Луан Райс - Сезонът на розите

— Не смей да се приближаваш до нея! — извика Лили.

— О-о! Няма да си губя времето за хора като Мийви. Тя не означава нищо за мен. Да не би да ме подкрепи когато ти изчезна? Не, напротив. Знаеше, че си жива и ме остави да изтърпя всичко, на което ме подложиха полицаите.

Той бръкна в задния си джоб и извади навит на руло лист.

— Искаш ли да ти кажа истината? — продължи нагло той. — Ти не знаеш какво се случи в планината. Не си сигурна дали не е плод на въображението ти. Винаги си имала прекалено голямо въображение, нали си, така да се каже, творец. Непрекъснато си фантазираш. Виждаш несъществуващи неща, чуваш неизказани думи. Дори и сега се съмняваш в себе си. Питаш се дали си била права тогава, или си сгрешила. Нали така? — ухили се той, доволен от себе си.

— Не се съмнявам в себе си, Едуард! Вече не! — скочи срещу него тя. — Нито пък другата ти съпруга. И двете знаем много добре кой си и какво направи.

— Какво? — обърка се той.

— Говоря за Пати, помниш ли я, Едуард? Майката на Грейси.

Той се стъписа:

— К-къде са те сега?

— На сигурно място. — Лили го погледна право в очите. — Тя е чудесна жена! Съжалявам, че е трябвало да изживее всичко, което преживях и аз. Сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че се чувства много добре, както и аз.

Предизвикателството беше твърде голямо. Лили видя как се промени изражението му — от шок до гняв, а очите му се нажежиха до бяло. Удари по облегалката на пейката с навития на руло лист, той отскочи и се приземи върху клоните на ниския кедър, който растеше точно зад беседката.

— Прочети това — изкрещя той — и после ще видим дали ще се чувстваш добре! Надявам се да се забавляваш, докато го четеш.

Лили поклати глава и бавно запристъпва към къщата.

— Вземи го и го прочети! — Гласът му прозвуча истерично.

Тя не даде знак, че го е чула. Вътрешно се тресеше, но застави тялото си да остане изправено и спокойно, крачка след крачка, докато усети хладната стъклена топка на външната врата в ръцете си. Внимателно отвори, влезе вътре и превъртя ключа.

Едуард продължи да стои на средата на двора и да гледа към къщата. Пристъпи няколко крачки и надникна през прозореца на кухнята. Лили даде воля на страха си. Затрепери така, че зъбите й затракаха, и влезе навътре в тъмния коридор, където погледът му не можеше да я достигне. Той продължаваше да се взира през прозореца, неподвижен, с ръце на кръста, сякаш нямаше намерение да мръдне от там. Изведнъж се обърна, върна се при кедъра и свали листа от клоните му. Внимателно го изглади, почисти го от игличките и отново го сгъна. Тя го видя да се връща към предната врата, но розовият храст от лявата страна й попречи да проследи пътя му. За минута-две настъпи тишина и после се чу изскърцването на мрежата на вратата. Сърцето й заблъска в гърдите, тя се хвърли към телефона, готова да набере 911. В този момент вратата се тресна в касата и Едуард мина покрай кладенеца, изкачи каменните стъпала и се изгуби към плажа.

Лили изтича на втория етаж, за да огледа целия двор и отбивката за градината. Едуард не се виждаше никъде. Мийви спеше, а Лиам и Роуз бяха още в морето.

Тя се върна в кухнята и открехна вратата с треперещи ръце. Листът беше пъхнат между вратата и касата. Лили го издърпа и изохка. Нещо убоде пръстите й. Едуард беше сложил бяла роза в сгънатата хартия. Тя я захвърли на земята и разгъна листа. Кръвта й го изцапа.

Беше призовка:

Лили се свлече на пода. Продължаваше да се взира в листа. Патрик се бе оказал прав, отчаяно помисли тя, докато препрочиташе текста още веднъж и после още веднъж. Колко минути остана така? Или часове? Беше загубила представа за времето. Случайно погледна през прозореца и видя лицето на Роуз, която тъкмо се прибираше от разходката, щастлива и безгрижна. Изпълнена с енергия, дъщеря й размаха ръка за поздрав.

„Какви прекрасни зелени очи има“ — помисли си Лили и отвърна на поздрава с усмивка. Прибра призовката и розата и излезе на вратата да я посрещне. Не можеше да откъсне поглед от засмяното й лице. Нали очите на човека са прозорец към душата му, разкриват мислите и чувствата му? Това, което се виждаше в очите на дъщеря й, беше прекрасно.

„Нищо лошо не може да се случи, щом сме заедно“ — убедено си каза тя и усети някаква свобода, облекчение, сякаш току-що беше избегнала опасна катастрофа. Тялото й все още се тресеше толкова силно, че заплашваше да се разпадне, но тя успя да стъпи здраво на краката си. От минутата, в която реши да се върне в Хабърд Пойнт, сърцето й знаеше, че ще се наложи да се изправи срещу Едуард, и въпреки това се оказа неподготвена за такава безпощадна битка. Той щеше да използва всички оръжия, позволени и непозволени, тя беше сигурна в това, и щеше да ги насочи срещу нея и Роуз, нейната Роуз, която щеше да се окаже в центъра на тази ужасна война. И докато отваряше вратата, тя разбра, че съдбата на дъщеря й е в нейните ръце, там, където се оказа и самата Роуз, когато се хвърли в обятията й.

— Мамо, имаме ли стар хляб? — попита задъхано. — Долу при лиманите видяхме лебеди, искам да ги храня.

— Сега ще намерим. — Лили отвори кутията за хляб.

— Искаш ли да ги нахраним заедно?

Отвори уста да каже „не“. Имаше много работа: трябваше да потърси адвокат, да се разрови из законите на Кънектикът, да опакова багажа им и да се приготви за ново бягство. Може би трябваше да потърси друго скривалище, далече от Хабърд Пойнт, от Блек Хол, от Кънектикът, от Съединените щати. Кръвта пулсираше в слепоочията й, волята й трябваше да се пребори с инстинкта за самосъхранение. Трябваше да избере — война или бягство. Но Роуз я гледаше с искрящи от нетърпение очи, гърдите й се надигаха задъхани от екзалтацията на деветте й години и тя се предаде.

— Разбира се! — отвърна весело, грабна хляба и хвана дъщеря си за ръка.

Момичето я поведе през хълма, покрай циментовия пояс, опасан с гроздове от миди, където Лили строеше пясъчни замъци като дете. Лиам ги чакаше малко по-надолу, при камъните. Роуз се добра до него с хляба в ръка. Лебедите плуваха царствено в сребристата мъгла. Лили улови погледа на Лиам. Гледаше я изпитателно и тя разбра, че той се досеща. Нещо се беше объркало.

Лебедите се плъзгаха величествено по водната повърхност — красиви и спокойни бели грации с оранжеви човки. След тях плуваха децата им, които идваха на бял свят в началото на всяко лято. Вече бяха поотраснали и въпреки че перушината им все още тъмнееше, тук-там се забелязваха бели пера.

— Мамо — обърна се към нея Роуз, — доктор Нийл ми каза, че лебедите са като белугите — раждат се черни, за да могат по-лесно да избегнат зъбите на хищниците. Изсветляват постепенно и когато станат възрастни, вече са чисто бели.

Тя кимна, неспособна да се включи в разговора.

— Не са ли прекрасни? — възторжено попита дъщеря й и протегна ръка към тях. Една майка лебед дойде толкова близо, че само с едно движение можеше да клъвне пръста й. Лили извика уплашено и се хвърли към нея, за да я дръпне към себе си, но изгуби баланс, залитна и одраска крака си на една залепена за камъка мида.

— Мамо! — писна момичето.

— Внимавай! — изкрещя в отговор майката, едва сдържайки сълзите си. Все пак успя да сграбчи ръката на дъщеря си и додаде, като се опита да бъде по-спокойна: — Уплаших се да не те нарани, миличка.

— Тя е добре, Лили! — Лиам бързо се озова до тях и им подаде ръка.

Лили кимна, но не му повярва. Той просто не знаеше. Не знаеше, че нито един от тях не е добре, че всичко се беше променило. Сивата мъгла изтъняваше и цветовете на пейзажа постепенно избиваха в призрачни петна. Водата беше сребриста, с металносини отблясъци, скалите сивееха, кафеникавото петно в далечината беше къщата, а розите в градината сякаш бяха лишени от живот. Всичко изглеждаше чуждо и злонамерено, всичко до най-малката подробност. Това беше един непознат и враждебен свят.