Полетът до Рим беше сравнително спокоен. Но това, което се случи, когато кацнаха на летището, беше нещо коренно различно. Всъщност беше началото на един кошмар, който Джино никога нямаше да забрави.

Отказаха да го приемат в Италия с формулировката, че е нежелан чужд поданик. Италия! Страната, в която се беше родил! Прехвърли се в друг самолет — за Женева. Там процедурата се повтори. Отново самолет — този път за Франция. На тамошното летище го оставиха да чака седем часа и половина в една мръсна стая, преди да го изхвърлят. Не можеше да повярва на това, което ставаше.

Беше уморен. Беше унизен до крайност. И през цялото време пресата отразяваше всичките му неблагополучия с лицемерна загриженост и съчувствие.

Естествено, още от Италия се беше обадил на Коста. Неговото мнение беше, че някой е изпял за заминаването му и по всяка вероятност цялата тази гадория е с цел да го принудят да се върне в Америка. Коста не беше стоял със скръстени ръце. Даде указания на Джино да отлети за Лондон, където засега имало шанс да го приемат в страната.

— Ако не, опитай Израел. Разбираш ме, нали?

Да. Джино много добре го разбра. Това, което Коста искаше всъщност да му каже, беше, че в Израел ще го приемат, но му трябва още малко време да се доуточнят условията. Имаха много контакти с Израел. Освен това Джино благоразумно беше инвестирал като личен принос един милион долара в израелски детски благотворителен фонд. Беше обещал и още.

Отиването му до Англия беше още едно тежко унижение за него. Оставиха го да чака в друга малка стая, докато десетки чиновници влизаха и излизаха, без да му обръщат внимание. Замисли се за срещата с Дарио и Лъки. Не беше протекла според очакванията му. Дарио както винаги беше намусен и затворен, а Лъки — както винаги — нагла и своенравна. Хлапето беше истински барут, но не знаеше какво иска. Срамота беше, че се разделиха като неприятели, но той скоро щеше да се върне. Тогава щеше да й отдели време и нещата щяха да се оправят.

В Англия познатата история се повтори. Нежелан чуждестранен гражданин. Исусе Боже! Произнасяха го, сякаш беше извънземен!

Четирийсет и два дълги, изморителни и унизителни часа след качването му на самолета в Ню Йорк Джино получи временна туристическа виза за Израел. Там отседна в луксозен апартамент на последния етаж на хотел „Дан“. Остана три месеца. После се премести в къща близо до брега, където заживя необезпокояван с двама души охрана, иконом, две немски овчарки и жени, които периодично се сменяха.

Живееше в очакване да се върне у дома.

Но да се уреди това се оказа доста трудно.


След заминаването на Джино за чужбина Лъки отлетя за Бахамите, изкара заедно с Крейвън остатъка от почивката, след което се върна във Вашингтон. И към познатото до болка ежедневие. Продължаваше да беснее срещу отношението на баща й към нея. Беше твърдо решена да изнамери начин и да му покаже, че не е прав. Как се беше осмелил да се отнася с нея като с дебилче? Жените били прекалено чувствителни за бизнес, а! Щеше да намери начин да му покаже, че не е прав.

Семейство Ричмънд бяха много притеснени от вдигналия се шум около Джино. О, шум беше меко казано. Беше се надигнал истински вой срещу него. Лъки се превърна в проблем за тях. Затова, няколко седмици по-късно, когато Коста й изпрати папка документи за подпис, тя реши да замине за Ню Йорк и лично да му ги върне.

Прочете документите внимателно в самолета. С вълнение и някакво удовлетворение разбра от тях, че е назначена за директор на управителния съвет на корпорацията на Джино. На целия негов бизнес. Препрочете кратката бележка на Коста, която придружаваше документите.

Не е необходимо да ги четеш… само се подпиши до знака с молив… чиста формалност.

Майната му, не било необходимо!, мислеше Лъки. Щом ще трябва да подписвам, значи е необходимо. А щом ще подписвам, трябва да прочета под какво си слагам подписа.

Предварително беше резервирала стая в „Шери Нидерланд“, в Манхатън, на Пето авеню. Щом се настани, веднага се обади по телефона на Коста.

— В града съм — кратко каза тя. — Как приемаш идеята да заведеш едно момиче, което умира от глад, на вечеря?

— Ти си в Ню Йорк? — разфуча се Коста. — Къде е Крейвън?

— Крейвън е със своето семейство във Вашингтон. Там, където му е мястото — кротичко обясни Лъки. — А аз пристигнах тук да пазарувам.

— Е, добре тогава — поуспокоен каза Коста.

— Какви са последните новини за татко? Той… — попита тя.

Коста внимателно я прекъсна:

— Ще говорим, като се видим.

— Разбирам. До скоро.

Инстинктивно усещаше, че с Коста трябва да бъде много внимателна. За да разиграе картите си както трябва, първо трябваше да анонсира невинност и послушание.

Така се държа през цялата вечер. Поръча си патица, защото Коста я препоръча. Възхити се от ламперията от тъмно дърво и дрънкулките, които висяха от тавана, за да го поласкае, че е избрал приятно място да се срещнат. Отпиваше малки глътки от виното — колкото да не е без хич.

— Никога не съм идвала тук — възторгваше се тя. — Страхотно е!

Той остана поласкан, че е харесала ресторанта.

Когато им донесоха ордьовъра от едри скариди, тя някак между другото попита:

— Как мислиш, кога ще се върне Джино?

Той обаче й отговори сериозно, като поклати скептично глава.

— Ще мине доста време, много повече, отколкото предполагахме.

— Колко много?

— Все още не може да се каже.

— Седмици? Месеци? Години?

Той все така скептично сви рамене.

— Не се знае. Може наистина да продължи много дълго.

Коста крадешком я погледна. Дали само му се беше привидяла усмивката, която за миг плъзна по устните й? Видя, че Лъки вече не беше хлапачка. Беше пораснала. Млада, мургава, красива жена. Отначало му се стори някак странно, че вечерят само двамата, без да знае защо се чувстваше неловко. Постепенно обаче тя успя да разсее тия усещания. Неусетно го върна назад, в миналото, предразположи го да й разкаже за онези дни.

Лъки беше добър слушател. Прекъсваше го с въпроси в точно подбрани моменти. И така узнаваше все повече и повече за Джино и за живота му. Познаваше го само от по-късния му период, когато вече беше богат — нали по това време се бе родила и тя. Интересът й беше насочен към времето на старите дни, когато е бил без пари и е живял само в една мизерна стая.

— Как се запознахте с татко? — попита тя.

При този обикновен въпрос Коста сякаш се затвори, отговори й неохотно, неопределено. Тя долови, че тук има нещо и стратегически изостави темата.

Чичо Коста. Познаваше го, откакто се помнеше. Но въпреки че това означаваше през целия й живот, сега за първи път седяха заедно и разговаряха. Разговаряха! Дяволчето в нея напираше да узнае дали той прави секс, след като леля Джен беше починала. Дали не беше твърде стар за такива лудории? Дали с напредване на възрастта за мъжете става трудно да го вдигат?

Чичо Коста. Беше голям симпатяга. Дребничък, слабичък, с посивели коси.


Гъстото червено вино беше развързало езика на Коста. Той й разказваше за Леонора, нейната баба — една тема табу през всичките тези години. Само при споменаването на името й леля Джен пребледняваше.

— Джино беше лудо влюбен в нея — разказваше Коста, като скачаше от тема на тема. В същия миг се усети, че се е изпуснал и млъкна.

— Чичо Коста — непринудено го попита тя, все едно не е забелязала сконфузването му, — спомняш ли си разговора ни на срещата… преди Джино да замине.

Той кимна.

— Ти каза, че ще трябва да подписвам някакви документи, което било чиста формалност. И че било дълго за обясняване… щяло да отнеме цяла седмица… помниш ли?

Той пак кимна.

— Е — продължи тя, — сега съм свободна цяла седмица и ще ти бъда много благодарна, ако имаш желание да ми обясниш, разбира се.

Как да й откаже? Не избухна нито един път, не се държеше нагло и предизвикателно, нямаше нищо общо с опърничавата Лъки. Напротив, това красиво мило момиче проявяваше искрен интерес…

Така започна да идва всеки ден в офиса му. Той също започна — отначало предпазливо, защото беше убеден, че интересът й ще се изпари — да й обяснява как работят различните компании.

— Разбира се, директорската ти длъжност е само формална — каза й той. — Никога няма да ти се наложи да даваш мнение за бизнеса.

Така значи, а? Значи това е искал да каже!

— Ще ти изпращам най-различни неща за подпис. И можеш да бъдеш сигурна, че каквото и да пращам, то е проверено и одобрено от мене и можеш да бъдеш спокойна.

Тя кимна мълчаливо. Попиваше всяка казана от него дума.

Крейвън й се обади от Вашингтон. Звучеше сърдито.

— Кога се връщаш? — беше по-скоро изискване да се връща, а не въпрос.

— Няма да се връщам изобщо! — отговори тя сдържано и хладно. — Нашият брак свърши. Моля те само да уредиш да ми опаковат багажа и да го изпратят.

Крейвън беше разстроен. Но не толкова от мисълта, че Лъки иска да се разведат, колкото от това, което щеше да каже баща му по въпроса.

Питър Ричмънд й се обади още на следващия ден. И с мазния си лайнен глас на обигран политик й каза:

— Лъки! Какво си намислила? Не е ли по-добре да си дойдеш и да го обсъдим.

— Няма какво да обсъждаме!

— Ако ти не можеш да дойдеш, ще се наложи аз да взема самолета и да дойда при теб.

— Чудесно!

Не беше споделила с никого плановете си. Нейният развод си беше неин проблем. Коста непрекъснато я питаше:

— Няма ли да се връщаш във Вашингтон?

На което тя само клатеше глава и неопределено промърморваше:

— Не бързам за никъде.

Преди да приключат разговора с Питър Ричмънд, тя се споразумя с него да се срещнат на вечеря. И тук възникна малко затруднение — вечеряше всеки ден с Коста, разпитваше го и се учеше. Той остана разочарован, когато разбра, че тази вечер е заета.