Луан Райс - Сезонът на розите

— Но той ще бъде там, Джес! Може би ще се наложи да се изправим пред него.

Джесика обаче мислеше за Тали и за тюленчетата, и още за Лили, Роуз и Нани — да можеше да помогне на всички!

— Мамо — изрече развълнувано тя. — Те са наши приятели и ние трябва да им помогнем! Искам да отида!

— И аз — каза майка й.

— Значи, заминаваме всички — реши Сам. — За нищо на света няма да пропусна да видя как натриват носа на този мръсник!

— Ах, ти! — засмя се от сърце Мариса.

Сам беше заела войнствена поза и от очите й хвърчаха искри, но скоро и тя се засмя и плесна с ръце:

— Хайде, момичета! Сега имаме по-важна работа. Трябва да грабнем наградата на фестивала.

— Внимание! Внимание! — викна Джесика. — Идват „Летящите ангели“!

— Не летящи, а паднали… — поправи я леля й, но Мариса я спря.

— Чакай, Сам! Мисля, че имаме нужда от ново име и Джесика току-що ни го даде.

През последната седмица на фестивала напрежението растеше с всеки изминал ден и най-сетне настъпи часът, в който финалистите щяха да се изкачат на сцената и да покажат най-доброто, на което бяха способни. Хората на поляната бяха толкова много, че не се виждаше и тревичка от зеления килим пред хотела. Момичетата нанук бяха окупирали предните места между белведерето и сцената, а местните знаменитости и официалните лица заемаха двете трибуни, начело с почетното жури и фамилия Нийл — Камил, Джуд, Ан и няколко по-далечни братовчеди.

Мариса погледна към планинския склон. Слънчевите лъчи огряваха синия залив, тук-там гористите върхове хвърляха сянка и на тези места водите изглеждаха сиви, нашарени с бяло от следите на завръщащите се в пристанището рибарски лодки. На сцената беше един квартет от Ингуиш. Техните гайди свиреха протяжно и изпълваха въздуха с мистична, почти неземна музика.

Сам стоеше до сестра си и настройваше цигулката. Въпреки че не бяха излизали на сцена от години, двете се чувстваха спокойни и уверени. Както винаги Сам преодоляваше сценичната треска, като се концентрираше върху инструмента си. Мариса действаше по друг начин. Взираше се в публиката и търсеше близки и приятели, които бяха тук заради нея и тяхната положителна енергия я зареждаше и успокояваше едновременно.

Тя видя момичетата нанук, които пиеха вино и припяваха. Ан трябваше да седне при семейството си, но Мариса знаеше, че сърцето й е при тях. По-нататък съзря и Ти Джей, който се подпираше на парапета на верандата в очакване на тяхното изпълнение. Но тези, които наистина искаше да види, бяха Джесика и Патрик. Те седяха един до друг точно пред сцената, а в краката им лежеше Флора. Сърцето й подскочи радостно и тя пое с пълни гърди чистия северен въздух. Доскоро дори не можеше да си мечтае за такава гледка, а сега дъщеря й седеше рамо до рамо с човека, който беше спечелил доверието й, и шепнеше нещо в ухото му. Тя хвърли поглед към сестра си, която повдигаше лъка на цигулката си, и се зачуди как ли щеше да реагира, ако й кажеше, че е влюбена.

Квартетът от Ингуиш завърши. Ан стана от трибуната и се запъти към сцената. Мариса прегърна Сам и й прошепна:

— Наш ред е.

С широка усмивка Ан благодари на всички, които са почели техния фестивал, и после погледна към тях:

— Днес имаме две специални за нас дебютантки. Те са медицински работнички, те са сестри и накрая, те са мои приятелки. Моля, посрещнете с бурни северни аплодисменти — Ан погледна към Джесика, за да си спомни новото име, — „Летящите ангели“!

Мариса хвана ръката на сестра си и двете се затичаха към сцената. Колко пъти бяха правили това? Да бързат за някъде ръка за ръка — за училище, за концерт, за парти — винаги заедно, винаги убедени, че другата е наблизо.

Двете се изкачиха на сцената. Сам погледна Мариса и тя кимна. „Едно, две“, отмери тя и те започнаха да свирят.

И двете бяха облечени в черно и с каубойски ботуши. На Сам бяха от протрита жълта кожа, а на Мариса — от синя, също изтъркана на места. Стояха толкова близо една до друга, че когато вятърът развя косата на Сам, няколко червеникави косъма влязоха в устата на сестра й, но тя дори не забеляза. Лъковете се движеха в унисон, бързо и прецизно.

Свириха жига, рил и баладата „Ела на хълма“ — коронната им песен. Когато запяха, някой от тълпата започна да ги аплодира шумно и възторжено и Мариса се изкуши да види дали няма да познае някой стар фен. Но истината беше, че тази вечер тя свиреше само за двама души — за момиченцето пред нея, което владееше сърцето й, и за мъжа, който неочаквано беше успял да намери местенце до Джесика. Двете със Сам пяха вдъхновено и покориха публиката.

Когато дойде ред на четвъртата песен, Сам беше готова да започне, но Мариса изненадващо свали лъка.

— Наред ли е всичко? — шепнешком я попита сестра й.

— Да — успокои я тя.

Просто имаше нужда да се огледа, преди да започне. Небето притъмняваше, звездите скоро щяха да заблестя: като диаманти върху тъмносиньо кадифе. Тя си представи как лунният сърп хвърля фини сребърни нишки към тях, оплита ги в невидима паяжина, която ги държи здраво, за да не се разпилеят из необятния космос. Ето такива невидими нишки свързваха сърцето й с Лили, Роуз, Сам и тези, които й бяха най-скъпи — Патрик и Джесика. Погледна към тях.

— Това е последната ни песен — каза тя към публиката, но думите й бяха предназначени единствено за Патрик. Той й направи знак, че е готов да слуша, и за миг гърлото й се стегна, тя се изплаши, че няма да може да запее, но мигът отмина и тя усмихнато погледна към сестра си.

— Готови? — попита Сам.

— Готови! — уверено отвърна. Кракът й затактува — едно, две, три… и сестрите запяха:

Песента се носеше в нощта, чиста и нежна. Затаила дъх, тълпата следеше всяка тяхна дума. Може би хората разбираха, че това не беше обикновена песен, а обяснение в любов, а може би не — Мариса нямаше представа. Тя свиреше и се взираше в очите на своя любим. Вятърът рошеше червената му коса, а очите му блестяха, по-сини от всякога. Сини звезди в мрака на гаснещия ден.

Когато песента свърши, настана дълбока тишина. Но само след миг публиката избухна в оглушителни овации. Хората скочиха на крака и дълго време не спряха да ги аплодират. „Летящи ангели“ станаха любимци на публиката, също като „Падналите ангели“ преди години.

Сам и Мариса се поклониха ниско.

Сега всичко беше в ръцете на съдиите. Те трябваше да направят окончателния си избор, но Мариса малко се интересуваше от класацията. Тази нощ тя вече беше получила всичко, което искаше. Хвана Сам за ръка, скочи от сцената и се озова в прегръдките на Патрик и Джесика.

— Бяхте велики! — възбудено заговори момичето. — Няма начин да не спечелите голямата награда!

— Не съм сигурна — обади се Сам. — Твърде късно се включихме. Надявам се поне да не ни дисквалифицират.

Мариса мълчеше, загледана в очите на Патрик.

— Беше невероятна! — прошепна й той.

— Благодаря ти!

— Тази песен… най-прекрасното нещо, което някога съм чувал…

Мариса не сваляше поглед от него. Искаше да му разкаже как се беше родила песента, как докато репетираше със сестра си, думите сами намериха мелодията си, но в момента трябваше да свършат нещо по-важно.

Докато пееше своята песен, мисълта за Лили не я напускаше. Приятелството и любовта, които намери тук, спасиха нейния живот и живота на Джесика. Сега беше дошло време тя да подаде ръка на приятелката си и да застане до нея в съда.

— Патрик — каза развълнувано тя. — Време е да тръгваме.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да отидем в Кънектикът.

— За да помогнем на Лили и Роуз — обади се Джесика.

— Ще има ли място за всички — аз, мама и леля Сам?

— Разбира се — отвърна Патрик и очите му светнаха от радост.

— Ще вземем моята кола. Да потегляме още сега, в тази минута! — забърза Мариса. — Няма да си простя, ако закъснеем за процеса.

Патрик я целуна силно и ги поведе далеч от все още аплодиращата ги публика.