— Ей, намират ли се още двайсетгодишни девственици с колежанско образование?

Стивън отряза парче от стека си.

— Виж, иска ми се да поговориш с нея, може би ще успееш да уредиш да се видим…

— Ще опитам — обеща Джери.

Знаеше обаче, че среща между Кери и Стивън засега е невъзможна. Виждаше как с всяка следваща седмица Кери ставаше все по-твърдо решена да няма нищо общо със сина си, докато той не се отърве от „оня боклук“, както тя наричаше Зизи.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Стивън. — Знаеш ли, понякога изпадам в такова настроение, че ми се струва, че съм останал без приятели.

— А аз какъв съм? Сандвич с пиле?

Стивън се засмя.

— Ти си добър приятел. Единственият, който имам.

Докато го казваше, осъзна, че точно такава е истината. Имаше своята работа. Имаше Зизи. Това беше.

— Ти успя ли да помислиш върху моето предложение? — попита Джери, малко преди да приключат с обяда, бяха им донесли току-що кафето.

— Да. Размислих… Поласкан съм, но ми се струва, че частната практика някак не ме влече.

— Все пак не бива да я отхвърляш, преди да си опитал.

— Не че я отхвърлям. Само казвам, че не е за мен.

— Може би ще промениш решението си — Джери даде знак за сметката.

— Днес плащам аз — бързо каза Стивън.

— Я стига! — Джери бръкна за кредитната си карта. — По-платежоспособен съм от теб.

— Нищо, че съм служител в градската администрация — стегнато възрази Стивън, — все още мога да си позволя да платя един обяд.


— Харесва ли ти? — попита Зизи.

Стоеше пред бюрото на Стивън в малкия им апартамент. Той работеше съсредоточено върху някакви документи, умът му беше изцяло ангажиран с подготовката за делото на следващия ден. Едва успя да се откъсне от работата си. Разсеяно я погледна.

Беше се облякла с рокля от златиста коприна, с деколте до пъпа.

— Хубава е, нали? — просто преливаше от възторг.

Беше най-отвратителната рокля, която беше виждал. Лъскава. Курвенска. Евтина.

— Не. Ужасна е.

Възторгът й се смени с глуповато недоумение. Лицето й почервеня.

— Струва ти сто и двайсет долара — изфуча тя. — Така че по-добре я харесай.

Умът му все още беше зает с предстоящото дело, затова разсеяно каза:

— Върни я и си вземи парите обратно.

Яростната й реакция го завари съвсем неподготвен. Тя побесня — разхвърля всичките документи върху бюрото, одра лицето му с дългите си нокти.

— За теб е отвратително всичко, което правя! — изкрещя тя. — Критикуваш ме постоянно, ебалник такъв. Защо си мислиш, че си неотразим?

Той успя да я озапти, едва когато притисна ръцете й към тялото.

— Какво ти става… — започна той, но в същия миг я пожела. Нямаше по-надървен пич от него на тоя свят. Поне такъв се чувстваше.

Задърпа златистата коприна и смъкна роклята й до кръста, без да обръща внимание, че я къса. А тя го насърчаваше — извиваше се възбуждащо в ръцете му, издаваше гърлени стонове и въздишки.

Джери беше прав. Можеше да прави с него каквото си иска. И най-важното — знаеше го!


— Погледнете тук, госпожо Баркли. Така. Прекрасно, мила! Великолепно. А сега се усмихнете… да видя прекрасните ви зъби… Само с устните, мила… не толкова широко. Да, така. Готово!

Фотографът щракаше кадър след кадър. Кери послушно следваше наставленията му. Израз на лицето. Съответната поза. Беше се превърнало в нейна втора природа. Правеше го отдавна.

Беше забавно. Популярност, име, ставаш знаменитост — без въобще да правиш нещо. Не беше нужно дори да имаш талант. Само пари, стил и подходящ съпруг.

Беше омъжена два пъти за подходящи съпрузи, но от тях само Бърнард беше сърдечно и всеотдайно човешко същество, докато Елиът беше сноб без чувство за хумор. Често я удивляваше фактът, че се е оженил за нея. Тя беше чернокожа, а той ненавиждаше негрите. Считаше ги за низша раса. Но никога не забеляза цвета на нейната кожа. Виждаше единствено нейния стил, външния й облик и осанка. Тя беше неговата африканска принцеса. Господи! Ако Елиът някога узнаеше истината за нейното минало, навярно щеше да убие и нея, и себе си.

Не обичаше Елиът и никога нямаше да го обикне. Но харесваше стандарта, който той й осигуряваше.

— Последни снимки — весело обяви фотографът. — Дали да не облечете нещо на Ив Сен Лоран? Съгласна ли сте?

Разбира се, че беше съгласна. Отиде в гардеробната на фотостудиото, придружена от две дизайнерки по облекло, фризьор и художник гримьор.

Те започнаха да се суетят около нея. Помогнаха й да се облече. Тя се огледа в огледалото и за пореден път се удиви. Кога се бе превърнала от незначителната чернокожа проститутка в елегантното, модно създание, което виждаше пред себе си?

Кога ли? Когато Бърнард я взе при себе си. Всъщност, той я беше създал.

— Изглеждаш божествено, мила — похвали я фотографът.

Нямаше място за излишна скромност. Изглеждаше наистина изумително. Но не й беше лесно да го постигне.


Лъки, 1966

Месец по-късно Южна Франция се беше превърнала в далечен спомен. Реалността включваше единствено Бел Еър. Затворът Бел Еър по-точно. Откакто Лъки се върна тук, за свобода изобщо не можеше да става дума. На сцената се появи икономка на име госпожица Дрю. Не изпускаше за миг Лъки от погледа си.

Онази нощ във Франция с проливния дъжд се вряза в паметта на Лъки. Шокът от пристигането на Джино. Разгневеното му като буреносен облак лице. Беше я сграбчил за рамената, забил пръсти в плътта й и без да продума дума, я беше разтърсил толкова силно, че зъбите й изтракаха.

Беше истински кошмар.

Бащата на Олимпия слезе от колата и завика:

— Знаех! Знаех, че са тук!

Тримата под проливния дъжд. Мокри до кости. И Лъки, която се чудеше как да предупреди Олимпия, която сигурно беше в леглото с Уорис — нали така прекарваха по-голямата част от времето си.

После всички влязоха в къщата. Джино здраво държеше ръката й, не я пускаше, сякаш се страхуваше, че отново ще изчезне нанякъде. И Димитри с неговите възмутени викове:

— Мили Боже! Съсипали са дома на сестра ми!

Точно в този момент бурята отново връхлетя — заслепиха ги светкавици, последвани от мощен, кънтящ грохот.

И докато Джино се надвикваше с гръмотевиците: „Как Пипа Санчес се оказа с вас?“, Димитри блъсна портала към спалнята и видя Олимпия. Всичките й прелести бяха като изложени на показ — гола, с високо вдигнат закръглен задник, точно в мига, когато съсредоточено се беше навела между разтворените крака на Уорис и го даряваше с едно от най-изкусните духания, които някога бе преживявал.

Настъпилата тишина беше противна, нарушавана единствено от мляскащите звуци, излизащи от устата на Олимпия.

Без да се колебае, Димитри с две крачки стигна до леглото и с всичка сила я шамароса по задника. За нещастие точно тогава Уорис беше започнал да се изпразва и щом Олимпия подскочи като ужилена и изкрещя: „Какво става?“, Уорис изстреля спермата си в дъга точно върху ръката на Димитри.

— Божичко! — изкрещя Димитри.

— Божичко! — изкрещя Уорис.

Новината за смъртта на Пипа Санчес само временно успокои положението. Уорис, седнал на един стол, държеше главата си и се вайкаше:

— Мили Боже! Не мога да повярвам.

— Какво правеше тя тук? — настойчиво го питаше Джино.

— Тя не беше с нас. Просто беше моя приятелка, взе за малко колата… нищо повече.

Гневът на двамата мъже беше неописуем. Едновременно се нахвърлиха върху Уорис.

— Изчезвай, по дяволите, от тази къща! — изгърмя Димитри.

— Разкарай се бързо! — добави Джино. — Докато си още жив.

След това настъпи раздвижване, изпълнено с викове и крясъци. Олимпия истерично обвиняваше всичко и всеки, Уорис беше принуден да си събере багажа и да си тръгне в нощната буря с чанта във всяка ръка.

Лъки за втори път предприе едно безмълвно пътуване с баща си. Лицето на Джино беше като изсечено. После самолетът, с който отлетяха до Лос Анджелис, после къщата в Бел Еър. Никакъв разговор.

Защо не й продумваше дума? Защо не можеха да общуват?

Дори не я наказа. Само дето я остави сама. На другия ден Джино замина и Лъки остана с госпожица Дрю — трийсетгодишната яка госпожица Дрю, която и за миг не се отделяше от нея.

Чудеше се какво ли е било наказанието на Олимпия. Вероятно поредното училище, в поредната държава, в поредния град. Един ден двете отново щяха да избягат и Олимпия пак щеше да измисли къде да се махнат. Когато се опита да й се обади по телефона, установи че всички номера — до един — са сменени.

— Вашият баща не желае да разговаряте с госпожица Станислопулос — важно обяви госпожица Дрю.

Очевидно!

На своя шестнайсети рожден ден, още щом се събуди сутринта, Лъки откри, че Джино се е върнал. Когато слезе на закуска, завари го седнал във вътрешния двор, близо до плувния басейн, с усмивка на лицето и чаша кафе в ръката. Както винаги!

Искаше да го попита за толкова много неща. Как я беше открил във Франция? Какво си беше помислил? Беше ли се зарадвал?

— Здравей, татко — опипа почвата тя.

Той се обърна към нея, широко усмихнат.

— Реших нашия проблем, миличка.

Нашият проблем ли? Какъв беше шибаният наш проблем? Поредното училище ли? Ако това беше нашият проблем, тя отново щеше да офейка.

— Имаш ли хубава рокля? — попита я Джино.

Е, все пак добре я познаваше. Тя мразеше роклите и никога не носеше рокля.

— Защо? — тя застана нащрек.

— Защото двамата с теб ще направим малко пътешествие. Искам да те запозная с едни мои приятели.

— Къде?

— Във Вегас. В „Мираж“, където давам за госпожа Питър Ричмънд голяма благотворителна вечер.

— Вегас? — лицето на Лъки засия. Вегас беше място, където с радост искаше да отиде. — Наистина ли?

— Да. Качваме се на самолета и след час сме там. Иди си приготви нещата.

Тя не можеше да повярва на късмета си.