Докато стигне до болницата, силите й съвсем я напуснаха. Едва успя да прекрачи прага, добра се до фоайето и се свлече на една скамейка. С ръка на сърцето, тя зави от болка и от мъка. Идваше в тази клиника от бебе. Родителите й я доведоха тук на една година, когато се разболя от круп. После на четири, когато стъпи на ръждив пирон и трябваше да й сложат инжекция против тетанус. Тук си извади медицинско свидетелство седмица преди сватбата с Едуард. Тук беше медицинският й картон и всички от персонала я познаваха.

Сестрата от рецепцията си купи игли и конци за бродиране от нея. Жената от рентгена си поръча няколко възглавници за столовете в трапезарията си. Всички тук познаваха Мийви, бяха нейни съседи и Лили се замисли дали не беше по-добре да отиде другаде, някъде, където не ги познаваха и нямаше да гледат осъдително Едуард, когато случайно го срещнеха.

Сестрата от рецепцията я забеляза и се спусна да й помогне. Тя събра сили да каже:

— Мисля, че получих инфаркт.

Веднага се заеха с нея. Заведоха я при някакъв лекар, когото виждаше за пръв път. Искаше да помоли за жена, която да извърши прегледа. Страхуваше се, че той ще реагира като всеки мъж, ще й се присмее, ще каже, че прави от мухата слон, но нямаше сили за повече разговори.

Лекарят й направи електрокардиограма. Беше много внимателен и през цялото време не се отдели от нея. Не говореше, но я гледаше мило и загрижено и това внимание я накара да заплаче отново.

После я преслуша. С едната ръка държеше стетоскопа, а с другата я придържаше за рамото и това докосване беше по-нежно от любовните ласки на съпруга й. Сякаш й казваше, че тя е важна, че си струва човек да преслуша сърцето й и да се погрижи за нея.

После започна общия преглед. Той сложи пръсти върху гръдната кост и натисна леко. Лили веднага се сви от болка.

— Тук ли ви боли? — попита той.

— Да — едва изрече тя.

Болеше я костта, но още по-силно болеше зад нея, там, където никакви прегледи и стетоскопи не можеха да достигнат. Не спря да плаче през цялото време, докато лекарят й измерваше кръвното налягане и разчиташе електро кардиограмата. Той хвана ръката й и търпеливо изчака да се успокои. Попита я дали наскоро е преживявала стрес. Да, каза тя, няколко пъти. В работата? Не, вкъщи, отвърна и това бяха най-трудните думи, които някога беше изговаряла. Той кимна с разбиране и обясни:

— Не намерих никакъв кардиологичен проблем.

Лили нищо не каза. Изчака го да продължи:

— Разбира се, това трябва да се потвърди с един цялостен преглед, но не открих доказателства за прекаран инфаркт или сърдечен удар.

— Но… сърцето ме боли, толкова силно, че…

Той кимна. Погледна я сериозно и загрижено и това я изпълни с благодарност. Този мъж се отнасяше с уважение към нея, вярваше й, не й крещеше, че преиграва, за да предизвика съжаление. Това я успокои, даде й малко самоуважение.

— Мисля да ви назнача изследвания за стрес — каза той. — Разбира се, ще ви дам направление и за кардиолог, но не вярвам да открие нещо обезпокоително.

— Тогава какво ми е? — попита тя.

Той я погледна внимателно в очите. Беше млад човек, слаб, с големи сини очи и рядка руса коса. Хвана ръката й, сякаш този приятелски жест беше най-нормалното нещо на света, и каза:

— Според мен сърцето ви е разбито. Това, което ви боли, е наранената ви душа.

Думите му отприщиха нов порой от сълзи. Те покапаха по бялата престилка на непознатия лекар, който продължаваше да държи ръката й и да я гледа със съчувствие. Не очакваше да чуе такава диагноза от устата на специалист, но дълбоко в себе си знаеше, че е точно така.

Той написа направление за кардиолог и й го подаде. После откъсна лист от бележника си и надраска името на институцията, която според него щеше да й помогне: „Служба за защита от домашно насилие“.

— Но той не ме бие — промълви шокирана.

— Емоционалният и словесен тормоз може да бъде не по-малко разрушителен.

— Но все пак не е домашно насилие, нали?

— Питайте сърцето си — тихо отвърна той. Потупа я приятелски по рамото и излезе от стаята.

Лили стана и се облече. Все още трепереше, докато навличаше дрехите си. Гелът, с който я бяха намазали, за да направят електрокардиограмата, полепна по сутиена и блузата й. Запита се дали Едуард ще е буден, когато се прибере. Или се тревожеше, да не би да й се е случило нещо. Може да се е уплашил, че го е напуснала, а може би не? Мислите й препускаха хаотично. Страхуваше се от нестихващата болка в гърдите си, страхуваше се и за Едуард — какво щеше да каже той? В какво настроение щеше да го завари? Домашно насилие! Тя поклати глава. Лекарят беше много мил, но не разбираше. Едуард никога не би й посегнал. Да, караха се, дори много, имаха проблеми, но за това беше виновно детството му, което го изпълваше с толкова много гняв.

Лили беше чела за домашното насилие. Знаеше, че мъжете, които са бити като малки, често се отнасят по същия начин със своите съпруги и деца. Едуард е посегнал на Джуди, но нея не бе докосвал и с пръст. Не беше ли това явен знак, че иска да се промени, да бъде мил със съпругата си? Трябваше да обясни това на младия лекар, той явно още нямаше достатъчно опит. Но тръгнеше ли да обяснява, трябваше да му каже как се променяше Едуард в леглото и колко много я болеше, когато правеха секс, а беше срамежлива и не й беше удобно да говори за това.

На излизане отново срещна лекаря във фоайето. Говореше с друг пациент, но я видя и й кимна за довиждане. Тя успя да разтегне устни в нещо като усмивка, за да му покаже, че е добре: „Вече съм супер, не се тревожете за мен!“

Излезе навън и погледна още веднъж през стъклото, за да се убеди, че той не гледа към нея. После изхвърли листа с адреса в кошчето за смет до вратата, качи се и колата и потегли към къщи. Още не знаеше, че е бременна.

Девет години оттогава. Цяла вечност. Лили погледна през прозореца и се загледа в Роуз, която играеше безгрижно в двора на прабаба си.

— Трябва да потърсим адвокат — наруши мълчанието тя.



Беше хладно августовско утро, очертанията на дърветата и скалите се размиваха в гъстата мъгла, фиордите приличаха на черни петна върху сивкаво платно. Само дългият червен покрив на хотела оживяваше пейзажа и приканваше гостите на града да отидат на поляната и да проследят оспорваното състезание между тазгодишните музиканти.

Днес беше ред на Мариса да работи в магазина на Лили и двете със Сам решиха да репетират там, сред гоблените и паната. Не бяха свирили от дълго време — повече от две години и се налагаше да си припомнят някои техники. Тъмнокосата Мариса седна на едно ниско столче, а Сам се настани срещу нея и разлюля буйната си червена грива. Погледнаха се в очите и плъзнаха лъкове по струните.

Бяха щастливи, че отново са заедно, и се чувстваха уверени и силни, както преди. Сутринта Мариса направи кафе и сега то изстиваше в две чашки край столовете им, а Сам среса Джесика и й направи плитки. Всички се чувстваха уютно, както може да се чувства човек само в семейството си. Двете започнаха да свирят, но Мариса беше разсеяна. Питаше се кога най-сетне двете ще изяснят нещата помежду си.

Тя погледна през отворената врата на магазина и видя Джеси, която разхождаше Флора из поляната пред хотела. Само след час хората щяха да опънат одеялата си на същата поляна, за да проследят изпълненията на музикантите, но какво можеше да се направи! Няма начин да спреш кучето да си свърши работата, няма начин да прогониш и хората от хубавата музика. Някои от тях, по-предвидливите, си носеха сгъваеми столчета, други стояха на групи и чакаха мъглата да се разнесе, за да разпънат одеялата. Всички бяха облечени подходящо за сезона — шлифери, мушами и обувки за мокро време. Мариса знаеше, че Патрик е разрешил на Джеси да играе с Флора, колкото и когато си поиска, и не се учуди, че я вижда с кучето. Искаше й се да зърне и Патрик и скришом от сестра си огледа околността, но не можа да го открие.

— Да си поемем дъх за минутка, а? — попита Сам.

— И аз щях да те помоля — усмихна се тя.

Преминаха зад големия щанд и си наляха по чаша студен чай от хладилника, който Лили държеше в малкия офис отзад. Чукнаха церемониално чашите и се усмихнаха една на друга.

— Радвам се, че дойде! — каза Мариса. — Вече бях изгубила надежда да те видя отново.

— Аз самата не вярвах, че някога ще дойда.

— Когато Патрик ми каза, че си се прибрала в Балтимор, бях… шокирана.

— Не исках да те нараня! — отвърна Сам.

Мариса се чувстваше неловко. Не беше толкова лесно да заличиш следите от двегодишната раздяла с два дни близост. Погледна към сестра си и сърцето й подсказа — ако искаше да я задържи, трябваше да говори.

— Не трябваше да се омъжвам повторно! — каза тя.

— Не трябваше да се омъжваш за Тед — поправи я Сам.

— Бях толкова самотна, Сам. Това се случи веднага след смъртта на Пол. Ти стоя един месец и си тръгна, а аз продължавах да се чувствам ужасно. Той беше винаги на разположение, изглеждаше, че ме обича, и най-важното, изглеждаше, че обича Джес.

— Знам и затова в началото се радвах за теб, повярвай ми. Но постепенно ти започна да се променяш, докато един ден открих, че си изчезнала. На мястото на сестра ми стоеше една непозната за мен жена.

— Сам! — преглътна сълзите тя и си спомни, че винаги е искала да бъде добър пример за малката си сестричка, да й показва правилния път в живота. — Сам, не знаех какво да направя, не знаех… Трудно е да ти обясня.