— Защо точно моят Боби? Защо, Стивън?

Без да губи време да я успокоява, Стивън потърси лекаря, който беше приел Боби и го беше прегледал.

— Много ли е зле?

— Не съвсем. От прободните рани е загубил много кръв. Има и няколко счупени ребра. Разчитаме на силния му организъм да издържи.

— Правилно, той наистина е много силен.

Вечерта в болницата пристигна и Ейлийн. Беше притеснена, едва си поемаше дъх от бързането.

— Щом чух, тръгнах насам. Как е той?

— Държи се — отговори Стивън.

Боби се държа два дни. След това започна да се възстановява. Наложи се да го шият — цели седемдесет и шест шева — за да съберат отворените рани. Ребрата му бяха наместени и обездвижени в стегната превръзка. Но той се усмихваше.

Седмиците и месеците, които последваха, не бяха лесни за Боби. Той изгаряше от нетърпение да напусне болницата и да се върне на работа.

— По дяволите, човече, искам да се върна на работа — изпусна един ден напрежението той пред Стивън. — Почти ги бях пипнал… Бях на косъм от шибаните мръсници…

— Наистина на косъм — отбеляза Стивън.

Стивън и Ейлийн се срещаха в дома на семейство Де Уолт и прекарваха дълги часове заедно. Тя се оказа силна, волева и издръжлива жена. Незаменима в такава тежка ситуация. Неусетно той свикна да я взема след работа — стига да беше свободен — и двамата отиваха заедно у Сю-Ан и Боби. Наистина му харесваше.

— Ей, вие двамата трябва да се ожените — шегуваше се Боби. — Прекрасна двойка сте, така да знаете.

Мисълта за женитба изобщо не му беше хрумвала. Подхвърлената шега доведе Стивън до решението да запознае Кери и Ейлийн. Изпитваше любопитство как ще я приеме майка му.

Започнал да се възстановява, Боби с бързи крачки тръгна към оздравяване. Сю-Ан роди прекрасно бебе — момиченце. След появата на детето Боби реши, че е дошло време да се върне към работата си. Един ден пристигна в офиса на Стивън. Беше зареден с информация — факти, цифри… И гняв, че е бил толкова близо до разрешаването на най-големия случай в кариерата си на ченге.

— Слушай, Стивън — каза той, — събраното от мен е предостатъчно за започване на следствие по цялата тази шибана, мръсна, воняща операция срещу Бонати. Той е човекът, който дърпа конците, той върти играта. Мисля, че можем да го пипнем.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Стивън. Внезапно усети, че интересът му към казаното от Боби е нараснал. Да пипне легендата Енцо Бонати беше мечта на всеки обвинител.

— Нали знаеш, аз съм момче на улицата и инстинктите ми са такива — обясни Боби, докато крачеше нетърпеливо из офиса на Стивън. — Имам си информатори, имам свои хора, които евентуално ще ми помогнат. Имам свидетели. Познавам мнозина, които биха дали мило и драго да видят как Бонати потъва. Знам, че бях много близо… Ти как мислиш, в чии интереси беше да ми попречат?

— Мислиш, че хората на Бонати са искали да ти запушат устата по този начин?

— Сигурен съм. Те също имат връзки. Големи връзки. Някой им е изпял за мен.

Стивън замислено почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото.

— Какво всъщност искаш?

— Трябва да настояваме за специална комисия, която да разследва Бонати. Оглави комисията — стига да искаш да го направиш — и никой няма да ти откаже да членува в нея, стига им твоята репутация.

Стивън знаеше, че това, което казва Боби, е вярно. Досега беше канен два пъти да оглави специални комисии по определени въпроси. Беше отказал. И двата пъти. Просто не го привличаше естеството на следствието. Но Енцо Бонати беше най-долният брутален престъпник, започнал от контрабандист на алкохол в Чикаго през двайсетте години и стигнал до върховете на престъпния свят в Ню Йорк. Основният му бизнес беше проституцията и наркотиците.

— На няколко пъти е бил обвиняем…

— Да — прекъсна го Боби, — и винаги е успявал да се откупи. Или да ликвидира свидетелите… Или нещо друго го е отървавало…

Да окошари Енцо Бонати се бе превърнало в цел на живота на Боби. Той не можеше дори да спи спокойно. И сега слабото му тяло непрекъснато се движеше. Той гневно стовари юмрука си върху бюрото на Стивън.

— Ти можеш да го сгащиш! Знаеш как да го направиш, човече. Захванеш ли се, никога не съм те виждал да губиш. Какво ще кажеш?

— Че ще обмисля сериозно информацията ти. От всички страни. Доволен ли си?

Боби буйно се разсмя.

— Все едно си се съгласил. Огледай отвсякъде живота на тоя кучи син, и няма да си поемеш дъх, докато не го пипнеш. Познавам те.

— Така ли мислиш?

— Залагам едната си топка! А това, както знаеш, е много сериозен залог.


Лъки, 1975

Разноцветни прожектори браздяха нощното небе. Пръскаха се фойерверки, които изписваха буква по буква името „Маджириано“, следвани от светещите фонтани, наредени във възходяща водна каскада. Опашка от лимузини се виеше от пътя по алеята към входа. Хотелът приличаше на огромен мавритански замък. Внушителен. Вълшебен. Необикновен.

Марко, облечен в ново черно копринено сако, сновеше из фоайето и острият му поглед не пропускаше нищо. Тя беше успяла. Хлапачката го беше направила. Бяха й необходими пет дълги години — години на тревоги и напрежение, на подкупи и удари… На заплаха. Но беше минала през всичко и сега откриваше хотел, който нямаше равен на себе си.

Малката Лъки. Вярно, беше дъщерята на Джино, но се оказа и една истинска Сантейнджело. Ако Джино можеше да види отнякъде какво е постигнала, щеше да се гордее с нея.

Разбира се, Марко й беше помагал. Беше я насочвал, беше й осигурявал подкрепа и защита, беше внимавал да не направи погрешна стъпка.

И каква блестяща ученичка се беше оказала тя! Намираше начин да се справя с всичко, да преодолява всичко. По най-правилният, безотказен начин. Сякаш имаше компютър в главата си и той се включваше, пресмяташе, подготвяше сделките и изчисляваше печалбите по-бързо от всеки друг.

Сред навалицата Марко забеляза Скип, върлинестия дългокрак рекламен агент, когото Лъки беше наела. Беше тръгнал към него. Направи се, че не го е забелязал, обърна му гръб и се насочи към рецепцията. Момчето беше като трън в задника. В главата му бъкаше от умни идеи, бе готов по всяко време да ги споделя, стига да си намери слушател. Марко знаеше, че тя вече го е вкарала в леглото си и самата мисъл беше достатъчна да го вбеси. Защо непрекъснато сменяше мъжете като някоя долнопробна курва? Единственото, което й трябваше в живота, беше един истински мъж. Като се замислиш, какви мъже беше познавала тя? Да започнем с Крейвън Ричмънд — едно голямо нищо. И мускулести расови жребци за по една нощ — професионални тенисисти, тъпи актьори. Добри момчета. Шибаняци. Беше ги виждал да се появяват и да изчезват. Ако научеше, Джино направо щеше да припадне. Въпреки всичко обаче, Марко я желаеше… искаше я твърде дълго… Но тази вечер щеше да бъде неговата вечер.

Беше изпратил красивата Хелена, въпреки възраженията й, в Ел Ей. Беше настоял:

— Почини си, поседи до басейна в Бевърли Хилс и се разтоварвай със списание „Сакс“. Заслужаваш го.

— Но, Марко, нали се открива „Маджириано“. Специално си купих нова рокля. Не мога сега да замина…

— Напротив, можеш. В едно трябва да си напълно сигурно — ще бъда толкова зает, че няма да ти обърна никакво внимание.

Чао, Хелена. Временно. Лъки Сантейнджело и аз имаме сметки за уреждане, за които трябва да се погрижим.


Лъки тръпнеше от удоволствие под ледените струи на душа. Днес студената вода беше истински студена. Вчера беше хладка.

— Госпожице Сантейнджело, не се притеснявайте — надпреварваха се да я успокояват. — Всяко начало си има своите проблеми. Но всичко ще бъде наред.

Навсякъде поклони. Реверанси до земята. Ако можеше, щяха да й целуват задника. Толкова им се искаше да й угодят! А на нея това й харесваше. Не, обичаше го!

Спря душа и огледа банята. Откъдето й да я погледнеш — лукс, стил и разкош. Подът беше застлан с бяла кожа от лама, плочките по стените бяха подредени в модернистични пана, останалите аксесоари бяха изработени от алабастър.

Облече хавлиен халат и с танцова стъпка отиде в спалнята. Изчистени форми. Модерни линии. Само леглото беше истински екстравагантно — черно копринено спално бельо и завивка от тигрова кожа.

Приседна и се обади по вътрешния телефон.

— Не ме свързвайте с никого. Един час. Няма значение кой ме търси.

Изправи се, свали халата, изгаси осветлението и се пъхна между черните копринени чаршафи.

Отпусна клепачи и пред очите й се завъртя калейдоскоп от образи, които прогониха съня й.

Спомни си инструкциите на своя учител по йога. Отпускай се постепенно, малко по малко. Първо пръстите на краката, после ходилата, после прасците, бедрата… Не успяваше да го постигне. Беше съсипана от умора.

Коприната и кожата сладострастно галеха голото й тяло. Помисли си с кого ли ще сподели това разкошно легло тази вечер. Като че ли имаше някакво значение кой точно. Всички те бяха еднакви — красиви, мургави еднодневки за удоволствие. Напълно заменими. Коне за разплод.

С едно изключение. Марко. Скъпият женен Марко. Кучият син Марко. Неистово го желаеше. Но го искаше завинаги. Изцяло. А той продължаваше да си гука с прелестната Хелена.

Майната му! Сънят окончателно избяга от очите й. Стана от леглото и отиде в хола. Огромни френски прозорци от шлифовано стъкло извеждаха на тераса. Отваряха се автоматично — само с едно натискане на бутон. Тя излезе навън, както беше гола. След прохладата, осигурявана от климатичната инсталация в апартамента, въздухът на Вегас беше горещ дори в този предутринен час.

Какъв триумф бе за нея вечерта. Беше осъществила мечтата на Джино — беше построила и открила хотел „Маджириано“. Тя, Лъки!

Прокара пръсти в дългата си тъмна коса, после я вдигна високо и я пусна свободно да се разпилее по раменете й. От устните й се отрони дълбоко въздишка на задоволство. Лъки Сантейнджело. Даа. Как всички си мислеха, че си имат работа с някаква си шундичка… Ха! Но много скоро се увериха, че си имат работа с една Сантейнджело.