— Той ще направи всичко възможно, за да ми я отнеме — заговори Лили.

— Това никога няма да стане! — твърдо каза Лиам.

— Всичко стана заради мен — завайка се възрастната жена. — Ако не се бях разболяла…

— Не говори така, бабо! — нежно погали ръката й внучката й.

— Не трябваше да се връщаш — продължи Мийви. — Ох, миличка, защо не си събереш багажа и да си заминеш? Вземи Роуз и се върни в Канада. Скрий я някъде, дори иди по-далеч отпреди!

— Не можем да те оставим сама, Мийви! — намеси се Лиам.

Лили още не можеше да приеме мисълта, че щастливите дни бяха отлетели безвъзвратно. Знаеше, че Едуард ще научи и за нея, и за Роуз, знаеше, че няма да ги остави на спокойствие, но всичко беше толкова хубаво, че тя приспа страховете си. Това че беше тук, с баба си, заобиколена от приятели, че имаше любовта на Лиам и предложението му за брак — всичко това я беше изпълнило с увереност и духовна сила.

Но Едуард привлече закона на своя страна, за да продължи играта на котка и мишка. Не, той не искаше Роуз, той искаше да постави нея на колене.

Лили си спомни как се отнасяше той към децата, докато бяха женени. Тогава децата на Бей бяха малки и често дотичваха от плажа, и можеха да си поиграят на скалите. От време на време Лили и Едуард идваха от Хоторн да видят Мийви и тя се радваше на посещенията на малчуганите. Даваше им сух хляб да хранят лебедите, снабдяваше ги с кошове за раци и въдици. Тогава Бей имаше три деца — двете големи момичета и момчето, и Лили често си мечтаеше за такова многолюдно семейство. Колко деца щяха да имат с Едуард? Щяха ли да обичат морето като нея или щяха да приличат на баща си и да станат планинари?

Тя се надяваше, че Едуард ще поиграе с децата на Бей, когато те дойдат. Бяха прекрасни хлапета, забавни и умни. Обичаха шегите и закачките и ни най-малко не се страхуваха от раците и рибите. Но той дори не пожела да си поговори с тях.

— Хайде, моля те! — теглеше тя ръката му. — Да отидем да поплуваме с тях! Защо не ги заведем до голямата скала?

— Там е пълно с птичи изпражнения — отвърна той, изцяло погълнат от компютъра си. Беше седнал на верандата пред вратата и не вдигаше поглед от монитора, затова не успя да види раздразнението й.

Но тя не се предаваше:

— Добре, тогава. Да вземем шнорхелите и да се гмурнем в пещерите до рифа. Оня ден видях няколко омара там.

— Не виждаш ли, че се опитвам да допиша автобиографията си? — изстреля ядно той. — Имам нужда от спокойствие!

Но тя знаеше, че я лъже. Екранът на компютъра се отразяваше в прозореца зад него и тя видя, че беше заредил някаква компютърна игра. Понечи да го попита защо се залавя с тази автобиография само когато децата са тук. Той не търсеше работа, просто скачаше от една брокерска къща в друга, без да се интересува от същинската работа и след няколко месеца напускаше. Понякога си тръгваше дори преди да е получил комисионата си.

Лили пое дълбоко въздух и се отказа да рови в раната, твърдо решена да прекара един хубав ден с мъжа си.

— Едуард! — хвана ръката му тя.

Той не отговори.

— Моля те!

— Тичай при децата, забавлявай се — измърмори той.

— Ще се забавлявам — разочаровано измърмори Лили. — Надявам се да играеш поне със собствените си деца, когато ги имаме.

Той продължаваше да натиска клавишите на кейборда. Повече нищо не можеше да се направи. Тя тръсна ядосано глава и изхвърча навън. Децата я чакаха на скалите с очи, вперени в къщата. Не изглеждаха смутени или уплашени. И друг път бяха присъствали на такава остра размяна на думи между тях и отдавна се бяха научили да не разчитат на компанията на чичо си Едуард.

Беше изминала повече от половината път, когато гласът му я застигна:

— Хей!

Тя се обърна и засенчи очите си с ръка, за да може да го види.

— Изглеждаш чудесно — каза той и й се усмихна. Лили беше облякла син анцуг, плътно прилепнал по нея, който очертаваше стройното й, мускулесто тяло.

— Благодаря — отвърна му и се зачуди дали това трябваше да се брои като предложение за мир. В случай, че беше така, тя му се усмихна.

— Децата развалят фигурата на жената. Помисли си и това — отбеляза Едуард и усмивката му стана по-широка.

Лили пламна, сякаш я обляха с вряла вода. Защо трябваше да го каже пред децата, тъжно си помисли и усети, че очите й се пълнят с неканени горещи сълзи. Тя ги изтри и хукна към брега. Захвана се да връзва тежести на мрежите, да закачва кукички на въдиците и да търси примамки, за да се разсее. Не искаше да предаде на децата лошото си настроение, макар думите на Едуард да я нараниха дълбоко.

Онази нощ той показа небивал ентусиазъм в леглото. Явно искаше да компенсира неприятното си поведение от деня. Да проявява такава пламенност в секса беше наистина рядко явление за него и Лили реши да преглътне обидата, обви ръце около врата му и изви тялото си в дъга, опитвайки се да покаже бурна страст.

И стана нещо странно. Тя усети, че душата й се отделя от тялото и се отдалечава от нея, изпълва се с копнеж по някого, който можеше да утоли жаждата й за любов и нежност. Но ръката върху нея беше груба, причиняваше й болка и извиването на тялото й беше повече желание да избегне докосването му, отколкото плод на удоволствие.

Това ли беше бракът, питаше се тя, докато Едуард пъшкаше над нея. Това ли правеха женените двойки в леглото си, след като отминеше първоначалната еуфория от ухажването? Опита се да си спомни кога за последен път нейният съпруг я бе пожелавал и не можа. Обикновено спяха със стена от възглавници между тях и той се отдръпваше като ужилен, ако тя се осмелеше да прокара нежно ръка по гърба му.

Преди женитбата често й говореше, че мечтае да стане баща. Но след това рефренът коренно се промени — толкова много я обичал, че я искал цялата само за себе си, щял да се чувства нещастен, ако тя си развали фигурата, и още приказки от този род.

И ето, те бяха в брачното ложе и правеха секс. Едуард не я поглеждаше, беше втренчил поглед някъде над главата й и блъскаше така, че тя стенеше от болка. Беше забравил, че е вътре в най-деликатното и нежно място от тялото й. Лили се хвана за таблата на леглото и потърси в себе си сили да издържи.

Сълзите бликнаха от очите й и намокриха възглавницата. Всеки път, когато правеха секс, мислено си повтаряше: „Може би този път ще стане, може би сега ще зачена, ще стана майка…“ Само че това, което правеше Едуард, приличаше повече на разрушение, отколкото на сътворение.

Сега, трепереща на масата сред своите близки, тя отново преживя унижението на онази вечер. Съзнанието й пазеше цяла колекция от лоши моменти и този беше един от тях. Това беше нощта, когато зачена Роуз. След като Едуард свърши, тя плака дълго и безутешно, а когато разбра, че е бременна, отчаянието я завладя напълно.

Припомни си следващия ден. Тогава отиде на гости на баба си. Никога не си позволяваше да безпокои Мийви с тревогите си. Обикновено се усмихваше, дори се смееше с глас и лъжеше на поразия. Всичко беше чудесно, всичко беше супер.

— Как си, мила?

— Супер.

— Искаш ли чай?

— Да, супер.

— Как прекара уикенда?

— Супер, направо супер.

А всъщност с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. След една поредна размяна на жестоки обиди и викове Лили, изпаднала в истерия, изкрещя толкова силно, че гърлото й се сви от болка. Започна да се задушава, усети остра, раздираща болка в гърдите и се уплаши. Едуард я стрелна победоносно с очи, той винаги се радваше, кога то успееше да я доведе до такова състояние, после отиде в спалнята, тръшна се на леглото и демонстративно се зави през глава.

Тогава тя беше млада. Не знаеше какво чувстват хората с болно сърце. Опита се да запази самообладание, каза си, че това е просто нервна криза. Хвана ръката си и се опита да премери пулса, но беше толкова разстроена, че обърка броенето.

Едва успя да стигне до спалнята, открехна вратата и го извика:

— Едуард?

Той не отговори.

— Едуард, мисля, че… може би имам сърдечна атака.

Той не обърна никакво внимание, все едно че му се оплакваше от главоболие или от умора, или пък от някаква банална настинка. Лили не знаеше какво да прави. Трудно й беше да обмисли нещата трезво, но не искаше да звъни на 911. Само щеше да даде храна за приказки на клюкарите, и без това целият град шушукаше зад гърба й. При един предишен скандал няколко седмици по-рано съседите бяха извикали полиция.

— Всичко е наред, полицай! — посрещна ги Едуард с чаровната си усмивка.

Тя също се постара да изиграе своята роля.

— Аз съм добре! Наистина, всичко при нас е супер! — изрече и се усмихна и на полицая, и на разтревожената съседка.

На другия ден, докато стоеше от вътрешната страна на вратата и събираше смелост да се покаже пред хората, чу съседката да разказва снощната случка на своя приятелка. „Семейни разправии“ — каза тя и Лили пламна от срам.

Ето защо не искаше сирената на линейката да разбужда отново квартала. Наметна палтото си, отиде до колата, качи се и потегли към болницата. По пътя болката се изостри. Лили доби чувство, че има горящ въглен в сърцето си. Щом докосна гръдната кост, болката се разнесе из целия гръден кош, сякаш някой беше седнал върху гърдите й.