— Спокойно, Лили — намеси се Лиам и хвана ръката й, за да й вдъхне кураж.

— Тогава ли реши да го напуснеш? — продължи с въпросите Линдзи.

— Горе-долу — промърмори тя. Личеше си, че предпочита да не си спомня.

— Какво стана, Лили? — настоя адвокатката.

Тя затвори очи и заговори:

— Когато гневът му отмина, той ме прегърна, утеши ме, каза, че всичко щяло да бъде наред. Щял да се промени. Помислих си: „Може би това е повратната точка, може би най-накрая е разбрал, че сме семейство.“ Заяви, че ще е добре и за нас, и за бебето, да си направим пикник.

Рязко отвори очи и се взря в бележника на Линдзи, но всъщност погледът й беше насочен назад във времето:

— Тръгнахме с колата. Беше късна есен и листата на повечето от дърветата бяха опадали, но въпреки това беше чудесен слънчев ден. Когато Едуард искаше, можеше да бъде много мил. Той пусна диска с любимите ми песни, хвана ми ръката и ние потеглихме. „Може би мисълта за бебето му действа така“, наивно си помислих аз.

Линдзи кимна с разбиране.

— Карахме на север, нагоре към Масачузетс. Едуард беше роден в Спрингфийлд. Искаше да отидем там, защото природата в онзи край го изпълвала с енергия, подмладявала го. Независимо от тъжното му детство там живеели любимият му учител, леля му… там и само там се чувствал като у дома си. Помислих си… надявах се, че иска да ме представи на роднините си.

— Но не е станало така?

Тя поклати глава:

— Не. Стигнахме до Бъркшир. Там имаше ски писта, където се е учил да кара ски като дете. Пътят не беше лош. Следваше извивките на планината и прорязваше гъстите гори успоредно на ски влека. Едуард ми е казвал много пъти, че обича гората, дърветата го карали да се чувства по-близо до корените си. Морето си било мое, а горите принадлежали на него. Той…

— В коя част на пистата беше?

— Блантайър — отвърна Лили. — Продължавахме да пълзим нагоре, между дърветата. Само тук-там се виждаше по някое самотно листо. Най-накрая се изкатерихме до първата станция на ски влека и паркирахме. Времето беше топло и наоколо беше пълно с коли на туристи.

— Но ти си била бременна.

— Да, но се чувствах добре. Исках да се поразтъпча след дългото седене в колата, да поема малко свеж въздух. Той извади кошницата, която беше подредил сам…

Лиам извърна поглед. Изглежда, знаеше какво следва и нямаше сили да слуша историята още веднъж.

— Ние тръгнахме по пътеката, която водеше към върха, скоро ни застигнаха други туристи. Всички се усмихваха мило и ни поздравяваха. Едуард ми говореше, че искал да научи детето ни да кара ски. Щели сме да идваме тук всяка събота и неделя през зимата, а можело и през есента. През лятото сме щели да бъдем в Хабърд Пойнт, разбира се.

— Имаше ли много хора в планината?

— В началото имаше. Но колкото по-високо се изкачвахме, толкова повече оредяваха — припомняше си Лили.

— Започнах да огладнявам и се надявах скоро да спрем за почивка. Пътеката не беше много стръмна. Едуард беше избрал дълъг, но сравнително лек път и аз си спомням, че тогава се почувствах поласкана от вниманието му, защото за себе си той предпочиташе по-трудни маршрути, които изискваха катерене и напрягане на мускулите. Нашият път беше, общо взето, полегат, но на места се натъквахме на сериозни пропадания. Чувствах се леко замаяна, но не беше сериозно. Все пак съм от Ню Ингланд — животът сред природата ми е в кръвта.

Линдзи се усмихна, но Лиам остана сериозен. Той знаеше какво следва и гледаше напрегнато в пода.

— Изведнъж Едуард спря. Намирахме се на дълга права отсечка на самия връх на хълм, заобиколени от стръмни пропасти. Колко добре го беше измислил! Просто и лесно за изпълнение… Погледна наляво, после надясно — разказваше Лили — и аз разбрах.

Лиам и Линдзи не помръднаха. Гледаха я втренчено и чакаха да продължи.

Споменът я накара да настръхне. Едуард искаше да се увери, че наоколо няма човек, който би могъл да го изненада.

— Изглеждаше съсредоточен, сякаш му предстоеше сериозна работа. Очите му бяха черни и вглъбени. Доближи се и ме хвана за ръката.

Тя преглътна и внезапно усети студ, въпреки че навън слънцето припичаше. Страхът отново пълзеше във вените й, както ставаше всяка нощ, в която сънуваше Едуард. Предстоеше най-зловещата част, която изглеждаше толкова невинно — Едуард спира, оглежда се уж между другото и…

— Той се е опитал да те бутне в пропастта? — шокирана попита Линдзи. — Опитал се е да те убие?

Тя кимна.

— Не е искал бебето — обясни Лиам, за да даде възможност на Лили да се съвземе.

— Или мен — промълви тя.

— Защото при евентуална смърт е щял да наследи всичко, което притежаваш — каза Линдзи и погледна към документите за финансовото състояние, които клиентката й беше предоставила.

— Инстинктът ми за самосъхранение ме спаси — продължи Лили. — Чух се да крещя и се вкопчих в каменистия насип край пътеката. Той започна да ме дърпа, да ми крещи, за да ме обърка. Не знаех докога ще ми стигнат силите, но за щастие почти веднага дотича един младеж, който изкачвал върха сам. Аз бях в истерия, забих нокти в ръката му и го замолих да ме свали до базовата хижа.

— Какво направи Едуард?

— Прихвана ме, за да се изправя, и най-спокойно му обясни, че се страхувам от височини. Извъртя всичко и младежът взе да ме поглежда, сякаш съм луда. Повярва на всяка негова дума. Бях толкова уплашена, че от устата ми излизаше по-скоро несвързан брътвеж, отколкото думи на разумен човек. Скоро се появи и една възрастна двойка — мъж и жена. Не знам какво си помислиха, но ми помогнаха да сляза до долу. Едуард вървеше след нас и се правеше на обиден. Линдзи, сигурна съм, че той искаше да ме убие! Вярваш ли ми?

— Вярвам ти! — твърдо отвърна Линдзи.

И Лили усети със сърцето си, че може да се довери напълно на Линдзи Грант Уиншип. Очите й гледаха открито, а гласът й беше решителен. Тази жена щеше да се бори за нея.

— Не му позволих да ме откара до дома — продължи малко по-спокойно. — Обадих се на баба и тя дойде да ме вземе.

— Постъпила си умно.

— Вече не се върнах в апартамента ни в Хоторн. Прибрах се в Хабърд Пойнт и започнах да кроя планове за бягство. Знаех, че ще бъде трудно да получа развод. Той нямаше да ме остави да си отида, нямаше да изпусне парите, които му носех. Умееше да убеждава хората и щеше да се изкара невинен, а мен най-вероятно щяха да ме помислят за луда. Единственият начин беше този, който измислихме с баба.

— И ти избяга?

— Да. Отидох в Кейп Хоук — каза Лили и погледна през прозореца към площада. Зловещият спомен беше отнел силите й.

Лиам използва паузата, за да попита:

— Той не е вписан в акта за раждане на Роуз, нали?

— Точно затова е подал молба за ДНК-експертиза — обясни Линдзи.

— Можем ли да се преборим?

— Ще се опитаме, но най-вероятно той ще победи. Съдията ще изиска експертизата, това е неизбежно. Лили, трябва да бъдеш готова на всичко. Едуард ще се представи за жертва, ще те обвини, че си крила дъщеря му девет години, ще си даде вид на чувствителен и любящ баща, който води това дело само за доброто на Роуз.

Лили усети заплахата и пулсът й се учести. Вече си го представяше — с очи като на предано куче, със смирена усмивка и фалшива скромност. Щеше ли съдията да види истинския Едуард зад тази маска? Изключено!

— Какво всъщност иска той? — попита Лиам.

— Уместен въпрос — каза Линдзи. — Защото какво казва, че иска, и какво наистина иска, според мен са две различни неща. Лили, трябва да си много силна, защото целта му ще бъде да получи пълно попечителство над Роуз.

— Не може да бъде! — извика тя. Стомахът й се сви на топка, прилоша й, но си наложи да изслуша какво още има да каже Линдзи.

— Разбира се, че не! Той цели друго — обясни адвокатката. — За него всичко това е едно състезание между вас двамата и той е готов на всичко, за да победи. Съдебната процедура ще му помогне да те стъпче, а Роуз… тя е пешката, с която иска да те матира. Той няма нужда от пълно попечителство, предполагам, че не иска дори равни права. Ако съдът му гарантира законните свиждания с нея, най-вероятно няма да се възползва, защото той не иска. И тук има едно силно оръжие, което можем да използваме срещу него.

— Какво е то? — попита Лиам, тъй като Лили беше прекалено разстроена, за да следи разговора.

— Издръжката. Щом е решил да си търси родителски права, ние можем да поискаме съдът да му присъди издръжка.

— Дори и да съм без лев, никога не бих поискала пари от него! — възмути се Лили.

— Знам, Лили — успокои я Линдзи. — Това е просто част от играта.

„Играта!?“ Наистина ли беше някакъв вид игра? Жестока еквилибристика със законите, която заплашваше да й отнеме детето и да превърне живота й в ад. Почувства се смазана, зави й се свят.

— Съдът ще определи така наречения „guardian ad litem“ — заговори отново Линдзи. — Настойник, назначен от съда, който ще следи за интересите на детето, докато тече съдебната процедура.

Лили усети, че земята под краката й се накланя, и тя се изхлузва в безвъздушното пространство. Някой си, назначен да брани интересите на Роуз? Тя залитна и ако не беше ръката на Лиам, сигурно щеше да се окаже на земята.