Притвори очи и отново мъчително изстена. Кой щеше да повярва, че му се е случило подобно нещо. Кой?

Близнаците Касари. Толкова добри. Толкова възпитани. Сами дойдоха в офиса му и му надрънкаха ония сладки приказки, че ще дадат пари за новия му проект.

Да го прецакат като последния глупак. Да приемат поканата му за Лас Вегас. Да му сервират пет женски задника и великодушно да му отстъпят правото да избира.

Той си беше избрал, разбира се. Онази тъмнокоса мацка с крака, които започваха от сливиците. Само че не можа да й го вкара!

Близнаците Касари. Защитиха достойно репутацията си. Натикаха го в колата си и накрая той вече ги молеше да подпише документите, да им продаде дела си в „Маджириано“. Молеше, умоляваше ги, плачеше и се гърчеше в краката им като влечуго.

Те бяха подготвени. Носеха документите — до един оформени и законни. Имаха и свидетели за сключената сделка, които никога нямаше да признаят, че е бил принуден да подпише. И когато всичко беше свършило, те го натикаха в мерцедеса и го изпратиха да си върви.

— Шофьорът ще те закара в Лос Анджелис — безгрижно беше подхвърлил Салваторе. — Оттам можеш да хванеш самолета за Ню Йорк. И никакви обаждания. Ние сме много заети хора. Едно шибано обаждане — и си мъртъв.

За какъв го мислеха те? За глупак ли?

Отново простена и внимателно притисна ташаците си. Пари. Майната им! По-добре да изкарва прехраната си с дребни кражби в блъсканицата на конни състезания, отколкото да загуби живота си.


Енцо Бонати и обкръжението му стояха до входа на хотела, докато качваха багажа им в дълъг лъскав „Линкълн Континентал“.

Лъки лично изпрати Енцо.

— Иска ми се да останете още. Не си заслужава да биете този път само за една нощ.

— Когато станеш на моите години, тогава наистина ще знаеш кое е добро за теб. А това, което е добро за мен, е моето собствено шибано легло, извини ме за езика.

— Не ти ли беше удобно снощи? — бързо попита тя.

Той се засмя с гърлен, дрезгав глас.

— Беше, разбира се. Защо не? Възглавниците бяха точно такива, каквито харесвам. До леглото намерих две бутилки от любимата си минерална вода, а в хладилника — шоколад. Откъде си научила всичко това?

— Това е основна част от бизнеса ми — да научавам — весело се засмя в отговор Лъки.

Той се наведе напред и я целуна по бузите.

— Ти си добро момиче.

— Не съм момиче, Енцо.

— Че какво си тогава? Старче ли? За мен си момиче. Но преди всичко си Сантейнджело и това ми стига. Когато Джино си довлече обратно задника…

— Другата седмица ще съм в Ню Йорк — прекъсна го бързо Лъки. — Можем ли да вечеряме заедно?

Той се усмихна.

— Тя пита дали можем! Няма нужда да питаш, Лъки, та ти си почти член на семейството.

— Знам — тя го прегърна. — Благодаря ти, че дойде. Нали знаеш колко много означава това за мен.

— Трябваше с очите си да видя каква работа си свършила.

— Е, доволен ли си?

— Ти успя! Сравнени с твоя хотел, останалите не представляват нищо.

Енцо се качи в линкълна, а Лъки остана на мястото си, загледана в колата, докато тя се изгуби от погледа й. Чак тогава осъзна, че е следобед. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши. Досега не беше направила нищо освен загубения един час с Енцо, преди той да си замине. Марко се беше отбил да засвидетелства уважението си към възрастния мъж и в мига, в който го видя, тя отново го пожела. Любовта й към него я изпълни с такава сила, че чак я заболя. Защо не можеше да каже на всеки за тях двамата? Защо не можеше да се качи на покрива на хотела и да обяви по високоговорителя за тях и целият Лас Вегас да чуе?

По дяволите, Марко, кажи на Хелена и тогава аз ще кажа на целия свят.

Как щеше да реагира Джино, когато разбере? Само да беше уредил тя да се омъжи за Марко вместо за Крейвън Ричмънд…

Марко беше пожелал на Енцо изпълнено с уважение, синовно „сбогом“, после й намигна и й каза:

— Отивам в „Мираж“. Защо не се срещнем за лек обяд в два в „Патио“?

— Нямам нищо против — тя се опита гласът й да прозвучи нехайно, но цялото й лице пламна и я издаде.

— Лъки! — гласът на Скип я върна към действителността. Той се втурна като вихър към нея, размахал плик в ръка. — Снимките от снощи! Току-що пристигнаха. Мислех, че ще искаш да ги видиш.

— Да, искам, Скип, но не сега. Целият ми график се обърка.

— Уф! — разочарованието му ясно пролича. — Аз пък се надявах да си откраднем малко време, да седнем някъде и да ти разкажа по-подробно за новите си планове. Реакцията на пресата е…

— Защо по-добре не ми подготвиш всичко напечатано и не ми го изпратиш заедно със снимките? Закъсняла съм с два часа за срещата с брат ми и това е най-малкият ми проблем — тя забързано влезе във фоайето и се огледа. Всички бяха заети с работа. Какво да направи най-напред? Да потърси Дарио? Но ако той е чакал два часа, може би още двайсет минути няма да му дойдат много. Налагаше се да се види с Коста. Незабавно. Освен това имаше много служители, с които искаше да обмени по няколко думи, насаме. И списък с неотложни телефонни обаждания.

Но това, което всъщност искаше да прави, беше да прекара целия си живот в леглото с Марко.

— Госпожица Сантейнджело… Търсят госпожица Сантейнджело — обяви по високоговорителите силен и ясен глас.

Тя бързо тръгна към рецепцията и вдигна слушалката.

— Ало?

— Лъки Сантейнджело ли е?

— Кой се обажда?

— Лъки, обажда се един от новите ти съдружници.

— Какво?

— Нали чу!

— Кой се обажда? — настойчиво повтори тя.

— Просто исках да знаеш.

— Какво да знам?

Този, който се обаждаше — по дяволите! — прекъсна връзката. Тя ядосано тръшна слушалката и се нахвърли към стъписания служител:

— Кажи в телефонната централа, че забранявам да ме търсят. Само ако е нещо спешно. И всички обаждания да минават първо през офиса.

Служителят на рецепцията почтително кимна.

— Да, мадам.

Ама че шибано телефонно обаждане. И тая малоумна телефонистка!

— Свържи ме с Дарио Сантейнджело — нареди Лъки.

— Той освободи стаята си, мадам.

— Кога?

— Може би преди час, час и половина.

— Сигурен ли си?

— Да, изпратих сметката му в офиса за разплащане.

— О’кей. Благодаря ти.

Щом Дарио не си беше направил труда да я изчака, това си беше негов проблем. Но тя щеше да го пипне в Ню Йорк.

Сети се отново за Марко, потръпна и закопня времето да мине по-бързо, да стане два часа, за да бъдат пак заедно.


Близнаците Касари празнуваха. С двулитрови бутилки шампанско и с две надарени проститутки, които с охота задоволяваха желанията им.

Докато двамата гуляеха с вино и женска плът, техни спецове работеха усилено. Делът на Краун в „Маджириано“ се оказа недостатъчен, за да ги задоволи. Имаше и други членове на акционерното дружество, които трябваше да бъдат убедени да продават. Но те нямаше да получат пари на готово — като Рудолфо. Ще се наложеше да чакат възвръщането на инвестициите си.

Салваторе Касари стисна дебелия задник на жената до него в леглото.

— Харесва ти много, нали? Кефиш се да те ебе мъж като мен, а?

— Да — съгласи се веднага проститутката, — ти си голяма работа.

Салваторе прехвърли вниманието си към жената, която лежеше под брат му в съседното легло.

— А ти? Какво ще кажеш ти?

— Ох, да-а, и двамата сте истински сексмашини.

Сексмашини! Изгледа я похотливо. Виж ти, те можели и да говорят, тия две путки, дето си развяват байрака денем и нощем за пари. Обикновено не му минаваше през ум да им плаща. Но днес беше специален ден. Днес курвите бяха свършили добра работа…

На вратата се почука, после мъжки глас обяви:

— Обслужване по стаите.

— Влез — извика Салваторе.

Сервитьорът на етажа отвори вратата със своя ключ и влезе, бутайки пред себе си количката с храна. Но щом очите му обхванаха сцената в стаята, замръзна на място.

Салваторе размаха към него една двайсетдоларова банкнота.

— Хей, не обръщай внимание. Само ми подай сметката, да я разпиша.

Сервитьорът беше видял много неща през живота си, от двайсет години работеше тази работа, но никога не беше виждал подобно нещо. Пиетро Касари и партньорката му продължаваха да се клатят в леглото, без изобщо да им пука, а Салваторе Касари и жената до него бяха чисто голи, дори не посегнаха към завивките да се поприкрият.

Нямаше търпение да се махне оттук, да изтича в кухнята и да разкаже тази история.

Салваторе подписа сметката със замах, преливаше от задоволство.

— Колко ти е часът, момче?

Сервитьорът погледна часовника си.

— Два и десет, сър.


Лъки запали поредната цигара и каза на Коста:

— Не е в стила на Марко да закъснява. Каза в два часа. Вече е два и двайсет.

Коста отпи от горещия сладък чай и внимателно я погледна.

— Говорих с Джино тази сутрин — каза той.

Думите му сякаш не достигнаха до съзнанието й.

— А, така ли? — сдържано откликна тя.

— Един ден ще трябва да се изправиш пред факта, че е твой баща. Че всичко, което си постигнала, е било възможно единствено поради…

Тя престана изобщо да го слуша. Не искаше да слуша. Защо Коста се опитваше да развали нейния ден? Защо винаги намесваше Джино? Очите й разсеяно оглеждаха ресторанта.

Забеляза в дъното Боги, който разговаряше оживено с някого. Загледа се в него само и само да не слуша Коста. Май Боги говореше с едно от момчетата, обслужващи паркинга на ресторанта. Такова нещо повече не биваше да се случва!

— …един ден — говореше Коста, — Джино ще се върне и тогава ще трябва да…

Боги внезапно се обърна и тръгна към тяхната маса. Движеше се като пантера — с гъвкава походка, бързо и тихо. Когато наближи, нещо в израза на очите му предизвика ледени тръпки у нея и Лъки усети, че нещо не е наред.