Луан Райс - Сезонът на розите

— Какво правиш? — изсъска той.

— Отвори задната врата! — каза тя и макар че шептеше, гласът й звучеше като на обезумяла.

Патрик хукна към задната част, завъртя дръжката, но вратата се оказа заключена. Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че никой няма да ги изненада, и се замисли. Да нахлуеш в нечия кола си беше чиста проба престъпление. Не можеше да изтъкне нито една основателна причина, която би оправдала действията му, но Мариса беше вътре и чакаше да й помогне, така че нямаше място за умуване. Той се пресегна за ключовете, които все още висяха на таблото, и се върна да отключи.

С отварянето на вратата го удари непоносима смрад на развалена риба. Тази част на колата нямаше прозорци и тъмнината беше плътна. Отвътре се чу приглушен вой, по-скоро скимтене, както скимтят малки кутренца за майка си. Патрик влезе слепешката навътре и се блъсна в една кофа, пълна с вмирисана полуразложена херинга.

— Чух ги да плачат отвътре — обясни му Мариса.

Той изчака очите му да свикнат с мрака и погледна към нея. Тя беше надвесена над клетка с някакви животинчета и се мъчеше да я изтегли към вратата. Без да разбере какво точно има в нея, той хвана дръжката и измъкна клетката навън.

На двора беше по-светло и той погледна през телената решетка. От там го гледаха два чифта огромни светещи очи. На две снежнобели глави се виждаха две черни нослета и дълги мустаци, които лъщяха на слабата лунна светлина.

— Какво е това?

— Тюленчета — отвърна Мариса.

Патрик се вторачи в тъмните очи. Сети се за думите на Лафарж: „… хвани белия“. Бебета тюлени, почеса се по ухото той, ето с какво търгуваше този мръсник. Помогна на Мариса да излезе от смърдящия микробус. Тя пое ръката му, скочи и веднага се наведе над клетката.

— Трябва да ги вземем с нас — решително заяви.

— Права си — отвърна Патрик. Нямаше представа защо Лафарж ги беше затворил тук, нито пък дали имаше разрешение за лов на тюлени, но състоянието на малките беше такова, че не можеше да ги остави в смърдящия микробус без вода и вместо храна — развалена риба. Тюленчетата лежаха на една страна и дишаха трудно, сякаш не им достигаше въздух.

Ако ги видеха, ченгетата щяха да арестуват Патрик за кражба, но точно в момента това изобщо не го вълнуваше. Най-важното беше да спаси малките. Той занесе клетката до камиона и я сложи в ремаркето. Мариса понечи да се качи при тях, но той я хвана за ръката:

— Не можеш да пътуваш отзад! Ела при мен. Ще карам бавно и те ще бъдат добре. По-добре, отколкото в оня затвор.

Но тя тръсна упорито глава:

— Трябва да съм при тях!

Отвори уста, за да я убеди, но внезапно осъзна, че в момента тя мисли за Тали. Вината за смъртта на кученцето не беше нейна, но Мариса искаше да изкупи болката, която беше донесла на Джеси, грешките, които беше направила в миналото. Той кимна, целуна я и й подаде якето си, за да се настани удобно върху него. Обеща да кара бавно и внимателно. Преди да се качи, тя напъха в ръката му няколко листа хартия, които беше грабнала от жабката на микробуса.

Патрик потегли обратно по тесния път с изгасени светлини. Внимаваше за всяка дупка, за всяка неравност по трасето, които можеха да разтресат Мариса и тюленчетата. Мисълта му отново се върна при Лафарж. Що за човек би оставил малките тюленчета в такива ужасни условия? Сети се и за онзи делфин, който Лиам беше видял на снимката при бензиностанцията, и се опита да сглоби картината.

Щом излезе на широкия път, запали фаровете и лампичката в кабината. Листовете, които му беше дала, Мариса бяха разпръснати на седалката до него. Сега вече можеше да се заеме с тях. Бяха някакви писма и един от пликовете носеше същото лого, каквото имаше и на микробуса — усмихнат делфин, изправен на опашката си. На плика пишеше: Летовище „Морски каньон“.

Патрик искаше да прочете писмото, но сега трябваше да кара колкото може по-бързо. Обаче накъде? Сигурно Лиам можеше да му помогне, трябваше да му се обади. Докато търсеше клетъчния телефон из джобовете си, погледът му попадна на името на получателя на писмото и поне един въпрос получи отговора си.

Мариса почука на задното стъкло и го помоли да побърза — тюленчетата умираха, така че той отложи обаждането, предупреди я да се държи здраво и даде газ. Скоро излезе от фиорда и се спусна от другата страна на планината към Кейп Хоук. В този момент телефонът иззвъня.

Лиам изчака всички да заспят и едва тогава посегна към телефона. Сърцето му бе натежало от тревога за Лили, която не беше на себе си след разговора с адвокатката, и когато къщата утихна, той набра номера на Патрик.

— Ало? — позна той дълбокия глас на Пат.

— Здрасти, Лиам е.

— Четеш ми мислите! — възкликна Патрик. — Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Звучиш така, сякаш си зад кормилото — каза Лиам. — Къде си в момента?

— В камиона. Мариса е отзад, в ремаркето, опитва се да спаси две умиращи тюленчета. Намерихме ги в микробуса на Лафарж.

— Микробуса на Лафарж? Какви ги приказваш? Той кара черен пикап и освен това не е в Нова Скотия. Все още е в Роуд Айланд.

— Вече знам, че съм следил брат му — каза Патрик, — научих го преди минута. Слушай, като океанограф сигурно знаеш къде могат да помогнат на тюлените?

— На по-малко от двайсет километра от Кейп Хоук има рехабилитационен център за диви животни. Карай на изток от града, като стигнеш фара, хвани надясно и ще го видиш от пътя. Моят приятел Джийн Оливър отговаря за центъра. Ще го предупредя да ви чака.

— Чудесно! — отдъхна си той. — Фарът се вижда от тук.

— Разкажи ми по-подробно за този микробус — заинтересува се Лиам.

— Изглежда, че е собственост на летовище „Морски каньон“ — поне носи неговото лого. Вътре имаше писма с тяхната емблема, адресирани до Жилбер Лафарж.

— Братът на Джерард — каза Лиам. — Значи и той е замесен в тая работа! Чувал съм за това летовище — най-голямата атракция на Дигби.

— Чух Жилбер да говори с някого по телефона. Някой му обясняваше, че големите вълни затихвали.

— Сигурно става дума за Призрачните планини — каза Лиам. Покрай появяването на Едуард и тревогите около съдебното разпореждане за ДНК-пробата на Роуз не беше забелязал, че морският феномен губеше силата си с всеки изминат ден. Джон му беше споменал, че необичайните морски видове се завръщат по домовете си и положението постепенно се нормализира, но сега нямаше време за това.

— Чух го да казва още „… хвани белия“ — продължи Патрик. — Предполагам, че е имал предвид тюлените. Тяхната кожа е ослепително бяла, с големи черни петна на гърба. Каза и още нещо, но телевизорът беше пуснат много силно и не можах да го чуя.

Лиам обаче не можеше да мисли сега за Лафарж и дори за малките тюленчета. Беше изцяло погълнат от грижата за Лили и за изхода на съдебния процес.

— Ти какво правиш? — попита го Патрик. — Между другото, защо ми се обади?

— Заради Роуз — изпъшка той. — Всички сме много разтревожени, да не говорим за Лили.

— Пак ли сърцето?

— Не. Едуард е поискал съдебно разпореждане за ДНК-експертиза на Роуз.

— Не трябва да го допускаме близо до нея, това е сигурно!

— Знам, но изслушването е след два дни. Нуждаем се от някакво чудо, за да го спрем.

— Какво предлагаш?

Лиам беше обмислил всичко и имаше готов план.

— Ето, какво имам предвид — каза той и му обясни.

Патрик го изслуша внимателно и предложи някои идеи, които беше обмислял още при случая „Мара“. Даде му имена на хора, които можеха да бъдат полезни, и двамата решиха да потърсят услугите на Джо Холмс. Той можеше да издири свидетелите, които им трябваха за съда.

— Аз също ще дойда — завърши Патрик.

— Ще успееш ли?

— Ще направя всичко възможно! Изпълнението на Мариса и Сам е утре вечер. Ще тръгна веднага след това и ще карам дяла нощ. Надявам се да пристигна навреме.

— Благодаря ти, Патрик! — каза тихо Лиам.

— Разбрахме се! — отсече той. — Сега ще затварям, не искам да изпусна рехабилитационния център.

— Веднага ще звънна на Джийн — обеща доктор Нийл.

Те затвориха. Лиам се обади на приятеля си, който за щастие беше все още в центъра, и го предупреди за двете болни тюленчета, които пътуваха към лечебницата.

„Хвани белия“ — припомни си той думите на Лафарж от телефонния разговор и някакво червейче зачовърка в мозъка му. „Не може да е истина“ — каза си. Или можеше? Цяла вечер не беше виждал Нани. Втренчи се в тъмния залив и затаи дъх, за да улови и най-малкия шум, който би могъл да идва от нея — плясък на опашката й или звук от гмуркането й във водата, но не чу нищо.

„Хвани белия“.

Дали не ставаше дума за… Лиам още веднъж се взря в морето със свито сърце. Наведе се над парапета на верандата и изследва внимателно всеки сантиметър от водната повърхност. Тревожното чувство се засили и той се отдръпна. Наложи си да забрави за белия кит, да забрави дори и за предстоящата битка в съда, да се качи в спалнята и да притисне Лили в обятията си.