— Никога не вземай прибързани решения. Животът е много хубаво нещо. Кой знае какво те очаква утре?

Докато близнаците Касари го натикваха в колата, пред очите му причерня. Рудолфо беше страхливец. Щеше да продаде своя дял.


Лъки се разшава в съня си и протегна ръка. Докосна гърдите на Марко. Усмихна се щастливо и се събуди. Нямаше представа колко е часът, пък и съвсем не се интересуваше. Знаеше само, че това е най-щастливият ден в живота й.

Започна леко да си играе със зърната му — навлажняваше върховете на пръстите си с език и после ги разтриваше с тях.

Той изстена в съня си. Чаршафът бавно се надигна от възбудения му пенис, клепачите му потрепнаха и той бавно отвори очи.

— Обичам те — каза тя. — искам да се разведеш с жена си.

Исусе Боже! Точно това, което беше решила да не казва, само излетя от устата й!

— Да — вече разбуден каза той. — Добре. Но ти няма да припарваш до чужди мъже, иначе ще извия хубавото ти вратле.

Не беше сигурна дали се шегува, или говори сериозно. Толкова лесно ли се подреди всичко?

— Наистина ли ще се разведеш с Хелена? — попита тя с известно колебание в гласа.

— Слушай какво, малчо — Марко седна в леглото. Лицето му беше сериозно. — Знаех, че ще се разведа с Хелена седмица след като се ожених за нея.

— Какво? — тя просто не искаше да повярва на ушите си.

— Ти излезе от живота ми преди много време, тогава беше едно глезено хлапе. Пътищата ни отново се пресякоха и аз разбрах, че един ден ще бъдем заедно. Ти и аз!

Не думите сами по себе си, а нещо в гласа му, в очите му говореше на Лъки, че той й казва истината. Очите й се присвиха.

— Така ли?

— Така.

— По дяволите, защо тогава не ми го каза? Защо не ми даде знак? Или нещо друго?

— Дадох ти достатъчно знаци. Теб обаче не те беше еня за мен. Беше прекалено заета да сваляш звезди и таланти. Освен това добре си представях какво ще направи Джино, ако усети мераците ми към теб.

Тя коленичи в леглото, разплетената й сега дълга черна коса беше като блестяща грива.

— Хайде, хайде, нека не забравяме жена ти, а? Какво можех да направя аз? Какво очакваше от мен да направя? Да щракна с пръсти и да я разкарам?

— Снощи направи това, което трябваше.

— Както и ти.

— Исусе Боже, Лъки. Толкова години сме пропилели…

— Грешката е твоя.

— Ще я компенсирам.

Тя силно и страстно го прегърна.

— Двамата ще компенсираме пропуснатото.

Започнаха да се целуват. Ненадейно той леко я отстрани от себе си.

— Трябва да се изпишкам.

— Виж ти, точно си помислих, че съм извадила невероятен късмет!

— Само стой, където си. Не мърдай.

Като че ли имаше намерение да ходи някъде. Искаше й се да се ощипе силно, за да се увери, че не сънува.

Когато Марко се върна при нея, я погледна със сериозни очи.

— Ще ти кажа нещо, което мисля, че трябва да знаеш. Ако продължаваш да се чукаш както досега, с когото ти падне, тогава не си попаднала на когото трябва. Смятам, че добре ме разбираш, нали.

— Да, сър.

— Е, бях длъжен да ти го кажа.

— Да, сър.

— Ето това най го харесвам — уважението.

Тя се мушна под черните копринени чаршафи.

— Ей сега ще ти демонстрирам уважение. Уважението към неща, които наистина имат значение!

Изпитваше такава страст към него. Не беше просто желание да се любят, въпреки че той се оказа невероятно добър. Беше нещо много повече. Искаше да се грижи за него, да проявява горещ интерес какво прави, как се чувства. Той щеше да й принадлежи и тя щеше да му принадлежи. Така трябваше да бъде.

Щом престанаха да се любят, тя хлапашки му се ухили, но доста настойчиво го попита:

— Кога ще кажем на всички?

— Първо трябва да кажа на Хелена. Между нас никога не се е получавало това страхотно преживяване, както с теб. Тя е тол…

— Тъпа?

— Не. И престани да говориш като кучка. Просто се интересува най-вече от себе си. Красива е и… скучна, може би. Ще я настаня добре — в Ел Ей или Ню Йорк, където пожелае. Ще отнеме месец-два.

— Месец-два? — искрено се разтревожи тя, после по детински упорито заяви: — Не мога да чакам толкова дълго!

Марко започна да се смее

— Щом е така, още днес следобед ще отлетя за Ел Ей и ще й кажа. Това задоволява ли те?

— Ти ме задоволяваш. Ох, Господи! Задоволяваш ме така, както никой друг, през целия ми живот!

Още един час останаха заедно, докато той се облече и се приготви за път. Разговаряха, смееха се, кикотеха се като двама побъркани.

По едно време Марко поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, че се е случило. Знаех, че един ден ще се случи, но изобщо не предполагах, че ще е така като сега.

— И кое не си мислил, че ще е като сега? — нетърпеливо попита тя.

— Като… Божичко, не знам. На четирийсет и пет години съм и се чувствам като шибан малоумник!

Тя го целуна страстно, езикът й отново нахлу в устата му. Той нежно я отдели от себе си.

— Ей, мен ме чака работа. Все пак трябва да свърша едно-друго днес, бизнесът си иска своето, чуваш ли?

Тя се захили.

— Ами размърдай си задника тогава и започвай да работиш!

След като Марко излезе, Лъки продължи да се хили. Облече се набързо в бели дънки и тънка копринена риза. Под сияещите й очи се очертаваха леки сенки, но не успяваха да затъмнят блясъка им. Ако всичко, което усещаше, означаваше, че е влюбена, тогава някой трябваше да запечатва в бутилка любовта… и щеше да натрупа цяло шибано състояние!


Дарио седеше спокойно в ресторант „Патио“, разсеяно побутваше с вилицата си яйцата с бекон в чинията и мислеше за случайното запознанство с Уорис Чартърс. В едно беше сигурен — беше различно от друг път. Никога не беше срещал мъж, който поне малко да прилича на Уорис.

— Какъв е сценарият, за който говорехте? — беше попитал Дарио, след като сам се представи.

Уорис все още гледаше вбесен след отдалечаващата се фигура на Лъки.

— Вашата сестра е истинска мръсница. Така да знаете.

— Радвам се, че срещам във ваше лице човек, който мисли като мен — ухили се Дарио.

Всички бариери между тях сякаш паднаха и само за минути прекрасно се спогодиха. Уорис си направи сметката, че ако не успее да убеди Лъки да говори с баща си, брат й сигурно ще го направи. Разказа му за „Убийствен изстрел“, за плана си да стане продуцент на филма или въобще да се откаже от снимането му — според желанието на Джино — и за финансовите си затруднения.

— Можеш ли да уредиш твоят старец да прочете сценария? Да разбера коя от двете възможности ще избере и как ще ми плати.

Дарио кимна. Не можеше да откъсне очи от лицето на Уорис. Имаше нещо декадентско в него, нещо сексуално, горчиво и сурово… нещо, което неустоимо го привличаше…

Бяха прекарали останалата част от вечерта в разговор. Интересът му към Уорис се увеличаваше. После две момичета, без да ги поканят, им натрапиха компанията си — две долнопробни проститутки с дълги коси и апетитни тела. Вниманието на Уорис се прехвърли към тях, ръцете му започнаха да шарят по по-ниското момиче. Той каза на Дарио:

— Тая е за мен. Съгласен ли си?

Преряза го острата болка на ревността. Уорис не беше почувствал нищо, не беше разбрал…

— Добре — каза нехайно той. — Кога ще ми дадеш сценария?

— Какво ще кажеш за утре по обяд? Къде ще бъдеш тогава?

— В самолета, обратно за Ню Йорк.

— Тръгваш си толкова бързо?

— Няма за какво да вися тук.

Най-после Уорис сякаш усети какъв беше Дарио, какво искаше той. Очите им се срещнаха. Уорис се учуди в себе си защо толкова късно е осъзнал как стоят нещата. Ръката му престана да шари по момичето и той й каза:

— Няма да стане тази вечер, миличка. Имам работа.

Момичето се изправи недоволно и дръпна приятелката си. Двете се отдалечиха.

Уорис напрегнато погледна Дарио.

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо? — в гърдите на Дарио се надигна силно вълнение.

— Защото и двамата щяхме да знаем къде се намираме.

— Сега така ли е?

Уорис не му отговори нищо. Само бавно беше кимнал.

Сега Дарио се усмихна, спомняйки си останалото. Продължи да побутва с вилицата яйцата в чинията си и погледна към входа на ресторанта. Закуска, беше казала Лъки, в „Патио“, в десет. Часът беше десет и половина, а тя все още не се появяваше. Вярно бе, нали срещата й беше с него! Какво значение имаше той?

Решително щракна с пръсти за сервитьорката. Нямаше да виси повече тук. Не беше от лакеите й, готов да седи с часове и да чака. Освен това Уорис беше казал, че не трябва повече да я моли за пари. Беше казал, че има други начини да получи това, което по право беше негово.

Сервитьорката пристигна със сметката.

— Приятен ден — усмихнато пожела тя.

Дарио се надяваше, че денят ще бъде приятен. Уорис го беше поканил да му гостува в Лос Анджелис.

— Двамата ще си помогнем взаимно — беше казал той. — Заедно ще се доберем до проклетите пари. Твоите пари, Дарио. Те са точно толкова твои, колкото и нейни. Ще намерим начин да измъкнем цял чувал мангизи.

Бързо напусна ресторанта. Срещата му с Уорис беше на летището, в единайсет и половина. Не искаше да закъснява.


Рудолфо Краун се беше проснал на задната седалка на летящия по пустата магистрала „Мерцедес“. Лимузината беше нова и от миризмата на кожа му се гадеше. Но не можеше да повърне, вече беше издрайфал цялото съдържание на стомаха си.

Копнееше за чаша вода, кафе, каквото и да е, което да измие горчивата жлъчка, заседнала в гърлото му. Надигна се и седна с мъка. Стъклена преграда го отделяше от шофьора.

Тихо изстена. Цялото му тяло беше натъртено, чак костите го боляха, но не това го тревожеше. Беше истински притеснен от тъпата, пулсираща болка ниско долу, в чатала. Рудолфо Краун се смяташе за голям ебач. Ако нещо го бяха повредили… дори не му се искаше да помисли за това.