Коста беше пристигнал седмица преди откриването. Не можеше да повярва, че дългоочаквания миг най-сетне е настъпил. Господи! Проблемите по довършването на хотела бяха невъобразими. Лъки се беше справила с всичко. Да види хотела завършен, се беше превърнало в смисъл на живота й.

Естествено, не беше осъществила всичко сама. За целта разполагаше с най-добрите помощници и съветници. На първо място Марко, който се беше учил лично от Джино. С деветгодишен стаж като управител на „Мираж“ — тежка и напрегната работа, далеч не по силите на всеки. Сега щеше да се нагърби със същото в новия хотел. Разполагаше със свои хора, които бяха станали и хора на Лъки. Истински ветерани в хотелския бизнес, които се грижеха за интересите на Джино.

В лицето на Енцо Бонати Лъки намери силен покровител. Той се прояви като най-добрия кръстник — съветваше я, насърчаваше я, допълваше идеите й със свои предложения.

Беше разбрала нещо задължително за нея — да бъде пределно внимателна. Никога не се движеше без своя шофьор Боги Патърсън. Един изключителен мълчаливец. Само кожа и кости. Дългокос. Винаги облечен с мърляви дрехи от памучен плат, от който шиеха военни униформи. Вместо сако неизменно носеше военна куртка. Беше на двайсет и осем години, ветеран от виетнамската война и отличен стрелец.

Лъки го харесваше, защото винаги мълчеше. И без това бе голямо неудобство да имаш телохранител около себе си, но бъбрив бодигард си беше истинска напаст.

Коста често си мислеше, че Лъки знае какво прави. Не беше като извратения Дарио, като тайно в себе си го наричаше той. Какво ли ще стане с момчето? Какво ли щеше да се случи, когато Джино разбереше?

Ако изобщо разбереше. Засега не се очертаваха никакви перспективи да го върне в Америка. Коста беше опитал всички възможни начини, беше опитал всичко. На след „Уотъргейт“ и последвалата оставка на Никсън пластовете във Вашингтон се бяха разместили, никой не смееше да поеме каквато и да било отговорност, защото сам не се чувстваше сигурен за мястото си. Беше настъпил хаос във всички коридори на властта. Натисна всички възможни лостове — законови маневри, подкупи, заплахи. Разговаря с влиятелни приятели на Джино, с висши служители в съда и прокуратурата, с политици. Никой не искаше да се замесва. „Данъчната афера“ с Джино Сантейнджело все още бе пресен случай. Федералната инспекция настояваше той да се върне в Щатите. Да им бъде под ръка, за да го осъдят и изпратят на електрическия стол.

По цялата верига системата беше корумпирана, но въпреки това Коста не успя да направи никъде пробив. Пет години митарства и опити. И нищо. Но ако трябваше да опитва до края на живота си, той щеше да го направи. Джино очакваше от него да го направи. Разчиташе на него.


Едно драстично прекъсване на обичайния му стил на живот вбеси Дарио, но не го разяри дотолкова, че да го пришпори да внесе някакви промени в ежедневието си. Все така се отдаваше на непрекъснати удоволствия. Е, партитата вече не бяха толкова шумни и очебийни, употребата на наркотици стана малко по-умерена, но и сега — както преди — той правеше само това, което искаше, без да му пука от системното конско, което Лъки и Коста му четяха. По дяволите, за кои се мислеха и двамата? В крайна сметка не им дължеше никакъв отговор.

Но един ден го арестуваха. По най-тъпия, шибан начин, разбира се. Някакъв тъп младок подал жалба, че група мъже го завързали, били и изнасилили. В жалбата било посочено и мястото, където това се случило — апартамента на Дарио. В главата му се въртяха мъгляви спомени и за случилото се, и за малкия тъпанар. Ерик го беше довел вкъщи, едно шестнайсетгодишно педерастче, което направо квичеше от кеф, докато го чукаха. Дарио дори не се беше приближил до тях. Беше в своята спалня с един почтен женен мъж, редовен партньор, с когото се виждаха един път месечно.

Шибана неприятност! Да го окошарят за нещо, което дори не беше извършил.

Разбира се, Коста оправи всичко. Но след това, с бледо и напрегнато лице каза на Дарио:

— Престани! Дотук е достатъчно, дори прекалено достатъчно. Трябва да се научиш да уважаваш името Сантейнджело.

После той и шибаната му сестра бяха свели издръжката му до милостиня и бяха заявили на Ерик да се разкара на майната си. Не че Дарио имаше нещо против последното. В известен смисъл изхвърлянето на Ерик беше облекчение за него.

Когато получи покана за откриването на „Маджириано“, доста се колеба да замине ли за Вегас, или не.

Но Коста пресече всякакви самостоятелни решения. Беше му се обадил по телефона и все едно му нареди:

— Трябва да присъстваш на откриването! Това е нещо, което всички очакват да направиш.

Кои всички? Шибаната му сестра ли?

— Още не съм сигурен дали ще дойда — тросне се той.

Но по-късно, когато поразмисли, реши, че най-вероятно Лъки иска точно това — той да не отиде. Затова пък той щеше да отиде. И може би щеше да изнамери някакъв начин, за да й опропасти вечерта. Защо да не го направи? Кучката си го заслужаваше.


Лъки застана до парапета на терасата и остана прехласната пред зашеметяващата гледка, която се откри пред очите й. Град, облян в трепкащи светлини. Един неонов рай. Беше време да се облече и да слезе долу, за да поздрави гостите, дошли специално за откриването на хотела. Пристигаха от всички краища на страната. Беше събитие в светския живот, достойно за звезди. Всички се озоваха на поканата, облякоха новите си тоалети и потеглиха към Вегас.

Коста й беше разказва много пъти, с най-големи подробности за нощта, в която бяха открили „Мираж“.

— Беше истинска приказка — прехласнат се оставяше на спомените Коста, очите му сияеха. — Джино беше почитан като истински крал.

Е, тази вечер нямаше да има крал. Щеше да има кралица. И кралицата ще бъде тя — в черен тоалет от модна къща „Холстън“, с диаманти и смарагди, които сама си бе купила специално за случая — просто не желаеше от мъже да й правят подаръци. Изобщо не се нуждаеше от мъже. Само понякога… със здравословна цел. Засмя се тихо, обърна гръб на окъпания в светлини Вегас и влезе вътре.

Гримира се старателно — много фино, много стилно, нищо очебийно. После плъзна върху голото си тяло черния тоалет от „Холстън“. Сякаш я обля сладострастна вълна от копринено жарсе. Беше съвършена — мамеща, загатваща, еротична.

Среса блестящата си черна коса и я прихвана зад ушите с кехлибарени гребенчета.

Беше на двайсет и пет години. Притежаваше сила. Притежаваше власт. Притежаваше всичко, което искаше.

Освен Марко.

Но и него щеше да притежава един ден… Дали пък тогава нямаше да го желае повече? Може би…


Марко лично посрещна Енцо Бонати. Двамата мъже си стиснаха топло и силно ръцете. Заедно с Бонати беше синът му Карло и някаква безлична русокоса жена, която никой не си направи труда да представи. Следваше ги охраната им.

— Лъки е безкрайно благодарна, че приехте поканата й — с уважение каза Марко. — Ей сега ще й позвъня, че сте вече тук.

Енцо кимна.

— Направи го по-бързо, момче. Искам да я видя. Искам да поседя малко с двама ви.

Гласът на Енцо звучеше немощно, съвсем по старчески. Както изглеждаше и тялото му. Марко трябваше да се напрегне, за да различи думите му. Спомни си първия път, когато видя Енцо — тогава Джино го беше взел със себе си. Беше на седем и половина, но и до ден днешен помнеше колко силно се вълнуваше от срещата.

Придружи Енцо и компанията му до най-престижната маса в залата. Върху нея вече бяха заредени три бутилки от любимото шотландско уиски на Бонати заедно с купички хайвер, ядки от пресни орехи и студен пилешки дроб.

Енцо с усмивка се обърна към Марко:

— Приготвили сте любимите ми неща. Лъки го уреди, нали?

— Естествено — кимна Марко.

Лицето на Енцо грейна.

— Бива си го хлапето — никога не забравя нищо. Затова и винаги побеждава. Не е като брат си, как се казваше… До ушите ми достигат разни неща за него. Ти какво мислиш, Марко? Хлапакът педераст ли е? Вярно ли е това, което чувам?

— Не знам — сви рамене Марко. — Въобще не се мярка насам.

— Джино ще му строши кокалите. Всеки мъж би постъпил така, ако неговият син… — думите на Енцо се снишиха до шепот, когато край тях мина русокоса лъвица с неимоверно пищно тяло. — Коя е тая с бомбите? — попита той, без да се съобразява с яростния поглед, който му хвърли неговата приятелка.

Марко се ухили. Старият козел не се отказваше от мераците си.

— Не знам. Но ако искаш, мога да разбера.

— Ами разбери! Всичко се случва, старец като мен може да й направи някоя и друга услуга.


От летището Дарио взе такси, защото не видя наоколо лимузина, която да го чака. Защо изобщо се беше надявал? Та той бе само синът. Той беше без значение! Забрави обаче, че не беше се обадил на никого, че пристига.

Щом чу адреса, шофьорът на таксито свойски се разприказва:

— Говори се, че това местенце струва повече мангизи от „Цезар“ и „Хилтън“ взети заедно. Ти к’во мислиш, авер?

Дарио не му отговори. Гледаше с втренчен поглед през прозореца, без да вижда нищо. Всъщност правеше равносметка на положението си. Получаваше издръжка от шибаните двеста и петдесет долара на седмица. Поршето му беше петгодишно. Наемът на апартамента и двете му кредитни карти се изплащаха от централния офис. И с това се изчерпваше всичко. По дяволите!

— На мен ми харесва „Съркъс Съркъс“ — словоохотливо говореше шофьорът на таксито. — Там можеш да си прекараш много гот, дори да заведеш хлапетата си… никой не те притеснява за нищо.

Така си е, помисли Дарио, чул само последните му думи, него никой не го притесняваше. Но само докато кротуваше и се съобразяваше. Вярно, никой не го ограничаваше да живее живота, който желаеше. А откакто Ерик си беше заминал, нямаше постоянна връзка. Радваше се на случайни връзки със случайни запознанства. Никакви ангажименти! Само освежаващ краткотраен секс с някое тъмнокосо момче от улицата. След Ерик не понасяше руси мъже. Не искаше да чука или да го изчуква собственият му образ и подобие. Освен това настъпи краят на щурите партита. Налагаше си да бъде благоразумен, не искаше да отрежат клончето, на което се крепеше. Коста и Лъки му бяха дали ясно и категорично да разбере, че ще направят точно това, ако създава повече проблеми.