Двамата говориха близо час и уточниха всички детайли по плана на Лиам. Патрик му продиктува адреса, който пазеше от години, и приятелят му пое грижата за свидетелите. Преди да прекъснат, му спомена за Жилбер Лафарж и за летовището „Морски каньон“.

— Спасяването на морските видове не е най-силната ми страна — отвърна Джо, — но ще направя каквото мога за Лиам.

— Мислех, че можеш да се свържеш с някой колега в Канада — каза Патрик, — да видим дали не могат да се намесят там. Ако беше видял тези малки тюленчета…

— Добре, добре, ще видя какво мога да направя — прекъсна го приятелят му, — но главното си остава да открия онази свидетелка. Дано се съгласи да ни съдейства.

— Знам, че е удар в тъмното, но ако стане, ще дадем коз в ръцете на Лили. Идеята е на Лиам, но ми се щеше да е моя.

— Не очаквай интересни идеи от пенсионер — захили се Джо, но отново стана сериозен. — Ако успеем, ще обърнем процеса.

— Май станаха много „ако“ — измърмори Патрик, пожела му успех и затвори.



Имаше достатъчно време да се приготви за път. Щеше да тръгне вечерта, когато пътищата не са толкова натоварени. С помощта на сирената и полицейските светлини щеше да пристигне в Кънектикът навреме, за да подкрепи приятелите си. Съдът започваше работа късно, изслушването надали щеше да започне преди десет, когато според него той вече трябваше да е при тях. Така че засега влезе в хотела, готов да помогне на Ан за най-важния ден на фестивала. Беше предложил услугите си още снощи.

— Наистина ли имаш време? — зарадва се тя. — Днес ще бъде най-натоварено. Очакваме пълен автобус от Халифакс, а заради изпълнението на нашата Мариса ескимоските ни приятелки вече са потеглили от планината и скоро ще бъдат тук.

— Какво се помайваме тогава! — потри ръце Патрик.

Ан го снабди с чук и пирони и той се присъедини към бригадата от доброволци, която вече работеше на поляната. По време на едномесечния фестивал участниците отпадаха един по един и за финала бяха останали само няколко състава, които днес щяха да се състезават за почетни звания и, разбира се, за голямата награда. Патерик и останалите работници трябваше да добавят още един ред за сядане, за да направят място за журито и за публиката.

Зае се ентусиазирано с работата — редеше дъски, зачукваше пирони, пренасяше талпи — всичко каквото беше нужно. Изпоти се, захвърли тениската и остана гол до кръста. Снощи беше погледнал програмата и реши да се включи в строителната бригада, така искаше да подкрепи Сам и Мариса. Наистина, „Падналите ангели“ нямаха възможност да участват в предварителните прослушвания, но Камил Нийл, основателка на фестивала, изтъкна работата на Сам в Световната здравна организация, заради която тя не можа да дойде навреме, и голямото разстояние, което трябваше да пропътува, за да пристигне за Състезанието. Наложи правото си на глас и ги включи в програмата.

Около обяд Патрик започна да се оглежда за Мариса и скоро я видя да се приближава през поляната със Сам, Джесика и Флора. Избърса потта и бързо навлече тениската. Флора изприпка при него и повлече и Джесика след себе си. Той приклекна до четирикраката си приятелка и я погали зад ушите.

— Как се държа моята красавица снощи? — попита.

— Беше много послушна — усмихна се Джеси. — Спа до мен, на леглото.

— И мама не се сърди?

— Не, нямам нищо против. — Приближи се до него Мариса и му се усмихна мило.

Снощи, когато я докара до дома й, двамата си размениха дълга обещаваща целувка, но сега не посмя да я докосне, защото не знаеше как би се почувствала пред сестра си и Джесика. Но тя смело пристъпи напред, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Как се чувстваш след вълнуващата нощ? — попита той, все още тръпнещ от допира на устните й.

— Чудесно! Сутринта звъннах на Джийн и той каза, че тюленчетата ще се оправят. Били обезводнени, но иначе са здрави. Мисли да ги изпрати в резервата за морски животни веднага щом възвърнат формата си.

— Ах, как ми се иска да заключа този Лафарж в смърдящия му микробус и да го нахраня с развалена риба — скръцна със зъби Сам. — Нека да го видим тогава! Ти Джей ми каза, че го видял на първия ферибот тази сутрин. Изглеждал като ударен с чук по главата. Мога да си представя как е реагирал, когато е отворил колата сутринта и е видял, че уловът му го няма.

— Може да е решил, че бебетата са си отключили сами вратата и са избягали — изкикоти се Джесика.

— Всъщност те са живи благодарение на майка ти — каза Патрик и се замисли къде ли се е забързал Жилбер Лафарж толкова рано. Надяваше се Джо да се е свързал с канадските си колеги, за да разбере какво става в онова летовище и какво общо имат братята Лафарж с „Морски каньон“.

Жените обиколиха около трибуната и одобриха работата на доброволците. Патрик задържа Мариса. Трябваше да й каже какво става в Хабърд Пойнт.

— Има нещо, което трябва да знаеш — започна той.

— Какво?

— Утре Лили трябва да се яви в съда. Едуард е изискал ДНК-експертиза за Роуз.

— За бащинство?

Той кимна и видя как лицето й помръкна:

— Не трябва да го оставя да победи!

Колко решителна изглеждаше тя, отбеляза с удоволствие Патрик, колко ярко блестяха зелените й очи! Пред него стоеше един смел човек. Нямаше нищо общо с наплашената жена, която срещна, когато дойде за пръв път тук. Но и той също се беше променил. Дали причината не беше въздухът в Кейп Хоук? Или лекият бриз, който нахлуваше през канала от залива на Сейнт Лоурънс?

— Какво можем да направим? — попита тя.

— Аз заминавам веднага след вашето изпълнение. — Той я погледна право в очите. — Искам да бъда с тях, когато започне процесът.

— Мамо, не искам Тед да нарани Роуз! — доближи се Джеси.

— А аз спасявам тюлени, докато тази, която наистина има нужда от помощ, е била моята приятелка — разтревожи се Мариса.

Патрик поклати глава и зачака да чуе решението й. Зелени й очи бяха толкова чисти и прозрачни, че можеше да прочете мислите й. Видя колко много й се иска да отиде в Кънектикът и да помогне на Лили, но забеляза и друго — тя се страхуваше от срещата с Тед. Страхуваше се, че по някакъв начин той ще успее да разруши живота, който беше изградила тук за себе си и Роуз. Понечи да заговори, но Джеси го изпревари:

— Роуз няма представа за Тед. Изпрати ми писмо, в което се тревожи за Нани. Не я е виждала от два дни. Не знам как може да се изгуби бял кит, но ето че е факт — каза тя и Патрик замръзна с отворена уста.

— Патрик! — разтревожи се Мариса. — Добре ли си?

— Д-да — отвърна той и я прегърна. — Мисля, че е време да се приготвиш за изпълнението си, а аз ще проведа един-два телефонни разговора. Бъди сигурна, че ще бъда тук, когато се качиш на сцената, и ще стискам палци.

— Искам от теб да ни слушаш внимателно — погледна го тя в очите и хвана ръката му, — особено последната от нашите песни.

— Последната песен?

Тя кимна и очите й се озариха с особена светлина. Той се обърна и тръгна към хотела. Сърцето му разбра, че всичко, което тя искаше да му каже, и всичко, което той трябваше да чуе, беше в тази песен. Щеше да бъде там, на първия ред и нямаше да изпусне нито една дума.



Призрачните планини затихваха. Единственото доказателство за този природен феномен беше лекото завихряне на водата около подводния риф. Сърфистите напразно чакаха още някоя вълна убиец, а птиците кръжаха над водата с надежда пиршеството, на което се наслаждаваха вече цял месец, да продължи.

На хоризонта се виждаха два траулера. Единият беше под ръководството на капитан Ник Олсън от Галилей, а другият — ръждивочервен риболовен кораб от Кейп Хоук, Нова Скотия. Мрежите му бяха опънати и теглеха бързо товара си на север, за да избегнат бреговата охрана и любопитните погледи от други преминаващи кораби.

Докато траулерите се отдалечаваха бързо един от друг, техните капитани гребяха усилено надуваемите си лодки един към друг. Срещата се състоя по средата на разстоянието между двата кораба и причината си заслужаваше — двайсет и пет хиляди американски долара преминаха от едни ръце в други.

И двамата капитани бяха нервни, но по различни причини. Капитан Джерард Лафарж имаше краен срок за изпълнение на задачата и вече закъсняваше с поръчката. Курортът трябваше да отвори врати за Деня на труда. Той знаеше, че редица важни личности са ангажирали стаи и хотелите заради обещанието на управата, че ще присъстват на единствено по рода си шоу — нещо, което планираха да стане запазена марка на „Морски каньон“.

Капитан Ник Олсън беше нервен, защото това лято вече си беше навлякъл гнева на природозащитните органи и имаше чувството, че те продължават да го следят. Беше наредил на екипажа да бъде нащрек и да му докладва за всичко, което им се стори подозрително, или за хора, които разпитват за бизнеса им. Освен това работата, която му беше възложил Лафарж, не му беше по сърце.

Вълните люлееха гумената лодка и макар досега да не знаеше какво е морска болест, в момента усещаше силно гадене.

— Значи отварят врати след колко? Седмица? — попита той.

— Да! Само си помисли, това е последната лятна ваканция на богаташите за тази година и ние им осигуряваме най-голямата атракция — да плуват редом до морски бозайници, които лично сме доставили.