— Но вие не сте…

— Не съм. Единствената наличност, която ще ви е необходима, е… талант.

Двамата се качиха в асансьора. Разбира се, че не беше нито проститутка, нито пък откачена нимфоманка. Просто й харесваше понякога да легне с мъж, без излишни дрънканици и отегчението на дългата връзка. Откакто беше започнало да тече времето на Земята, мъжете лягаха със случайни избраници. Защо и жените да не можеха? Освен това, тази вечер тя имаше нужда от някого.

Той остана дълго. Имаше талант. А тя имаше око за таланти. Когато си тръгна неохотно, около обяд на следващия ден, трябваше почти да го избута от стаята си. Никога в живота й не се появи мъж, когото тя да пожелае да задържи. Нито една сродна душа.

Закрачи неспокойно из стаята. Мислеше за Марко и се чудеше какво толкова притежава той, за да я привлича толкова силно. Беше се надявала, че снощният жребец ще погребе болката й от брака на Марко. Но не се получи. Беше много добър в леглото и двамата си паснаха, но просто беше разтуха за един път.


При това отиване във Вегас тя не успя да свали Марко. Но когато едно след друго се случиха няколко неща, когато тя започна да действа от позицията на новопридобитата власт, той най-после започна да я забелязва.

Когато се върна в Ню Йорк, каза на Коста:

— „Мираж“ прилича на долнопробна курва на улица за проститутки от най-висока класа. Гастролите на Тайни Мартино два пъти годишно и изнасяните спектакли на изпаднали телевизионни звезди не му придават блясък, нито пък привличат клиенти — спря за момент и си запали цигара. — Изглежда занемарен с олющената боя, с онова гадно фоайе… Просто плаче за обновяване.

Коста размаха ръка, за да пропъди дима, който тя духна към очите му.

— Марко се грижи добре за заведението. Ако трябва да се правят промени, сигурен съм…

Тя остро го прекъсна.

— Марко сега мисли с оная си работа — не може да различи дупка на задник от дупка в земята. Младоженец е, главата му се е замаяла от шунди.

Коста се сепна. Откъде беше научила такива изрази? За мъжете беше нормално да имат такъв език, но тя беше момиче. Не й отиваше.

— „Мираж“ е под контрола на Марко. Той ръководи всичко — и парите, и поддръжката. Джино му вярва безрезервно. Не можем да се намесваме там.

— Хич не ми пука. Аз съм главният акционер. Имам повече права от всеки друг. Аз планирам промени и аз искам да видя с очите си, че тези промени се извършват. Ако на Марко не му харесва, може винаги да напусне.

Коста сериозно я погледна. Дали беше създал чудовище? Ако Джино научеше какво става, как ли щеше да реагира? За щастие, той не знаеше. Мислеше си, че всичко върви като по вода, че Дарио навлиза в бизнеса, че Коста винаги знае как да реагира, ако нещо не е наред. Нямаше никаква представа, че Лъки участва активно във всичко и дърпа юздите. Коста не възнамеряваше да му разкрива какво става всъщност.

През следващия месец Лъки летя няколко пъти до Вегас. Със себе си водеше дизайнери и декоратори — за намислените от нея промени в „Мираж“. Едновременно с това държеше под око строежа на новия хотел.

Марко се обади по телефона на Коста.

— Какви ги върши тя? — поиска обяснения той. — Обръща всичко нагоре с краката. Махни я от пътя ми.

— Не мога — простичко му отговори Коста. — Тя е главният акционер. Може да прави, каквото си иска.

Макар да кипеше от ярост, Марко видя, че тя има право. Когато очите му се отвориха за Лъки и той разбра, че я желае, тя се бе превърнала в студена, делова и дистанцирана жена. Нямаше никакво намерение да го дели със съпругата му.

Най-накрая „Мираж“ се превърна в това, което Лъки желаеше. Хотелът промени облика си. За фоайето бяха наети нови музиканти — млади рок-групи, които бяха нещо съвсем различно от старите уморени певици с рокли без презрамки. Създаваха атмосфера. Живец!

Тя нае услугите на престижна рекламна фирма, която да възвърне доброто име на хотела.

— Искаме да привличаме по-млади хора — каза тя на ядосания Марко, — а заведението прилича на старчески дом.

— Глупости. Младите нямат пари. Хазарт играят предимно старите и богати хора. Казиното ни е първокласно.

— Да, но хотелът пък е на загуба през последните десет години. Виждаш, че нещата се променят. Защо да не извличаме печалби и от двете?

Тя беше права. Постепенно бизнесът се съживи. Коренно променените шоупрограми по време на вечерите, доскоро изнасяни пред полупразни салони, сега привличаха клиенти и рядко се намираха свободни места. Ресторантите отново бяха пълни, фоайето в нов стил се превърна в хит. Хотелът от губещ започна да реализира печалба. Приходите от казиното значително се повишиха.

Доволна, Лъки се насочи в други сфери на бизнес империята на Джино. Тя притежаваше магически усет и похват за това какво трябва да се направи и как да се направи. И също като Джино винаги надушваше правилната посока. Винаги се насочваше право към върха — управителя, директора и всеки друг, назначен от Джино да движи нещата. Отначало те естествено негодуваха срещу намесата й, гледаха я отвисоко. Но когато тя доказа, че има законното право да действа, както поиска, те започнаха да се вслушват в думите й, отстъпваха, съгласяваха се и обикновено намираха, че е права.

През шейсет и осма Джино беше закупил малка козметична компания, за да направи услуга на един приятел. От година на година тя увеличаваше пасивите си и вървеше към фалит. Лъки се зае с нея. Смени името й на „Еднолична фирма за козметични средства и грим“, нае нов мениджърски екип, назначи се за директор и каза на Коста:

— Само гледай как ще преобразя този бизнес.

Той гледаше. Беше сигурен, че тя може да го направи.

Периодично летеше до Вегас да проверява как напредва „Маджириано“. Бавно. Много бавно. Проблеми. Още проблеми. Много проблеми… Но нищо, с което да не може да се справи.

Марко винаги беше някъде наблизо — сърдечно да я поздрави, да я осведоми за това, което ставаше във Вегас.

— Още ли си женен? — задаваше въпроса си с безразличен глас Лъки, въпреки че вътрешно тръпнеше в очакване да й каже, че се е развел.

— Е, да. А ти? Още ли се чукаш на поразия?

— Предложи ми нещо по-добро за разтоварване и ще го опитам — каза провлечено тя с весел глас. Знаеше, че сексуалните й митарства го вбесяват.

Сексуално двамата се привличаха един друг неудържимо. Тя го усещаше. Знаеше, че и той го усеща.

Една нощ той пое инициативата. Хелена беше извън града, гостуваше в ранчото на техни приятели. Двамата вечеряха заедно. Разговаряха за старото време — за Джино, за къщата в Бел Еър, за Дарио… Той я изпрати до нейната стая. На прага стисна ръката й и настойчиво я погледна.

— Ще вляза.

Тя поклати глава.

— Не.

— Защо не? — изненада се той.

— Вече съм на принципа да не се занимавам с женени мъже.

— Мислех, че дори не знаеш имената им, да не говорим за това дали са женени, или не.

Беше толкова близо до нея, че тя усети дъха му. Пожела го както никога досега. Каза нежно:

— Тия изгъзени умозаключения ги лепни някъде, за да се посмеят хората. Лека нощ, Марко. Спи спокойно.

Влезе в стаята си и заключи вратата под носа му, преди да се е предала на изкушението.

Ох, Господи! Това ли е любовта, за която се говори — тази изпепеляваща всеобхватна болка, която дълбае душата. Той сам й предложи възможността да го има, а тя беше отказала. Защо?

Тя копнееше за него, искаше го. Но искаше да го има само по един единствен начин. Завинаги! Така трябваше да бъде.

И това щеше да стане. Тя щеше да направи така, че да стане.


Дарио изобщо не се обади на Ерик. Един ден, след шест месеца, Ерик внезапно се появи в Ню Йорк в една съботна утрин с два куфара и безброй обвинения.

— Бях много зает — нацупено се оправда Дарио и му заяви: — Не можеш да останеш тук.

„Тук“ беше луксозният апартамент на Джино, където Дарио разполагаше с готвач и прислужница.

— Защо не? — попита настойчиво Ерик, който бе пристигнал с решението отново да влезе в живота на Дарио.

— Защото тук не е възможно да живеем заедно. Хората ще разберат… Коста, може би сестра ми…

— Но в Сан Франциско живеехме заедно.

— Там беше различно.

— Защо?

Започнаха да спорят. След десет минути Дарио беше принуден да покани Ерик вътре. Но той нямаше никакво намерение да заживеят отново заедно. Беше открил радостта да разполага със себе си и да ловува сам. Майната му на Ерик, изобщо не му трябваше!

Ерик разгледа разкошния апартамент и вътрешно се поздрави, че е предприел пътуването дотук. Настани се и заяви категорично, че остава.

Самонастаняването на Ерик едновременно разсърди и сериозно разтревожи Дарио. И без това си имаше достатъчно проблеми с Лъки. Само това му трябваше сега — тя да разбере, че е педи.

А тя, тази кучка, контролираше всичко. Докато той се размотаваше и мързелуваше в офиса, тя се обяви за кралица, която властваше над всички, включително и над Коста, който просто се предаде и я остави да поеме бизнеса в свои ръце. Не че той, Дарио, особено искаше да се включи в бизнеса, но направо беснееше, че се отнасят с него като с Господин Никой, докато по-голямата сестричка царуваше.

— Джино искаше аз да навляза в бизнеса, а не Лъки — сърдито каза той един ден на Коста.

— Щом искаш да се учиш, идвай в офиса всяка сутрин точно в осем. И работи до седем, до осем, до девет часа вечерта — скастри го Коста. — Лъки прави точно това.

Но Дарио нямаше никакви намерения да прави точно това. Сутрин обичаше да спи до късно, после да шофира до Вилидж със поршето си, спортен модел, и да се среща с приятели. Всеки ден събираше на вечеря своите обожатели в един малък италиански ресторант. Там за него имаше постоянно резервирана маса и понякога на вечеря се събираха петнайсет-двайсет души. Парите не бяха никакъв проблем — получаваше всичко, което поискаше. Веднага. Джино много ясно го беше инструктирал как да постъпва в подобни случаи.