— Исках да те заведа на едно специално място.

— Утре, чичо Коста, обещавам.

— Но аз съм направил резервация за тази вечер.

— Къде?

— Е, засега това е тайна.

— Ами да се уговорим за утре, а?

— Добре.


Питър Ричмънд се беше издокарал като за предизборна кампания в някое забутано градче — небрежно спортно сако, риза без яка и всекидневен обикновен панталон, които му седяха като излети. Човекът от народа! Докато прекосяваше ресторанта на „Шери Нидерланд“, махаше с ръка и се усмихваше на всеки, сякаш присъстващите тук бяха едно голямо, щастливо семейство.

Седнала на маса в дъното, Лъки наблюдаваше целия този маскарад. Почувства, че й се повдига от лицемерието му. У дома той беше истински тиранин, децата му се бояха до смърт от него. Единствено Шефката Бети не обръщаше внимание на господарското му поведение. Пред хората обаче той беше Господин-Самото-Очарование. В частния живот — Господин-Лайна-С-Говна.

— Здрасти, Питър — с язвителен тон го поздрави тя. — Закъсняваш.

— Така ли? — по загорялото му лице се четеше сладникава младежка изненада, която той сигурно считаше за неотразима. — Съжалявам. Надявам се, че още не си поръчала аперитива.

Не виждаше ли шибаният задник, че пред нея има голяма чаша с водка!?

Той седна, поздрави свойски сервитьора — сякаш беше стар приятел, когото не бе виждал от години — и поръча лек коктейл от бяло вино и сода.

— Така значи — проточи той, облегна се в стола и внимателно я огледа. — Птичето иска да напусне гнездото.

Отговори му спокойно, с равен, но категоричен глас:

— Не гнездото. Клетката!

— Ти си решила да се пошегуваш, нали, скъпа? Няма такава птичка, която би искала да отлети дори от клетката на фамилията Ричмънд.

— Казвал ли ти е някой, че ти си едно голямо, скапано лайно?

Сякаш му плисна чашата си в лицето. Но той се овладя. През четирите години, откакто му беше снаха, двамата почти не бяха говорили. А ето че се оказа много устата.

— Същата като баща си — беше единствената му студена реакция.

— Да, мисля, че тук си прав. Но и малко грешиш — баща ми никога нямаше да позволи да бъде изигран с един нежелан, досаден брак. Разбирам, че ще трябва да го догонвам, да стана шибана куражлийка и да си защитавам ташаците — като него!

— Господи! Ти си вулгарна.

— А ти си разгонен котарак. Всеизвестен факт във Вашингтон е, че ебеш всичко, което шава и до което можеш да се докопаш!

— Не можеш да се разведеш с Крейвън — сухо каза Питър.

— Не мога ли? Само почакай, и ще видиш!

— Ти ще има да чакаш. Защото е невъзможно. Защото имам споразумение с твоя баща. Само той може да ти разреши да се разведеш. Само тогава ще си дам съгласието.

— Ама ти наистина си един скапан лайнар. Та аз съм почти на двайсет и една, задник гаден! Мога да правя всяко шибано нещо, което си поискам.

— Страхотна дама си, няма що.

— А ти си подъл лицемер!

Сервитьорът на аперитивите пристигна с поръчката на Питър и му поднесе чашата бяло вино и сода с помпозен жест и ритуален поздрав:

— Радвам се да ви видя в нашия град, сенаторе.

Лицето на Питър грейна в отрепетирана усмивка.

— Наистина е приятно да си в Ню Йорк.

— Готов ли сте да поръчате за вечеря, сенаторе?

— Ама разбира се, разбира се.

— Тогава веднага ще изпратя колегата си.

През това време Лъки разсеяно, някак без да съзнава, топна пръста си във водката и завъртя кубчетата лед.

— С какво те изнуди Джино? — внезапно попита тя.

— Нямам представа за какво говориш.

Сервитьорът пристигна с менюто. Поръчаха.

— Предлагам да почакаме — започна Питър, когато останаха сами. — Когато баща ти се върне, ще седнем всички заедно и ще обсъдим хрумването ти да се разведеш по цивилизован начин. В края на краищата, ако това е, което искаш, не виждам как той може да откаже. И нека бъда искрен, самият аз ще се почувствам облекчен.

— Прибави към това и моите пожелания за безброй млади сладки цици! Само че Джино няма да се върне скоро… Може би ще отсъства дълго… Така че трябва да имаш готовност. Развеждам се с Крейвън и не ми пука кой какво казва и какво иска. Дори ти!


— Отиваме в „Рикади“ — обяви тържествено Коста, докато караше своя черен „Линкълн“ по улиците на Ню Йорк.

Лъки се намръщи.

— „Рикади“ ли? За пръв път го чувам. Къде се намира?

Досега Коста я беше водил във всички реномирани нюйоркски ресторанти и тя беше много доволна. Какво удоволствие беше да излиза с мъж, който се държеше с нея по този любезен, изтънчен, джентълменски начин. Чичо Коста беше наистина уникална антика, направо безценен. Тя го обичаше!

— „Рикади“ е много хубав италиански ресторант — обясни той. — С повече от двайсетгодишна история.

— Наистина ли? — само споменаването на думата „история“ я изпълни с предвкусване на нещо приятно. — И къде се намира? В Ню Джърси ли?

Коста тихо се засмя.

— Е, е, не бъди толкова припряна. Съвсем наблизо е.

— Нямам търпение.

Коста й се видя някак необичайно развълнуван. И си остана такъв по време на цялото пътуване до заведението. Беше отказал да й съобщи къде точно отиват. Но Лъки подозираше, че „Рикади“ е нещо повече от един много хубав италиански ресторант.

Подозренията й се оправдаха. Щом влязоха в малкото уютно заведение в един позабутан квартал на града, Коста беше посрещнат с кралски почести. Възрастна жена го поздрави с топла прегръдка.

— Коста! Не си се обаждал много отдавна!

— Барбара! Винаги същата, винаги красива.

— Хайде, Коста, хайде. По-скоро трябва да кажеш — по-стара, по-побеляла и по-уморена — тя отстъпи назад и сърдечно огледа Лъки. — Значи това е Лъки. Дори и да не знаех, нямаше да има нужда да ми казваш. Същата като него.

— Лъки — обърна се Коста към нея, — а това е знаменитата Барбара Динунцио — най-добрата майсторка на спагети в целия Ню Йорк.

Лъки се усмихна широко и подаде ръка на възрастната жена.

Барбара я прегърна силно и топло.

— Очаквам целувка от дъщерята на Джино. Не съм те виждала от времето, когато беше на пет години. Но винаги съм си мислила за теб. Хайде, ела! — сложи ръка на рамото на Лъки и я отведе до маса в ъгъла, на която вече седяха двама мъже. — Твоят чичо Алдо — представи Барбара единия от мъжете. — Когато беше малка, той ти сменяше лигавчетата и гащичките и те учеше на детски стихчета. Помниш ли?

Лъки отчаяно потърси с очи Коста. Къде я беше довел? Защо не я беше предупредил?

— Н-не съвсем — запъна се тя. Беше смутена, объркана, чувстваше се неловко сред тези непознати, които я гледаха с такава топлота и доброта.

— Не се учудвам — нежно я успокои Барбара. — Всяко дете, което преживее това, което ти преживя… твоята бедна, красива майка…

— Познавали сте майка ми?

— Да, скъпа. Не само я познавахме. Ние всички обичахме майка ти — с още по-топъл глас й каза Барбара. — Всеки я обичаше — тя леко я погали по бузата. — Сега седни. Ще пийнем вино и ще поговорим за по-весели неща.

Барбара не каза нищо за другия мъж на масата. Но той сам се обади.

— А ти, Лъки, знаеш ли кой съм аз?

Тя кимна отрицателно.

Той се засмя.

— Аз съм Енцо Бонати, твоят кръстник. Докато Джино го няма, Бог ми е отредил да внимавам и да те пазя — да не ти се случи нещо лошо. Щом поискаш или имаш нужда от нещо — идвай при мен.

Тя втренчи поглед в него. Този ли стар мъж беше известният Енцо Бонати, нейният кръстник? Този мъж с хлътнали бузи, с дълбоко поставени очи и благосклонна усмивка?

Коста пристигна при тях.

— Лъки, тези хора са най-близките и най-старите приятели на Джино. Бъди добра с тях, защото те ще са добри с теб.

Думите му й прозвучаха съвсем обикновено. Тя дори не вникна в тяхното съдържание. Но с течение на времето тя започна да разбира. Коста я беше научил на някои неща, но явно имаше доста още за научаване. Да има за кръстник легендата Енцо Бонати беше подарък, от който произтичаха много облаги. И тя щеше да се възползва от тях. Прие поканата за прекарване на уикендите в неговата резиденция в Лонг Айлънд, а разговорите с него бяха истинско забавление.


Къщата винаги беше пълна с различни роднини и приятели. Двамата сина на Енцо — Карло и Сантино — идваха да прекарат края на седмицата заедно със семействата си. Братята не си говореха — нещо, което едновременно вбесяваше и огорчаваше Енцо.

— Двойка циркаджии — казваше той и добавяше: — Има предостатъчно врагове по света. Семейството е кръвно свързано. Към семейството човек трябва да се отнася с уважение.

Енцо беше във възторг от Лъки. Постепенно тя му стана любимка и той се отнасяше към нея с особено благоразположение. Не само защото беше дъщеря на Джино, а защото имаше остър като бръснач, пъргав ум. Мъжки ум. А характерът й направо го покори.

Тя на свой ред започна да изпитва дълбоко уважение към него. Той притежаваше двете качества, които единствено можеха да я впечатлят — сила и власт.

Скоро тя започна да разделя времето си между двамата възрастни мъже — Коста в града и честите уикенди у Енцо. Сексът, преди така важен за нея, като че ли вече нямаше такова значение. Далеч по-важно значение имаше да поглъща всичко, на което двамата мъже я учеха. Беше доволна и щастлива, попиваше всичко, което искаше да знае. Беше й повече от достатъчно.

Успя да уреди нещо, което отдавна си бе наумила и един горещ следобед в Ню Йорк тя слезе в плесенясалите подземия на един от големите ежедневници в града, където се пазеха архивните годишни теченията. Седя часове наред и прочете всички писания, отнасящи се до баща й, Джино Овена Сантейнджело. „Зъл убиец“ — така най-често го наричаха репортерите.

Имаше заглавия от времето, когато беше арестуван и даден под съд за убийството на собствения си баща. Имаше кратка дописка на трета страница, когато беше освободен от затвора години по-късно, напълно реалибилитиран.