— Ако е тук, няма начин да не излезе на повърхността — прецени момичето.

— Тя е бърза. Може да изскочи и да си поеме въздух, докато се наведеш да си вържеш обувката.

Роуз се обърна и втренчи очи в него, за да е сигурна, че е чула правилно. После бързо се обърна към брега.

— Изпуснах ли я? — тревожно попита тя. На челото й имаше капчици пот и тя ги изтри с ръка.

— Не, не си — каза Лиам.

— Тя май наистина не е тук — прошепна разтревожено Лили. — Ако беше, щяхме да я видим на монитора, нали?

— Може предавателят й да е паднал или да се е повредил. — Лиам я погледна право в очите, за да бъде по-убедителен. — Може батерията да се е изтощила. Знаех, че е време да се смени, но тук нямам нужната екипировка. Всичко остана в Кейп Хоук.

— Значи тя наистина би могла да е тук — попита Лили с надежда, — без да можем да я видим вече пет…

— Шест — прекъсна я Роуз.

— Шест дни?

— Възможно е — потвърди той и отново обърна поглед към морето.

Но знаеше, че и други неща също са възможни. Нани остаряваше. Провокирана от непривичните за нея условия на живот в южния залив, имунната й система би могла да отслабне, да се поддаде на паразити. А можеше да страда и от недостиг на зоопланктон — нейната обичайна храна. И друго му мина през ума — трафикът на кораби в Лонг Айланд беше много натоварен, особено близо до брега. Би могло някой от тях да я е наранил с витлата си. Това пътешествие от Нова Скотия до тук криеше големи опасности за нея. И най-страшното беше телефонният разговор, който Патрик беше дочул в Кейп Хоук. Лиам се надяваше приятелят му да не е разбрал правилно думите на Лафарж.

Беше мъчително да си представи волния бял кит затворен в клетка. Тези Лафарж, каква работа имаха те с Нани? Не им ли стигаха парите от контрабандата на тюлени и делфини? Лиам беше предупредил Джон Стенли и Питър Уейланд от Комитета за защита на екзотични риби и диви животни и поне засега беше сигурен, че бреговата охрана ще си отваря очите на четири за „Мар IV“ и други подозрителни траулери, но тревогата оставаше.

Въпреки всички подозрения Лиам продължи да се взира в океана, също както са го правили предците му на онзи кораб „Пинакъл“ и са чакали с часове да видят плясък от опашката на кит или характерния фонтан от гърба му, за да го убият и да осигурят прехраната на семейството си. Той нямаше нужда от храна, но отчаяно се нуждаеше от вяра. Стоеше на ръба на скалата и търсеше Нани, за да му вдъхне увереност, че доброто ще победи. Белугата беше част от това най-важно в живота и на тримата лято — лятото на възродената им вяра в живота и в любовта. Така беше за него и любимата му, така беше и за възстановяващата се от операциите Роуз.

Той знаеше, че обяснението за дългото пътешествие на Нани от бреговете на Кейп Хоук се крие в Призрачните планини. Видя със собствените си очи как изумителното природно явление привлече много морски обитатели, но дълбоко в себе си вярваше, че тя бе дошла в Кънектикът, водена от любов. Китовете бяха бозайници, а животът на бозайниците беше една мистерия. Не всичко можеше да се обясни с логика и научни факти. Нямаше нищо логично в поведението на белия кит, както нямаше логика и в неговата всеотдайна любов към Лили и Роуз.

Лиам беше наранен човек. Прекара по-голяма част от живота си в кула, която беше изградил сам. Издигна стена от книги и научни списания, за да се предпази от нови рани. След като изгуби ръката си и брат си, той се посвети на изучаването на чудовището, което го осакати, опита се да намери смисъл в собствената си трагедия. Отдаде се на науката и не допускаше никого до себе си. Но Лили и Роуз промениха живота му. Той се влюби в тях всеотдайно и предано. Лили беше по-самотна от него и по-изплашена и той не посмя да й признае любовта си. Не искаше да я нарани, разбираше, че нещо ужасно я кара да се крие зад стена от враждебност, както неговото нещастие го бе държало години наред зад купища книги.

С времето осъзна колко много си приличат двамата. Лили също беше атакувана от акула. Един ден, нищо неподозираща, тя бе излязла от дома си и животът й бе разрушен. И сега също като него се върти в омагьосания кръг на собствените си мисли, задава си същите въпроси: „Ами ако бях отишла малко по-рано на онова място? Или малко по-късно? Може би акулата щеше да ме подмине!“ Едуард може би нямаше да я забележи, може би щеше да преследва следващата обута със скъпи обувки и облечена с кашмирено палто жена. Щеше да се нахвърли върху нечий друг живот и тя щеше да продължи напред. Но тогава нямаше да я има Роуз и Лиам не би могъл да срещне нито една от тях. Ето, че съдбата следваше някаква своя си логика, която не можеше да се открие в нито една от дебелите му книги.

Той прегърна със здравата си ръка Лили и двамата продължиха да съзерцават океана. Тревожеха се за Нани, но голямата тревога беше за днешния съдебен процес. Трябваше до час да са в съда. Той знаеше колко непоносима за Лили е мисълта, че скоро ще трябва да влезе в съдебната зала и да слуша как някакви непознати хора в черни тоги решават съдбата на дъщеря й, обсъждат начина, по който тя я възпитава, и се месят в живота й.

Но Лиам не беше само учен. Той произлизаше от гордите северни моряци и арктически изследователи, които бяха обиколили света от залива на Сейнт Лоурънс през нос Хорн до нос Добра Надежда, бяха преживели корабокрушения и бяха оцелели, събирайки дъждовна вода и корени. Те бяха съхранили гордия си дух за поколенията. Беше готов на всичко за Лили и Роуз, а „всичко“ за северняка означаваше да даде и живота си, ако трябва. И ако Едуард се опиташе да докосне Лили дори и с пръст, е, Лиам беше насреща.

Клетъчният му телефон звънна и той отговори:

— Ало?

— Лиам, здравей! Аз съм Пийт Уейланд.

— Здрасти, Пийт — отвърна той. Беше благодарен за обаждането, което успя да го извади от мрачните му мисли. Отдалечи се от Лили и Роуз, за да се съсредоточи върху разговора. — Джон каза ли ти какво става? Патрик, онзи, пенсионираният полицай, мисли, че Джерард Лафарж е по петите на една белуга…

— Приятелят ти има право — каза Пийт. Връзката беше много лоша, но въпреки пращенето Лиам усети вълнението в гласа му. — Няма да повярваш кой дойде тук при нас.

— Кой?

— Ник Олсън, капитан Ник. Вчера се свърза с нас и каза, че в трюма на „Мар IV“ има белуга. Даде ни координатите на траулера и днес ги пипнахме. Трюмът на тоя Лафарж е пълен с умиращи и болни делфини.

— Ами белугата? — попита със затаен дъх Лиам.

— За съжаление не беше на борда — отвърна Пийт — Търсим я, но не открихме никакъв знак от нея. Ако това е някаква утеха за теб, Лафарж е задържан за нарушаване на Закона за закрила на морските бозайници.

— Това е добра новина. Благодаря ти! — каза доволно Лиам. — Нали ще ме уведомиш, ако научиш нещо за Нани?

— Разбира се! — обеща Пийт и прекъсна връзката.

Сърцето на Лиам биеше като барабан. Залисан в грижи около любимите си хора, той не осъзнаваше колко много му липсва Нани, но сега разбра, че няма да го понесе, ако нещо се случи с нея. Роуз стоеше на един камък и сочеше към морето.

— Това са лефери. Виж как се предпазват от птиците — каза й той и проследи полета на чайките, които се виеха над сребристите тела на рибите и атакуваха хлъзгавите им гърбове.

— Блестят точно като гърба на Нани на слънцето — разочаровано каза детето.

— Скъпа, опитай се да се успокоиш! — каза Лили, клекна до дъщеря си и хвана ръката й. — Знаеш, че Нани може да се грижи за себе си. Щом успя сама да доплува до Хабърд Пойнт, сигурно ще съумее да намери и пътя до дома. Нещо ми говори, че скоро ще чуем добри новини за нея.

— Но тя ми липсва — изрече Роуз.

— И на мен — каза майка й.

— Мислиш ли, че е тръгнала за Кейп Хоук?

Лили и Роуз погледнаха Лиам за отговор.

— Не знам, Роуз — сви рамене той.

На челото на момиченцето се появиха тревожни бръчки. Без да каже нищо, то стисна ръката на майка си и отново впери поглед към хоризонта.

Лиам се загледа в двете любими създания. Той и Лили бяха облечени в строги черни дрехи, които бяха купени още в Кейп Хоук. Без да говорят за това, и двамата се страхуваха, че комата на Мийви може да се окаже необратима. Бяха подготвени за най-лошото, но то не се случи. Може би и с Нани щеше да стане така!

— Имай вяра, Роуз! — посъветва я Лиам.

— Вяра? — не разбра тя.

— Трябва да вярваме в щастливия завършек.

— Нани ли имаш предвид?

— Всичко! Имам предвид всичко — каза той и настойчиво се вгледа в очите на Лили.



Скоро поеха бавно по обратния път към „Морска градина“. Беше време да тръгват към съда. Роуз щеше да остане при Мийви и Клара. Двете приятелки се канеха да засадят още четири розови храста зад каменния кладенец и Мийви беше купила някои неща за Роуз: сламена шапка, градинска лопатка и гумени ръкавици. Но за учудване на Роуз в чантата имаше две шапки, две лопатки и два чифта ръкавици.

— За кого е другият комплект? — беше попитала тя, но Мийви се усмихна загадъчно и не отговори.

Сега, когато излязоха на поляната, видя, че двете старици вече копаеха до кладенеца. Градината миришеше на прясно изкопана пръст. Но Роуз стискаше здраво ръката на майка си, сякаш не искаше да я пусне сама.

— Остани! — помоли я тя. — Мийви е купила два чифта ръкавици — за мен и за теб.