А най-интересното от всичко беше, че на шофьорското място седеше Джерард Лафарж.



Двете сестри репетираха само няколко часа, но вече бяха готови да излязат пред публика. Изпълниха всички любими песни, които бяха свирили през годините и късно следобед Сам вече знаеше и „Захвърлени на бурята“ наизуст. „Колко е умна“ — помисли Мариса с гордост. Припомни си първите уроци по класическа цигулка в четвърти клас. След всеки час тя тичаше вкъщи и преподаваше всичко на малката си сестра, която попиваше всяка нейна дума. На следващата година, когато и Сам започна да ходи на уроци, учителят се изуми от умението й да свири вибрато, докато останалите в класа едва смогваха с пицикатото.

Все още не можеше да се нарадва на сестра си. Сети се за думите на Ан, че понякога е добре сестрите да се разделят за малко. Тогава не й повярва, но сега си призна, че тяхната връзка е по-силна от всякога, и тя знаеше на кого трябва да благодари за това.

— Какво ти каза Патрик, за да те накара да дойдеш при мен? — попита тя сестра си.

— О, много неща — отвърна Сам, — но това, което реши всичко, беше една касета с наш запис.

— Наш ли?

— Да, на „Падналите ангели“.

— Че откъде я е взел? — учуди се Мариса.

— Дал му я негов приятел от областната прокуратура. Бил наш стар почитател.

— И Патрик я е взел от него? — попита тя. Погледът й не се отместваше от пристанището.

— Да. Не знам откога я имаше, но знаеше текстовете наизуст. Как само тактуваше с крак и припяваше заедно с теб „Скалите на Дунийн“!

Мариса си представи как Патрик шофира по улиците на Балтимор, слуша касетата и пее заедно с нея, и по гърба й премина сладостна тръпка.

— Той ми каза, че вие двамата сте само приятели — хитро я погледна Сам.

— Това е самата истина — отвърна тя.

— Ясно! — каза сестра й и на устните й се появи усмивка.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Сам хвана ръката й. — Само това, че сигурно си забравила да разчиташ знаците на собственото си сърце. И двамата сте забравили.

— Кои двамата?

— Ти и Патрик. Той положи много усилия, за да ме доведе тук.

— Просто е искал да помогне, това е — смутено изрече Мариса.

— Само че не на мен — отбеляза тя.

Мариса хвърли поглед през вратата. Бузите й горяха, сякаш беше разгарът на лятото.

— Цял ден не откъсваш поглед от пристанището. Сигурно не търсиш мен навън.

— Просто исках да му благодаря, че те върна при нас.

— Ето, фериботът се връща — каза Сам и помаха с ръка към кораба.

— Ще отидеш ли да видиш Ти Джей?

— Сутринта ми каза, че ще намине към бара на хотела за някоя чашка. Може би ще се отбия да го видя.

— Тогава нека да отидем заедно — стана Мариса. — Тъкмо ще говорим с Ани за нашето участие. Трябва да разберем за кога ни е определила.

Двете сестри заключиха магазина, пресякоха кея и поеха нагоре по хълма. Слънцето беше пробило мъглата и следобедът се къпеше в мека златиста светлина. Моравата пред хотела беше изсъхнала и хората бяха насядали по одеялата, доволни, че могат да съчетаят изслушването на участниците в конкурса с пикник. Сцената беше заети от един дъблински дванайсетчленен състав, който огласяше хълма с жизнерадостната си музика. Джесика и Али, нейната приятелка, стояха на терасата с Флора и гледаха към морето. Явно и те очакваха стопанина на кучето.

Сестрите се изкачиха по стълбите, прекосиха верандата и влязоха във фоайето на хотела. Ан стоеше на рецепцията и записваше нещо в служебната книга. Забеляза ги и се усмихна приятелски:

— Здравей, Мариса! Кого ми водиш? Нека да позная ти трябва да си Сам.

— А ти — Ан!

— Добре дошла! — засмя се Ан. — Тук всички сме чували за теб. Безпокояхме се да не си се изгубила някъде из Андите.

— За малко да стане така — отвърна Сам и стисна ръката на сестра си.

Мариса и Ан се спогледаха и Мариса благодари на съдбата, че има такава добра приятелка.

— Важното е, че успя да дойдеш навреме за фестивала — каза Ан. — Чакаме вашето изпълнение със затаен дъх. Още никой не е чувал Мариса да свири и сега нямаме търпение да ви видим заедно на сцената. Какво ще кажете за неделя вечер? Това е последният ден от конкурсната програма и тук ще е пълно с народ.

— Чудесно! — въодушеви се Сам.

Вратата се отвори, една мъжка компания влезе и се запъти към бара. Мариса ги позна — дневната смяна на ферибота. Явно бяха приключили работа и минаваха за едно питие.

Ти Джей Маккуин беше между тях. Специалната гръцка шапка, накривена на една страна, привлече погледите на другите посетители. Той забеляза Сам и се усмихна:

— Здрасти. Как си?

— На седмото небе — отвърна тя. — Нали съм със сестра си!

— Ще ми бъде приятно да ви почерпя по едно питие за щастливата развръзка.

— Благодаря, Ти Джей — обади се Мариса, — но искам да изчакам Патрик.

— Патрик ли? Той беше с мен на ферибота — каза Ти Джей. — Слезе с нас и потегли към скалите.

Погледът й угасна. Видя, че Сам я гледа загрижено. Тя винаги успяваше да разгадае чувствата й и сега също усети колко е разочарована сестра й в момента.

— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към нас? — попита я тя.

— Да — отвърна Мариса и се опита да се усмихне. — Вие вървете, позабавлявайте се!

Сам стисна отново ръката й и прошепна:

— Ще се видим по-късно. — После влезе в бара заедно с Ти Джей.

— Ще се видим, разбира се — промълви тя.

Ан беше заета с гостите, които току-що бяха пристигнали с ферибота, и Мариса реши да не й пречи. Излезе на въздух и потърси Джесика. Двете с Али подхвърляха топка към Флора, а тя тичаше след нея, връщаше я обратно и весело размахваше опашка.

Мариса приседна на стъпалата срещу сцената, поляната и синия залив, който се простираше между двата скалисти бряга. Водата беше спокойна, почти неподвижна, нямаше нищо, което да напомня за буря, но песента звучеше в главата й и тя си помисли колко странно е това — да напише песен за мъж, когото едва познаваше. Той беше някъде наблизо, но като че ли не искаше да я види.

Тя се загледа в оранжевия диск на залязващото слънце. Надяваше се прекрасната гледка да успокои бурята, която вилнееше в душата й.

Двайсет и трета глава

Когато Патрик престана да следва белия микробус, часът беше вече осем. Той се отправи към града с надежда да завари Мариса в магазина, но вратата вече беше заключена и прозорците не светеха. Докато се чудеше I накъде да продължи, до ушите му достигна познат кучешки лай. Погледна нагоре към хотела и видя Флора. Тя тичаше след една топка заедно с Джесика, мяташе се из тревата и лаеше от възбуда.

На сцената свиреше някакъв състав, наречен „Седемте арфи“. Музиката им напомняше любимите му „Чифтънс“ и кръвта му заигра. Остана още малко в колата, за да послуша, и погледът му случайно попадна на Мариса. Тя не го забеляза, седеше на стълбите пред хотела, наблюдаваше играта на дъщеря си и от време навреме хвърляше поглед към океана, но мислите й като че ли бяха другаде.

Сърцето му подскочи. Ето това беше неговият шанс. Нали затова пропътува хиляди километри от Кънектикът до тук, за да може да бъде с Мариса, да й каже какво чувства към нея. Тя беше толкова мила по телефона, даде му повод да си мисли, че между тях би могло да има нещо повече. Защо тогава се чувстваше толкова нервен?

Слезе от колата и се запъти към нея. Начинът, по който тъмната коса падаше на очите й, накара дъха му да спре. Беше толкова красива, че сърцето му щеше да се пръсне. Той се приближи и приседна до нея на стълбите. Двамата се погледнаха и въпреки че не си проговориха, очите и усмивките им казаха всичко. Патрик все още се чувстваше несигурен, не можеше да повярва, че е тук, в това малко, скрито от света градче с тази скромна и тиха жена, която беше обсебила мислите му от първия миг, в който я видя.

Изненадан от себе си, той се пресегна и прибра непослушния кичур, който падаше над очите й, зад ухото. Поигра си с къдриците, преди да отдръпне ръка.

— Ох! — изненадано възкликна тя.

— Имаш много красиви очи! Не бива да ги криеш — каза той.

— Благодаря ти! — смутено изрече тя.

— Сигурно си помислила, че се крия.

— Имаше такова нещо.

— Просто исках да дам време на теб и на сестра ти да се изясните.

— Оценявам го — каза тя, — но вече започна да ми липсваш.

Той се загледа в очите й, изненадан от щастието, което предизвикаха думите й. Мъглата беше изчезнала и вечерта идваше ясна и свежа, звездите бавно изплуваха от пазвата на синьото небе и докоснаха с бледата си светли на отиващия си ден.

— Какво прави днес? — попита тя.

— Имах малко детективска работа.

— За Лиам ли? — досети се тя.

— Да — усмихна се той. — Шпионирах.

Наистина, цял ден беше по следите на Лафарж и единственото нещо, което го накара да напусне поста си, беше желанието му да я види. За съжаление беше много късни за вечеря, но поне можеше да поседи с нея.