— Не е необходимо — нежно изрече Сам.

— Но…

— Мариса, ти основа клиниката и дома за временно настаняване на жени, подложени на домашно насилие. Говори с толкова много от тях. Мислех си, че си научила нещо. Не можех да си представя, че няма да разпознаеш този тип мъже.

— Аз също… Въобразявах си, че знам всичко, но той беше толкова обаятелен в началото, готов да се притече на помощ за всичко. Мислех, че ме обича.

— Не чувахме ли същите думи от всички пострадали жени, с които говорехме? — меко попита сестра й.

Тя кимна безмълвно. Припомни си колко пъти беше държала ръцете на уморени, объркани, изплашени и обезобразени жени, колко много сълзи беше пресушила.

— Това, което направи с кученцето на Джеси… това беше най-лошото — каза тихо. — Още не мога да си простя, че допуснах момиченцето ми да изживее такъв ужас.

— Когато ми каза, исках да дойда и да го убия — изрече Сам и очите й засвяткаха.

— Ето, заради това не исках да споделям с теб — вдигна поглед Мариса. — Страхувах се, че ще се отвратиш от мен, и се отдръпнах. Как съм могла да те отблъсна?

— Чувствах се безпомощна — поде Сам. — Знаеш ли кое ме обиди най-силно? Фактът, че ти забрави какъв прекрасен човек си, престана да се уважаваш.

— Какво? — попита сестра й шокирана.

— Гледах как му позволяваш да унищожи всичко, което те правеше единствена и неповторима, всичко, което те правеше моята Пати. Ти беше звездата на сестринското училище. Кой друг прекарваше всяка свободна минута в благотворителен труд, кой тичаше да ваксинира децата в най-бедните квартали на града?

Мариса слушаше навела глава.

— Кой се упражняваше до среднощ на цигулката, след като цял ден е тичал от училище в болницата и обратно, за да е сигурен, че изпълнението ни на сцената в края на седмицата ще бъде неотразимо? Ти беше тази, заради която публиката пълнеше бурканите ни с бакшиши и ние успявахме да си платим таксите в училище без проблеми.

— Ох, Сам… — изстена тя и закри очите си с ръце.

— Ти наистина свиреше като ангел — продължи сестра й. — И имай предвид, че ако имаше паднал ангел, това бях аз, не ти. Ако не беше моята сестра, да се грижи за мен, да ме води напред, сигурно щях да изпадна по пътя. Все се забърквах в разни каши, излизах с неподходящи мъже.

— Не е така, Сам! — вдигна глава Мариса. — Ти винаги си била чудесна, имаш най-доброто сърце на света, умееш да изпитваш състрадание. Точно това те прави отлична медицинска сестра… и въобще сестра и леля.

— Е, не мисля, че ни липсва състрадание и на двете. Винаги сме се раздавали — усмихна се Сам. — Ох, мила! Ти му даде толкова много любов! Душата ти е къс самородно злато, но той измерваше всичко в пари.

Тя се усмихна, избърса сълзите и посегна към молива.

— Това е страхотно за песен. Трябва да го продадем на някого.

— Душата й беше къс самородно злато… — запя Сам, хвана цигулката и се опита да нагоди някаква мелодия към фразата.

— … а той я продаде за дребни пари… — поде Мариса.

— … защото имаше парче тенекия вместо сърце… — допълни сестра й.

Двете избухнаха в смях и взаимно се аплодираха. Продължиха да импровизират върху думите и мелодията, сякаш никога не са спирали да го правят. Звуците се лееха от инструментите в пълен синхрон, краката им отмерваха ритъма в такт и сърцето на Мариса най-сетне се отпусна. Всичко щеше да бъде наред. Щом музиката се завърна в живота им, всичко щеше да се оправи. Музиката съпътстваше двете сестри през целия им живот. Тя ги зареждаше с енергия и радост и им помагаше да се справят с трудни изпити, тежко болни пациенти, безпаричие. Каквото и да ставаше през деня, след него идваше вечерта и те свиреха, пееха и продължаваха напред. И сега нещата отново застанаха по местата си. Те преминаха от новата си песен към „Ирландски момичета“, а после подхванаха „Гъски в блатото“. След това продължиха с любимия си репертоар.

— Написах нова песен — сподели Мариса, щом отново спряха за почивка.

— Наистина?

— Да. Нарича се „Захвърлени на бурята“.

— О! Надушвам автобиографичен елемент — ухили се Сам.

— Само далечен отзвук — отвърна Мариса и хвърли пореден поглед към вратата в очакване да се появи Патрик. — Много е проста, започва от си… — и хвана цигулката.

— Колко е хубава! — възкликна сестра й след първите няколко акорда. — Искаш ли да пробваме във фа мажор. Знаеш, че обожавам да свиря във фа мажор.

— Музика за душата? — закачливо я погледна Мариса.

— Точно така!

„Точно така“ — повтори си наум Мариса, за тях беше важна душата. Затова станаха медицински сестри, затова музиката беше техният живот.

Тя вдигна цигулката и двете сестри засвириха наново. Погледът й прекоси площада и достигна до ферибота, който тъкмо влизаше в пристанището. Тя внимаваше за синхрона между двете цигулки, но очите й продължаваха да търсят червенокосия ирландец, който й върна отново сестрата и докосна най-нежната струна в сърцето й, за да може тя да приеме отново музиката и да излее душата си в песен.

Двайсет и първа глава

Името на адвокатката беше Линдзи Грант Уиншип от фирмата „Хартфорд“, която се помещаваше в административния център на Лонг Айланд. Беше висока постройка с прозорци, които гледаха към старото кметство — достолепна сграда с позлатени куполи и строги форми, напомнящи за пуританския дух на първите колонисти. Лили седеше на коженото кресло срещу бюрото и сърцето й блъскаше в гърдите, сякаш току-що беше участвала в маратон. Всъщност състезанието едва започваше.

Линдзи беше около петдесетгодишна, висока и кокалеста, с прошарена кестенява коса. Сърдечна и добронамерена, тя успя мигновено да ги предразположи и в кабинета се установи атмосфера на доверие и взаимна симпатия. Кафявите й очи гледаха с участие и колкото и странно да беше, с майчинска загриженост. Кабинетът беше пълен с лични вещи: картини, рисувани от дъщеря й — портрети и пейзажи, наситени със златисто и кафяво. На бюрото й имаше безброй снимки на нейното момиченце от детските му години до дипломирането и още много камъни, мидени черупки и дребни сувенири, които Линдзи и семейството й бяха донесли от различни краища на света по време на летните си ваканции.

Тя слушаше внимателно и си водеше бележки в един бележник с жълта кожена подвързия. Лили разказваше подробно за сватбата, бягството си, раждането на Роуз и всичко, което беше последвало.

— Значи ти е донесъл лично призовката, вместо да изчака да я връчат по законния ред. Доста агресивно от негова страна — каза адвокатката, след като й разказа за последните събития.

— Едуард винаги е внимавал да не се покаже агресивен. Никога не ме е удрял, въпреки че…

— Изтънчените насилници никога не действат направо — обясни Линдзи. — Те използват прикрити заплахи, намеци, всякакви средства, за да насадят у жертвата страх, точно както е направил Едуард, когато ти е разказал за Джуди. Искал е да бъде сигурен, че си разбрала какво те очаква, ако не му се подчиниш. Ако нарушиш правилата, ще пострадаш — това е било посланието. По този начин се е опитал да наложи контрол над теб.

— Какво да очаквам сега, след тази призовка?

— Той ще те атакува чрез Семейния съд. Мъже като него използват съдебните процедури, за да сринат психически противника си. И съм сигурна, че няма да спре да прави опити за личен контакт, за да има възможност да продължи със заплахите. Лили, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но много жени са подложени на сериозен тормоз по време на такива процеси.

— Но нали за това са съдиите, да установят истината? — възмути се Лиам.

Адвокатката направи гримаса:

— В съда той ще играе ролята на несправедливо обвинен. Ще отрече всичко. Ще изтъкне работата си като треньор на доброволни начала, за да се изкара благороден. Точно както е разказал и на Лили преди сватбата, за да я впечатли.

— Той ме объркваше постоянно, накара ме да се съмнявам в себе си, да не вярвам на собствената си преценка. Дълго време не можех да схвана що за човек е. Казваше ми едно, а правеше точно обратното. Казваше ми колко много ме обича и в същото време действаше срещу мен, сякаш ме мрази. Отне ми две години, докато се науча да държа сметка за действията му и да не обръщам внимание на думите.

Линдзи кимна разбиращо:

— Едуард е класически мошеник — изглежда добре, дава вид на почтен, но в същото време е манипулативен, егоистичен и пресметлив. Той наистина е вярвал, че те притежава, Лили. Мислел, е, че след женитбата ти му принадлежиш изцяло. Затова е толкова бесен сега. Твоето измъкване от властта му, твоето отрезвяване, което ти позволява да видиш истинската му същност, го вбесява.

— Но защо? Би трябвало да се радва — аз изчезнах, а банковите ми сметки останаха — не разбираше тя.

— За хора като него всеки опит да се изправиш и да защитиш правата си е удар по егото им. Ти си негова собственост и край. И това, разбира се, важи и за Роуз — допълни Линдзи. — Каква беше реакцията му, когато му каза, че си бременна?

— Разби нощната лампа във вратата — припомни си Лили. — Започна да рита стената, имах чувството, че ще пробие дупка в нея. Никога не съм го виждала толкова ядосан. Започна да крещи: „Казвал ли съм някога, че искам дете?“ Очите му потъмняха както винаги, когато изпадне в ярост.