. Тъмно дърво, кожени канапета, огромно старо бюро, препълнени с книги библиотечни лавици. И единствената екстравагантност, която си бе позволил — неговата любима, невероятна квадрофонична супер уредба, окомплектована с внушителна колекция плочи с блус и соул-изпълнения.

Лъки се огледа. Обстановката изобщо не отговаряше на очакванията й. Не знаеше и как да се отнася със Стивън. Той категорично беше по-привлекателен от мъжете, които беше срещала. А привлекателните мъже обикновено са с високо самочувствие и доста арогантни. Но този мъж беше различен. И по всичко личеше не е наясно със зашеметяващото въздействие на красотата си.

Изкуши се да го съблазни и примами в леглото. Да се пъхне под чаршафите с него и да види дали ще съумее поне малко да разчупи непристъпността му.

Едва не се изсмя с глас. Ама че мисли й се въртяха в главата! Нали мъжете бяха тези, които изгаряха от желание да започнат свалката. Досега всичко, което беше нужно тя да направи, беше бавно да се разхожда из баровете, посещавани от самотници, и мъжете започваха да й налитат като пчели на мед. Като че ли нейната пухкавелка беше излязла на мода и всички бързаха да се облажат. Харесваше анонимната атмосфера в тези барове. Влизаш вътре, избираш си партньор, понякога дори не знаеш името му.

Без име. Без болка и разочарование.

— Защо не седнеш? — попита Стивън. — Ще сложа вода за кафе.

— На газ ли си или на ток?

— На газ.

— Щур късмет!

— Ами да — и той отиде в кухнята.

Тя се отпусна в кожения диван. В главата й се въртяха куп неща, страшно много задачи, които й предстоеше да свърши.

Притвори за миг клепачи.

Джино се връщаше… Всеки момент… Днес…

Не искам отново да бъда малко момиченце. Моля те, татко, не ми отнемай всичко… Моля те…

Тя стреснато отвори очи.

Господи! Какво става с мен? Все още никой нищо не ми е отнел…

Стивън се върна от кухнята. Беше свалил сакото си. Умората почти се бе изличила от лицето му.

— Сложих водата, след малко ще заври. Да ти пусна някоя плоча, докато си взема набързо душ — предложи той.

Тя кимна. Клепачите й тежаха, готови всеки миг да се затворят… само за секунда… за миг само…

Той бързо прехвърли няколко албума и отдели един — от неговите любими изпълнения. Тя поне притежаваше едно достойнство — добър музикален вкус. Щеше да я провери с едно-две от най-добрите изпълнения на Марвин Гей. „Какво става“ си беше безспорна класика. Пусна плочата и отиде в спалнята да се съблече. Нямаше търпение да застане под студената освежаваща струя на душа.

Когато мелодичните звуци изпълниха стаята, преминаха като лек бриз в съзнанието й — тя вече дремеше.