— Не бих искала да те отвличам от работата ти — каза тя.

Той не отговори.

— Всъщност — продължи тя, — помислих си, че може да ти е нужна помощ.

— Наистина ли? — усмихна се широко той.

Мариса кимна:

— Сестра ми би могла да се погрижи за Джесика и Флора, ако нямаш нищо против да ти правя компания. Мисля си, че шпионската работа е доста скучна, ако няма с кого да си кажеш две думи.

— Така е — съгласи се той.

— Изчакай да поговоря със Сам и се връщам веднага.

— Добре — отвърна Патрик и се загледа в тичащата към хотела жена. Не можеше да повярва на късмета си. Сандра мразеше работата му, не искаше да слуша за нея и със сигурност не би се съгласила да виси с него, докато той дебне някого. Сигурно и Мариса нямаше да повтори, като разбере колко досадно е това.

Флора го усети и затича към него. Зад нея заприпка и Джесика. Патрик се зарадва, погали кучето зад ушите, точно където то обичаше най-много, и се усмихна на момиченцето:

— Много съм ти благодарен, че се грижиш за Флора.

— Тя е прекрасна! — задъхано каза Джесика. — Най-доброто куче, което някога съм виждала… с изключение на едно друго.

— Друго ли?

— А-ха! — кимна тя. — Тали.

— Коя е Тали? — попита Патрик.

Но детето се обърна и отново метна малката жълта топка за тенис към поляната, Флора се хвърли със скок след нея и Джесика я последва. Те заобиколиха една група, която играеше фризби, и се спуснаха към белведерето. Флора хвана със зъби топката и се покачи по стълбите на малката кръгла постройка в центъра на поляната.

— Здравей, Патрик — викна Сам и слезе по стълбите на хотела.

— Здрасти.

— Цял ден гонят топката — каза тя и се загледа в Джесика и Флора. — Първо беше и приятелката на Джес Али, но тя се умори и нашите продължиха сами.

В това време Джесика обви с две ръце шията на Флора и зашепна нещо в ухото й:

— Много мило от нейна страна да се грижи цял ден за Флора.

Сам изненадано го погледна:

— Не знаеш ли? Твоето куче прилича на нейното.

В гласа й имаше нежност и някаква печал, която го обърка. Той искаше да я разпита за кучето на Джесика, но в този момент Мариса излезе от хотела заедно с Ти Джей.

— Сигурна ли си, че няма да ти е неприятно? — обърна се Мариса към сестра си.

— Кое да ми е неприятно, да се разхождам с племенницата си ли? — попита Сам. — Никога!

— Мога да ти правя още малко компания, ако нямаш нищо против — обади се Ти Джей. — После трябва да се прибера. Утре съм първа смяна.

Сам му се усмихна и кимна. Мариса взе якето и чантата си и извика към Джесика, че няма да се бави много. В отговор дъщеря й махна с ръка и тя погледна към Патрик, за да му покаже, че е готова.

Двамата тръгнаха през поляната към камиона. Хората, насядали около сцената, ги изпратиха с любопитни погледи и Патрик усети гордост, че до него върви такава красива жена като Мариса. Ирландската музика се носеше над града и създаваше празнично настроение. Той отвори вратата на камиона и помогна на Мариса да се качи. После зае шофьорското място и те потеглиха.

Минаха покрай кея и се понесоха по пътя, който се изкачваше и навлизаше дълбоко в сърцето на гъстите борови гори на Кейп Хоук. От тук заливът изглеждаше тъмносин. Високите скали засенчваха водите на тесния проток, който извеждаше корабите от пристанището. Сребърните пламъчета на звездите надничаха през клоните ни боровете, приведени над тесния горски път.

Патрик следваше маршрута, по който беше карал по рано през деня, докато следеше Лафарж. В този участък нямаше къщи, единствената намеса на човека бяха тесните пътища, настлани с дървени трупи, които прорязваха гъстата гора.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно ще следим? — попита го Мариса.

— Разбира се — отвърна той. — Миналата седмица Лиам видял един човек от Кейп Хоук надолу към Блок Айланд. Канадските рибари нямат право да ловуват в американски води. Лиам подозира, че този приятел не само лови риба, но и търгува с делфини. Случайно видях въпросната личност да слиза от ферибота днес.

— Това е добре, нали? Щом е тук, не може да лови делфини в Ню Ингланд.

— Така е — съгласи се Патрик, — но от това, което научих от Лиам и Ти Джей, Джерард Лафарж е хитра лисица. Микробусът, който караше, имаше отзад хладилна камера и на мен ми се ще да видя какво има вътре.

— Джерард Лафарж?! — изненада се Мариса.

— Да. — Патрик зави по покрития с чакъл път, който се спускаше към долината по протежението на фиорда.

— Но той не живее тук — учуди се тя. — Не го познавам много добре, но съм го виждала да излиза от една къща в другия край на града, зад пощенската станция. Пътят му минава покрай паркинга, който е наблизо, и често съм засичала него или съпругата му, когато отивам да си прибера пощата.

Патрик присви очи. Тази информация трудно се вместваше в пъзела, който редеше в главата си. Беше видял със собствените си очи как Лафарж паркира зад една малка къща от червени тухли, как слиза от микробуса и се усмихва на жената, която излезе да го посрещне. Дали не беше някоя долнопробна любовна история? Тайно посещение при любовница?

Те навлязоха в участък, където гората беше по-гъста и тъмна. Патрик трябваше да запали фаровете. Тъмнината им даваше предимство да се приближат максимално до къщата, но щеше да се наложи да карат със запалени фарове, докато стигнат. Така можеха лесно да ги забележат. Тук хората не очакваха късни посетители, наоколо нямаше нищо друго, освен дървени пътища и няколко къщички, скрити между високите борове.

— Познаваш ли жена му? — попита той.

— Не лично, но съм я виждала много пъти.

— Една дребна жена със спортна фигура и светла коса? — помъчи се да опише той жената, която беше посрещнала Лафарж.

— Не, напротив — каза Мариса, — висока е колкото мен и е с червена коса като Сам.

— Хм! — намръщи се Патрик.

Когато наближиха червената къща, той загаси светлините. Бавно обиколи около нея и установи, че белият микробус е още тук. Прозорците зад плътно спуснатите завеси светеха и от комина излизаше дим. През прозорците на стаята отляво се виждаше синята светлина от включен телевизор. Патрик внимателно придвижи камиона още половин километър и сви по тесен път без табелка, който си беше набелязал по-рано през деня. Той пълзеше през гъстата гора и му даваше възможност да спре малко зад къщата. От тук можеше да следи входа, без да бъде забелязан. Беше идеално за целта — клоните на високите борове от двете страни на пътя образуваха арка над главите им и мястото оставаше тъмно въпреки надничащата отгоре луна, а по-тънките вейки се извиваха така причудливо, че оформяха естествена пролука към входа на къщата. Нямаше по-подходящо място за наблюдение. Нямаше по-подходящо място да бъде с Мариса. Усещането, че е съвсем сам с нея, заключен в пазвата на огромната планина, го накара да забрави защо всъщност е тук.

— Обичам мириса на гора — прошепна тя.

— Аз също — каза Патрик. — В провинцията ли си израснала?

— Не, в Нюпорт, Роуд Айланд. Живеехме на Сприж Стрийт, точно срещу църквата „Света троица“. Мястото е нещо като малък град в рамките на голямото сити.

— Познавам Нюпорт — кимна той. — Ние живеехме и един крайбрежен район на Кънектикът и често през уикендите прескачахме до Нюпорт. Беше много забавно, но аз не можех да плувам и баща ми не беше богат, така че се чувствах малко не на място.

— Аз също не можех да плувам и баща ми нямаше големи възможности — отвърна Мариса.

Патрик отмести очи от червената къща и я погледна изненадано. Тя му се усмихна мило.

— А пък аз си мислех, че всички момичета на кея в Банистър са плувкини. Бях убеден, че до една ходят в частни училища, имат попечителски фондове и подобни глезотии, докато аз бях син на обикновен редови полицай, на който бъдещето не му предоставя нищо, освен също да стане полицай.

— Баща ми беше учител — каза Мариса, — а мама — медицинска сестра.

— Ето защо вие със Сам…

— Да. Първо учихме в държавното училище, където преподаваше баща ми. Често слушахме мама да говори за хората, на които е помогнала в спешното отделение. Тя работеше там и се вълнуваше за всеки болен, разказваше надълго и нашироко за един или друг случай и ние виждахме, че за нея всеки пациент е важен. Тя наистина си обичаше работата и спаси много хора през годините — пострадали при автомобилни катастрофи, удавени, задавили се малки деца или с висока температура… Тя беше нашето вдъхновение.

— А от кого наследихте любовта към музиката? — запита Патрик.

Мариса се засмя:

— В Нюпорт е пълно с хора, отдадени на музиката. Имаше едно семейство с десет деца, които често изнасяха концерти в нашата църква. Всяко от тях свиреше на някакъв инструмент. Ние със Сам искахме да сме като тях. Аз започнах да взимам уроци по цигулка в четвърти клас и след една година тя ме последва.

— И вие станахте толкова добри, че успяхте да си осигурите място в училището за медицински сестри?

Тя кимна:

— Обичахме да работим на пълни обороти. Цяла седмица тичахме от училище в болницата, дори нямахме време да си кажем „здрасти“. Но дойдеше ли събота, скачахме в колата и потегляхме към Джорджтаун или в едно от двайсетината заведения в Балтимор, които често ни канеха да свирим. Излизахме на сцената и дори и да не сме имали време да се упражняваме през седмицата, хващахме цигулките, пеехме старите песни и звучеше така, сякаш сме репетирали всяка нощ.