Луан Райс - Сезонът на розите

— Скъпа — каза нежно Лили и се наведе, за да погледне в очите й. — Трябва да отида в съда, нямам избор. Искам да не се тревожиш. Ще останеш с Мийви и Клара и аз ще дойда веднага щом свършим.

— Не искам да отиваш — едва прошепна Роуз, сякаш нещо я стискаше за гърлото. Знаеше, че съдът е място, в което се случват важни и неприятни неща. Заби нокти в ръката на майка си и впи очи в нейните, искаше там да намери отговор на многобройните въпроси, които я измъчваха.

— Знам, че не искаш — каза Лили, — но трябва да го направя заради нас.

— Заради нас?

— Трябва да кажа на съдията колко много те обичам.

— Наистина ли? — Роуз отвори широко очи.

— Наистина — отвърна Лили. — И няма нищо по-важно на този свят от това.

— Тогава защо взе медицинския ми картон? — попита тя. Снощи беше видяла, че майка й го слага в една папка с документи, която двамата с доктор Нийл подготвяха за съда.

— Защото искам да покажа на съдията колко много…

— Колко много си се грижила за мен? — довърши Роуз.

— Искам да разберат, че си се родила със сърдечен дефект, който е изисквал много процедури и продължително лечение. В него пише колко често сме посещавали лекаря и колко пъти си лежала в болница.

— С теб — хвърли се на врата й дъщеря й. — Ти винаги си била до мен.

— Да, мила моя — усмихна се Лили и очите й се навлажниха. — Винаги!

— Роуз! — Лиам пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Тя усети, че сърцето й започна да подскача и в гърдите й се надига буря. Не беше получавала пристъпи от последната операция насам, но точно в този момент тя отвори уста, без да може да си поеме дъх.

Той я взе на ръце. Тя обгърна с ръце врата му и допря лице до бузата му. Усети гладката, току-що избръсната кожа до своята. Замириса й на крем за бръснене и на шампоан. Къдравата му коса се виеше зад ушите, все още наситено кестенява, само слепоочията му бяха започнали да се прошарват. Затвори очи и остана така, притисната в него, и макар че той не каза нищо, тя усети, че й става по-добре. Въздухът бавно се върна в гърдите й.

— Роуз! — извика Мийви. — Ще дойдеш ли да ни помогнеш?

Точно в този момент една кола зави по сляпата уличка пред градината. Роуз вдигна глава, за да види кой идва. Колата й се стори позната, но не беше сигурна чия е. Колата спря, вратата се отвори и отвътре изскочи един черен лабрадор. Той размаха дружелюбно опашка и изплези розовия си език. Тя веднага позна кучето на червенокосия полицай Патрик, който беше дошъл заради тях чак в Кейп Хоук.

— Флора, мила! — изправи се Мийви, изненадана и щастлива от неочакваното посещение. Задната врата на колата се отвори и Роуз видя кой излиза отвътре.

— Джесика! — извика тя, бързо се изтръгна от прегръдките на доктор Нийл и хукна по стълбите.

Нейната приятелка скочи от колата и полетя към нея. Те се срещнаха по средата на пътя и се прегърнаха. Сърцето на Роуз биеше бясно в гърдите й, но няма по добър начин да бие едно сърце от този, който те кара да преливаш от щастие. Джесика заплака от радост. По страните на Роуз също потекоха сълзи. Избърса ги и усети, че заедно с тях си отива и тревогата й. Нейната най-добра приятелка беше дошла, мама и доктор Нийл бяха тук. Не можеше да се случи нищо лошо!

— Не мога да повярвам, че те виждам — задъхано изрече Роуз и се засмя с глас.

— И аз! — изписка от радост Джес.

Роуз я повлече към красивата градина на Мийви. С нетърпение очакваше да й покаже бабата, която самата тя познаваше от няколко дни, и още — уютната дървена къща, каменния кладенец с фантастичната желязна арка, на която пишеше „Морска градина“, прекрасните розови храсти, които превръщаха мястото в райска градина, и, разбира се, искрящия на утринното слънце залив, който се простираше от стръмните скали зад къщата, докъдето ти стигне погледът.

— Здравей, доктор Нийл! — весело поздрави Джесика.

— Здравей, Джесика! — отвърна засмян Лиам. — Хубаво е да видя приятел от Кейп Хоук.

— И аз се радвам, че съм тук.

Майката на Джесика и още една висока жена се зададоха по алеята. Лили се втурна да ги посрещне. Изглеждаше съвсем дребничка до двете гостенки. Патрик беше до тях и Роуз забеляза, че той държеше ръката на майката на Джеси.

— Ти трябва да си Мариса — досети се Мийви и остави лопатката, за да ги посрещне.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Джеймсън! — каза сърдечно Мариса и протегна ръка за поздрав, но възрастната жена я придърпа към себе си и я прегърна като близка приятелка.

— Това е сестра ми Сам — каза Мариса.

— Здравейте! — усмихна се лъчезарно червенокосата жена зад нея.

— Благодаря и на двете за готовността, с която се отзовахте — усмихна се Мийви. — Това означава много за нас.

— За нищо на света не бих пропуснала този процес — каза Сам. — Той нарани сестра ми и Джеси по същия начин, както и вашата внучка…

— Джесика! — обърна се Мийви към малкото момиче. — Обичаш ли да се занимаваш с цветя?

Тя закима ентусиазирано:

— Дори посадих няколко рози в Кейп Хоук. Исках да направя така, че да заприлича поне малко на градината ни в Уестън, където живеехме преди…

— Чудесно! — разпери доволно ръце Мийви. — С Клара поканихме Роуз да ни помогне да разсадим розовите храсти, докато майка й свърши работа в съда. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Джесика погледна към майка си. Роуз беше сигурна, че приятелката й се тревожи за нея, както тя за своята, и стисна ръката й. Джесика имаше нужда от тази подкрепа, за да се усмихне и да каже:

— С удоволствие ще помогна!

Роуз изтича в къщата и затършува из пазарската чанта, за да намери втория комплект за градината. Сега вече знаеше за кого е предназначен. Бързо сложи едната от сламените шапки на главата си и се повдигна на пръсти, за да сложи другата на главата на Джесика. Двете весело размахаха лопатките с полирани дървени дръжки:

— Готови? — попита Роуз.

— Готови! — отвърна Джеси.

Възрастните се спогледаха, развълнувани от щастието на двете момиченца. Мийви и Клара също бяха готови. Облечени с работни дрехи, сламени шапки и снабдени с инструменти, те вече пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Времето напредваше.

— Вие готови ли сте, дами? — попита Патрик и на лицето му грейна голяма ирландска усмивка.

— Да! — отвърна решително Мариса.

— Напълно готова — присъедини се и майката на Роуз.

— Да отидем и да го сразим! — стисна юмруци доктор Нийл.

— Нямам търпение! — обади се и Сам.

Лили и Лиам се спуснаха към Роуз и тя получи най-силната и дълга прегръдка в целия си живот. После и двамата се наведоха над нея, за да й кажат колко много я обичат и че всичко ще бъде наред.

Тя усети, че я залива огромна гореща вълна, сякаш Нани се беше върнала и изливаше върху нея всичката вода, която беше успяла да побере в огромното си туловище. Затвори очи и се остави на чувството, че е обичана и желана от двамата най-мили хора на света.

Преди да излезе, Лили се спря до баба си. Двете се гледаха дълго с любов, сякаш изпълняваха някакъв древен ритуал, в който едната преливаше духовна енергия и сила на другата. Роуз беше готова да плаче, макар да не знаеше защо. Кралица Мийви беше готова за битка, сините й очи мятаха искри. Тя целуна Лили и най-неочаквано за всички се ръкува с нея, сякаш бяха на делова среща, а не в тяхната градина.

— На добър час, скъпа! — каза. — Ти ще победиш!

— Дали? — задавено произнесе Лили. Очите й бяха широко отворени и уплашени като на малко момиченце. На Роуз й се стори, че това не е майка й, а дете на нейната възраст, което слуша заръките на баба си.

— Доброто винаги побеждава, мила моя! — спокойно рече възрастната жена. — Той успя да заблуди много хора, но днес истината трябва да излезе наяве. Ти…

— Ами ако отново победи? — попита разтреперана тя.

— Няма да стане! — твърдо изрече Мийви, обхвана лицето на внучката си и се взря в очите й. По страните на Лили останаха следи от пръст и Роуз се сети за индианците, които боядисваха лицата си, преди да влязат в битка. Доктор Нийл почисти лицето й и двамата се отправиха към колата.

— Обичам те, мамо! — извика след тях Роуз.

Лили се обърна и й се усмихна. Очите й бяха сини като небето над тях. Извади една монета и я хвърли в кладенеца. Тя проблесна на слънцето и със звън се понесе към коленното дъно.

Лили хвърли монетата, но желанието намисли Роуз.