— Тук ли ще слезеш? — попита шофьорът, когато наближиха дългата колона от чакащи лимузини към алеята за хотелския паркинг. — Ако се наредя, ще има да чакаме до утре.

Дарио плати и слезе. Беше принуден сам да носи вечерния си официален костюм, опакован в найлонова торба. Таксито с рев се отдалечи и той застана, вперил поглед в осветения с трепкащи неони хотел доста пред него. Вълшебен дворец. Навярно за построяването му са хвърлени милиони и милиони долари. А той трябваше да се свива с мизерните двеста и петдесет на седмица.

Нещата обаче щяха да се променят. Още тази вечер.

Вирна брадичка, стисна устни и решително тръгна към хотела.


Лъки обикновено не познаваше вътрешното, разкъсващо напрежение. Но тази вечер беше различна. Беше нещо специално. Облечена и готова да слезе за посрещането на гостите, тя трепереше като четиринайсетгодишна пуберка пред първата си среща.

Когато на вратата се позвъни, подскочи от нерви.

— Кой е?

— Коста.

Втурна се като хала, със замах отвори и се хвърли на врата му.

— Обичам те! — истински развълнувана каза тя. — Обичам те заради шанса, който ми даде да направя това, което знаеш, че мога да направя.

Той притисна силно треперещото й тяло към себе си. После я пусна и тя весело се завъртя из стаята. Никога досега не беше я виждал толкова жива, излъчваща сияние, красива.

— Шампанско! — не можеше да си намери място от възбуда. — Сега! О, Коста, знам, че не пиеш, но тази вечер е изключение… Моля те, заради мен.

— Газираните напитки разстройват стомаха ми… — започна да се оправдава той.

— Разстройват таратанци! — възрази му гаменски си Лъки и побърза да му подаде току-що напълнена чаша. — Да пием за „Маджириано“. Нека новото казино удари в земята по печалби всяко друго в целия Лас Вегас!

Чукнаха чашите си. После Коста каза:

— И за Джино, който планира всичко!

Тя леко извърна лицето си встрани, за да не види мимолетното недоволство, което премина по него.

— Не се опитвай да ми развалиш вечерта.

— Лъки, чуй ме — внимателно каза Коста, — без твоя баща нищо нямаше да бъде възможно. Трябва веднъж завинаги да престанеш с лошите си чувства към него.

— Защо? — вироглаво го попита тя.

— Защото един ден той ще се върне и ще поеме отново бизнеса. Ти трябва да си готова за този ден — ще трябва да се научиш да го приемаш — и него, и идеите му.

— Никога няма да се върне — подхвърли безгрижно Лъки. — Толкова време мина. Никога няма да го пуснат да се върне.

— Аз ще се погрижа за това. И той ще се върне!

Тя втренчи в него непроницаем, мрачен поглед. В себе си се питаше как да успее да го убеди, че е по-добре Джино да си стои там, където е. Отвори уста да каже нещо, но звънецът на вратата пресече думите й.

Отвън долетя мъжки глас:

— Скип е. Готова ли си да слизаш? Вече пристигнаха куп знаменитости, с които искам да се фотографираш и…

Лъки енергично отвори вратата и студено изгледа рекламния си агент, който не преставаше да говори.

— Казах ти — спокойно го прекъсна тя, — никаква публичност, никакви снимки и интервюта.

— Знам какво си ми казала, но си мислех, че тази вечер, след като е тържествено откриване и…

— Не, Скип. Няма начин! — отново го прекъсна тя и затвори вратата под носа му. Със същата енергия, с която я отвори. Ама че нищожество! И как изобщо беше лягала в леглото с него? Свършваше със същата бързина, с която говореше. Обърна се към Коста и протегна към него и двете си ръце. — Хайде, да отидем и видим дали всичко е готово. Цяла седмица съм сънувала кошмари — че цялата сграда се срутва, а аз седя чисто гола сред руините. Около мен всички крещят: „Глупачке, сега вече вярваш ли ни, че тази работа не е за жена!“

Коста я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— Лъки — гласът му беше много сериозен, — само това не могат да те нарекат — глупачка. Повярвай ми!


Докато двамата приближаваха долу към Марко, той внимателно ги проследи с поглед. Лъки сякаш пръскаше около себе си електрически заряди с тая черна рокля, очите й гледаха с дълбока, необуздана синева, гърдите й не съвсем дискретно бяха изложени на показ в деколтето на роклята. И Коста до нея — горд, достолепен мъж, който здраво стискаше ръката й, като че ли Лъки беше негова собственост.

Тръгна с широка крачка да ги пресрещне. Партито беше започнало да набира сила — едно внушително стълпотворение от суперзвезди, продуценти, магнати, известни спортисти, елитни проститутки и мошеници, артисти от развлекателния бизнес.

Марко леко се приведе и целомъдрено целуна Лъки по бузата.

— Изглеждаш… съвсем обикновена — пошегува се той.

Тя широко се ухили.

— Къде е Хелена?

— Може и да е странно, но я няма.

— Защо?

Очите му напрегнато я стрелнаха.

— Знаеш защо!

— Така ли мислиш?

— Тази нощ е много специална — някак без връзка констатира Марко. — Не е ли така?

— Ти все още си женен мъж — върна го към темата Лъки.

— Чуй ме — сведе глава ниско до ухото й и с много тих, дрезгав шепот каза: — Мисля, че е крайно време да нарушиш принципите си.

Сърцето й лудо заби. Туптеше с такава сила, все едно с последен дъх беше завършила десетата обиколка на Таймс Скуеър.

— Никога не нарушавам принципите си! — тя също прошепна. И нейният глас беше дрезгав. — Но ти беше сигурен, нали? Че ще направя изключение тази вечер!

— Винаги има първи път, нали така?

Погледите им се срещнаха и сякаш душите им се сляха.

— Енцо пристигна ли? — малко неспокойно попита Коста, защото нещо ставаше пред очите му и то никак не му се нравеше.

— Да, преди няколко минути. Тъкмо тръгвах да ви позвъня.

— Хайде, Лъки — подкани я Коста. — Да отидем да го видим.

— Хайде! — живо откликна тя и леко докосна ръката на Марко. — По-късно.


От своя наблюдателен пункт край бара Уорис Чартърс внимателно наблюдаваше залата. Старият хитрец Уорис Чартърс. Четирийсет и една годишният хитряга. Не приличаше на себе си. Беше боядисал в черно косата и миглите си. От разгулния живот под очите му се бяха оформили тежки торбички, а между съвършените му някога зъби сега зееха грозни, състаряващи дупки.

Последните девет години се оказаха лоши за него. Първият удар върху здравето му нанесе изгонването от вилата в Кан посред вилнеещата буря. От простудата разви тежка форма на пневмония, която трябваше да лекува в благотворителното отделение на местната болница. Едва не умря, но на кой ли му пукаше?

Още щом се пооправи малко, опита да се свърже с Олимпия. Оказа се невъзможно. Когато богатите родители на едно момиче пожелаят то да изчезне, момичето наистина изчезва. И на всеки, който се опита да го намери, му е спукана работата. След известно време се отказа да я търси и се нанесе при една своя приятелка проститутка, която въртеше занаята в края на туристическия сезон. През декември се премести с нея в Париж, но тя беше пропуснала да му каже, че там живее заедно със сводника си. Уорис скорострелно се озова отново в болница, този път с две счупени ребра.

Най-накрая съсипан се добра до дома си в Мадрид и се захвана със старата компания авери — продавачи на наркотици и самите те наркомани. Изкарваше по малко пари от порно-шоу на живо, хранеше се, колкото да не умре от глад, отделяше настрани всяка спестена стотинка, после вложи спестяванията в една долнопробна порно-продукция. Просто така се стекоха нещата. Мъжът, който играеше главната роля, захвърли всичко и изчезна в последната минута. Уорис го замести — затова и боядиса косата си. Все пак имаше някакви задръжки. Също и майка… някъде. Нямаше да му е приятно, ако го разпознаят.

Филмът има съмнителен успех в Европа. Донесе му обаче достатъчно пари, за да се върне в Америка, където — в един преустроен гараж в Пасадина — засне още такива филми. Не беше проблем да намери изпълнители за главните роли. Ел Ей беше пълен с момичета, пристигнали тук да осъществят мечтата си — да се снимат във филм. А сред тях имаше достатъчно непретенциозни по отношение на това в какъв филм участват. Уорис полека-лека заживя по-сносно, дори отделяше време и внимание за сексуалните си нужди, но през цялото време копнееше да блесне, да стане известен. Все още пазеше сценария на Пипа — Убийствен изстрел. Сега беше негова собственост. Кой можеше да докаже, че не е така? Авторът от седем години беше мъртъв. Самият Уорис направи незначителни промени в действието.

Уорис считаше Убийствен изстрел за най-значимата своя собственост. Естествено, трябваше да се поработи още върху него, но фабулата и така грабваше вниманието — беше от онези житейски истории, неподвластни на времето.

Дълго и напрегнато беше обмислял как да организира реализацията на сценария. Да финансираш филм не беше лесна работа — все едно вървиш гърбом по опънато въже над Гранд Каньон. И тогава, един ден, решението на проблема дойде от само себе си. Беше във Вегас с една чернокожа уличница и нейния приятел — професионален картоиграч. Бяха сменили няколко заведения, когато неочаквано черната уличница беше посочила встрани с кокалестия си пръст:

— Виждаш ли онова маце, дето му подскача задника? Ей там! Дъщерята на Джино Сантейнджело. Загряваш ли? Казват, че се е родила с топки — същата като стария си баща. Голяма работа, ей! Няма да откажа да му оближа ташаците!

Уорис погледна натам, където сочеше жената. Задържа погледа си. После се вторачи.

Лъки.

Не беше възможно.

Но беше.

Лъки Сейнт. Лъки Сантейнджело.

Пипа сигурно е знаела. Защо не ми каза нищо тая тъпа шунда?!

Умът му започна трескаво да пресмята. Щрак-щрак-щрак! И всичко му се изясни. Когато Пипа му беше дала за първи път сценария, го беше уверила, че не е художествена измислица, а истинска история — животът на Джино Сантейнджело. Но тогава Джино Сантейнджело беше някаква популярна личност. Уорис беше чел за него по нещо във Варайъти. Годините минаваха, а името непрекъснато прибавяше по нещо към славата си. Беше име — подобно на Мики Коен и Мейър Лански — което ти е познато, но изобщо не познаваш личността, която седи зад него…