През това време се приятели с един чернокож детектив — Боби де Уолт. Боби се занимаваше предимно с наркотици — обиски и арести сред пласьори и наркотрафиканти. Наближаваше трийсетте, но изглеждаше поне десет години по-млад. Носеше се по последна мода с разрошена коса в стил афро. Вреше си носа навсякъде и непрекъснато се шегуваше. Въпреки изисканата си външност и анекдотите на практика беше много упорито ченге. Боби де Уолт имаше в своя актив повече попадения, отколкото всеки друг в полицейското управление, в което работеше. А Стивън беше обвинител в преобладаващата част от делата.

Двамата представляваха странна двойка, когато излизаха заедно навън, на улицата — стройният и привлекателен Стивън и буйният, жив и непосредствен Боби. Често сядаха в едно барче, недалеч от сградата на съда, и с часове разговаряха. Понякога вечеряха заедно в някой ресторант. Взаимно харесваха компанията си. Беше им приятно, когато към тях се присъединяваха и жени.

Една студена януарска нощ на хиляда деветстотин седемдесет и пета година Боби изненада и зарадва Стивън.

— Утре ще вечеряш с мен — каза му той. — Намерих си най-страхотното маце на света, човече. Ще се женя.

Естествено Стивън беше любопитен. Боби не беше от типа мъже, които си падат по брачните окови. Но в мига, в който той го запозна със Сю-Ан, Стивън проумя ентусиазма на приятеля си. Момичето беше на деветнайсет, с къдрава коса, приветлива усмивка и още по-приветлив характер.

Боби хвана бика за главата и след месец Стивън се озова в една прекрасна черква в Куинс в ролята си на кум на младоженеца. Точно на сватбата на Боби той срещна братовчедката на Сю-Ан — Ейлийн. Тя моментално привлече вниманието му. Беше висока, облечена с вкус и много привлекателна. Работеше в Обединените нации като преводач и живееше заедно с родителите си в кокетна къща от кафяв камък на Седемдесет и осма улица.

Излязоха заедно няколко пъти. На четвъртия път той пожела да преспят заедно, но тя отказа. Стивън я заряза.

Продължи да излиза с други момичета, но Ейлийн остана в съзнанието му. Беше единственото момиче, което не пожела да се люби с него. Останалите винаги бяха готови и под ръка — и красиви, и порядъчни момичета. Не го приемаше за естествено, трябваше му време да осъзнае, че подобно поведение може би е съвсем в реда на нещата във времето на хапчетата против забременяване и феминистичното движение. Затова моралът на Ейлийн го впечатли и той не преставаше да мисли за нея.


Годините сякаш внезапно се отразиха на Кери.

Един ден, когато се погледна в огледалото, тя видя същото лице, същата гладка кожа с няколко почти незабележими бръчици около очите и устата, които издаваха възрастта й. Шейсет години. Но вътрешно се чувстваше много по-възрастна, сякаш част от душата й беше мъртва. Не можеше да се освободи от това чувство.

Какъв беше смисълът на живота й? Потискаше я този живот в лъжа — почти трийсет и две години. Не можеше да сподели истината дори със собствения си син. Особено с него, който хвърляше всичките си сили, за да се бори точно с тези хора, с които тя беше израснала — наркопласьори, наркомани, проститутки, сводници.

Но не всички бяха лоши хора, Стивън. Понякога човек е принуден да прави някои неща, защото е в пълна безизходица.

Често по цяла сутрин оставаше в леглото и умът й се връщаше назад — в миналото. Уайтджак. Мъж с главна буква. Колко силно го беше обичала. И по някога й беше много хубаво с него. И не само с него — тя, Уайтджак и Люсил… Старите музикални салони… „Смолс Паръдайз“… „Котън клуб“… особените тоалети, танците и лудата любов… Тези прекрасни дни… докато се появи Доли — бялата дебелана Доли… и наркотиците…

Отви ръцете си и затърси с очи белезите от убожданията по вените, толкова незабележими, че човек трябваше да знае, че са там, за да ги открие.

Мисълта й направи скок назад, във времето, прекарано в психиатрията. Само смътно си спомняше онези дълги, еднообразни години.

После си спомни за Бърнард. Само при спомена за него мила усмивка плъзна по устните й. Той знаеше всичко за нея и въпреки това я обичаше.

За разлика от Елиът. Двамата бяха толкова различни. Елиът се отнасяше с нея с грижовността на собственик. Тя представляваше украшението на живота му. Беше се оженил за нея по свои особени причини. Независимо от демонстрирания му морал и поведение, в интимния им живот в спалнята той се отнасяше с нея като с проститутка. Дали с интуицията си на мъжкар не беше разпознал миналото й.

Най-ужасното обаче беше, че тя се беше примирила с неговото отношение, беше го приела и дори го насърчаваше да продължава да действа по този начин. Нямаше друг избор, беше прикована към него като към скала — нямаше пари, нямаше възможност да заживее самостоятелен живот.

Сега Елиът беше остарял. Не я търсеше като жена или го правеше много рядко. Един ден щеше да си замине от този свят… Тази мисъл я изплаши. Не искам да остана сама. Не беше в състояние да се изправи срещу живота лице в лице и да се бори. Вече не!

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите й. В първия момент реши да не отговаря. Но след това през ума й мина, че може да е Стивън. Вдигна бързо слушалката.

— Кери? Как си?

Джери Мейъръсън. Ама разбира се! Не пропускаше и седмица, без да се обади. Ласкаеше се от вниманието на това трийсет и шест годишно момче, влюбено в нея. Въздъхна уморено.

— Здравей, Джери. Как си?

— Върхът съм! Но ти май си в дъното?

— Само се чувствам малко отпаднала.

— Е, това поне е добре. Защото точно аз съм човекът, който ще ти повдигне настроението. Каня те на обяд. Във „Фор сизънс“.

— Само не днес, Джери.

— Напротив, мисля, че по-подходящ ден от днес няма. Имам сензационно бракоразводно дело. Убеден съм, че ще искаш да ти разкажа за него. Истинска находка — хем ще плачеш, хем ще се смееш… И от мрачното ти настроение няма да остане и следа.

Тя се сети за новия си костюм на Сен Лоран и реши, че случаят е подходящ да го облече. Пък и поканата на Джери беше много по-добра, отколкото да си остане вкъщи и да лентяйства, затормозена от спомени за миналото, в леглото.

— Е, ще видя…

— Прекрасно. В един часа. И не закъснявай!


От няколко месеца Боби де Уолт работеше напрегнато върху едно разследване. Дори Сю-Ан, която беше бременна с първото им дете, го виждаше от дъжд на вятър. Стивън често се отбиваше у тях, за да й прави компания.

Една вечер завари при Сю-Ан Ейлийн. Не бяха се виждали осем месеца. И двамата се изненадаха от срещата си. После погледнаха към Сю-Ан, която някак индиферентно сви рамене:

— Откъде можех да зная, че и двамата ще дойдете тази вечер.

— Скоро си тръгвам — бързо каза Ейлийн. — Само се отбих да те видя.

— И аз ще тръгвам — додаде някак притеснено Стивън.

— Я стига, сигурна съм, че и двамата ще останете достатъчно дълго, за да вечеряте с мен — промърмори Сю-Ан. Погали всеки един от тях с милата си усмивка и започна да подрежда масата. Крехки, сочни свински ребърца, пържени хапки от царевично тесто и доматена салата по немска рецепта.

Стивън се усети, че лакомо преглъща.

— Май ще ми стигне времето да мушна няколко залъка — каза той и се настани на масата.

Ейлийн не беше яла през деня. Погледна към апетитните блюда, после към Стивън. Накрая и тя се настани на масата.

— Ще трябва да се обадя на мама — заяви Сю-Ан и се измъкна от трапезарията.

Двамата останаха сами.

— Е, как вървят при теб нещата? — попита Стивън, докато оглозгваше едно вкусно ребърце.

Ейлийн, която бе нагънала купата с пържени царевични хапки, отговори с пълна уста:

— Работя. А ти?

— И аз.

Стивън си припомни последната им среща. Ама си беше точно като на кино. Вечеря в престижен китайски ресторант. Тогава небрежно й беше казал:

— Хайде да отидем у нас…

Беше абсолютно убеден, че тя само чака покана, за да тръгнат към апартамента му. Дори си представяше как шофира колата с Ейлийн на седалката до себе си.

— Не, благодаря — тихо, но категорично отказа тя. — Моля те, изпрати ме до дома.

Беше изпълнил молбата й. Пред тях й беше казал:

— Мисля, че не е редно да ти се обаждам повече. Нямам намерение да се обвързвам…

Но през всичките тези месеци тя му беше липсвала. Не можеше да намери по-подходящо момиче за себе си. Да не говорим за Кери — тя щеше да я хареса и да я приеме с отворени обятия.

Стивън се пресегна и си взе още едно ребърце.

— Забавляваш ли се? Често ли излизаш? — попита той.

Тя едва забележимо се усмихна.

— О, да. Нали все пак са необходими три-четири срещи, преди да ми предложат това, което никога не правя?

Той се ухили.

— Да не би да ми казваш, че изобщо не го правиш.

Тя посегна на свой ред към блюдото с ребърцата. Взе едно и деликатно го захапа, без да му отговори. Преди да се усети, той й предложи:

— Искаш ли да отидем на кино следващата седмица?

— Аз не съм се променила, Стивън. Продължавам да съблюдавам… принципите си.

— Никой няма да те кара да ги нарушаваш. Какво ще кажеш за сряда?

Преди Ейлийн да успее да му отговори, Сю-Ан влезе при тях с тромавата си походка. Беше вече в седмия месец и доста наедряла.

— Ей, вие двамата, как я карате без мен? — попита весело тя. — Ще се съберете ли, или всичките ми приготовления през деня ще отидат напусто?


Когато чу новината, Стивън беше в съдебната зала. Мълвата обходи присъстващите и макар разпокъсано, стигна до него. Докато разследвал последния си случай, Боби де Уолт яката загазил. Бил нападнат от двама непознати в подземния етаж на един жилищен блок в Харлем. Намушкали го с нож и го пребили от бой. Успял да се измъкне почти в безсъзнание на улицата, но там рухнал. Наложило се да го настанят в реанимацията. Стивън настоя за отлагане на делото и хукна към болницата.

Там завари Сю-Ан. Милото й лице беше подпухнало от плач. Тя се вкопчи в него и прошепна.