Лили ги беше наблюдавала от страничната веранда, сигурна, че тази гледка никога няма да й омръзне. Роуз все още се колебаеше да приеме омарите като храна, но майка й знаеше, че тя иска да отпразнува завръщането на Мийви заедно с всички, и щом празничният обяд включва омари — нека бъдат омари!

Мийви влезе в къщата и се заоглежда, отбелязвайки всяка незначителна промяна. Роуз заподскача около нея, нетърпелива да й покаже новите придобивки: картините, които беше нарисувала и закачила по стените, цветята във вазата, които беше набрала, преди да тръгнат, и димитровчетата, които беше поставила между страниците на Библията, точно както правеше и Лили като дете. На свой род Мийви й показа резките по касата на вратата, които показваха колко е израствала Лили всяко лято. Отстрани на стената имаше сини почетни ленти, които майка й беше печелила на състезания по плуване. Там беше първата й награда по тенис и първата бродирана от нея калъфка за възглавница — градина с цъфнали рози.

— Виждаш ли — каза баба й, — майка ти винаги е обичала рози.

Роуз се усмихна и кимна.

— Искаш ли да те измеря? — попита я баба й и затършува из чекмеджето на кухненския бюфет за молив.

— Аз съм ниска за годините си — каза с неудоволствие момичето, но застана до касата на вратата. Главата му едва достигна до резката, която бележеше ръста на майка й на шестгодишна възраст, и Лили усети остра болка от резултата.

— Това няма никакво значение — спокойно каза Мийви и отбеляза точното място с молива. — Глупаво е да се сравняваш с другите не само по ръст, но и за всичко останало. Важното е как израстваш, как се оформяш като личност, можеш ли да видиш грешките си и да се поучиш от тях. Ти си единствена и неповторима и можеш да се сравняваш единствено със себе си, мила моя.

— Благодаря ти! — отговори Роуз и погледна своята прабаба право в очите, като възрастна.

— Цели девет години си мечтаех за този момент — ти да застанеш до вратата, а аз да наглася добре очилата, да отбележа резка и после двете да сравним сантиметрите с тези от предишната година.

— Въпреки че не си ме познавала?

— О, Роуз! — прегърна я тя. — Винаги съм те познавала точно там, където е най-важно…

— Къде?

— В сърцето си.

Роуз кимна. Разбираше какво има предвид баба й.

Лиам надникна от кухнята и оповести, че омарите са почти готови. Лили извади царевица, разби масло и наряза салата от пресни домати, откъснати от градината на Клара.

Седнаха около кухненската маса, хванаха се за ръце и Мийви произнесе молитва. Лили наведе глава. Въпреки че не ги виждаше, можеше да си представи лицата на Мийви, Лиам, Роуз и своето. Толкова много беше мечтала за този ден, че затвори очи, за да не развали магията, но само след миг ги отвори широко. Лили Малоун имаше сили да приеме щастието.



Една сутрин, докато Мийви си почиваше, а Лиам и Роуз бяха с лодката, Лили си направи кафе и се настани в беседката с изрисуваните четири сезона да почете. Краят на лятото вече се усещаше, сутрините бяха хладни. Над Хабърд Пойнт се стелеше студена мъгла и размиваше очертанията на скалите и розовите храсти в градината. Звънците на шамандурите се чуваха по цялото протежение на канала и в далечината се разнасяха предупредителните сигнали на идващи и заминаващи кораби.

— Здравей, Мара — дочу тя и косата й настръхна.

Колко типично за него, помисли си. Минаха девет години, цели девет години в преследване, омраза и страх, и сега: „Здравей, Мара!“ Нахлу в градината, сякаш си беше у дома. Едуард изникна от мъглата и застана пред нея. Лили се огледа за колата му.

— Паркирах долу, при плажа, и дойдох пеша до тук — услужливо й обясни той.

Тя се втренчи безмълвно в него. Страхуваше се, но не искаше да се издаде. За пръв път, откакто избяга от него, бяха съвсем сами. Мускулите му опъваха ризата, както винаги, но беше понатежал и поостарял. Кестенявите му коси бяха прошарени. Само очите му бяха същите — златистозелени, толкова ярки, че блясъкът им успяваше да пробие през мъглата.

— Какво правиш тук? — попита тя подчертано спокойно. — Помолихме те да не ни безпокоиш.

— Ние?! — извиси глас Едуард. — Мара, единствените „ние“ тук сме аз и ти. Ти си моя съпруга.

— Но ти анулира брака ни и ме обяви за мъртва — отвърна тя.

— Нали ти поиска така? — гневно попита той, готов да се нахвърли върху нея. — Знаеш ли в каква каша ме забърка? В полицията ме въртяха на шиш, сякаш съм някакъв престъпник. Задаваха ми какви ли не въпроси после ме хвърлиха на пресата, която разрови целия ми живот, изкара ме по-черен от дявола.

Лили отклони поглед към къщата, не искаше да гледа в него. Гласът му звучеше тихо, но очите му горяха от ярост.

— Нямаш представа какво е да се видиш по телевизията като евентуален убиец, да вървиш по улиците и да усещаш погледите на хората, които се питат зад гърба ти, дали си насякъл тялото на жена си на парчета, или си го хвърлил от скалите с камък на шията.

Лили скръсти ръце пред гърдите, за да не издаде треперенето на тялото си. Думите му отекнаха в съзнанието й: „Насякъл съм те на парчета.“ Какво беше това, част от страховит сценарий на болен мозък или внимателно обмислен вариант на действие?

— Единствената причина да се разстроиш от изчезването ми е, че хората обвиниха тебе. И не ми казвай, че си страдал за мен или за бебето. Ти не искаше дете, Едуард. Ти дори престана да разговаряш с мен, след като забременях, единственото, което повтаряше, беше, че си съсипан, че животът ти ще се промени катастрофално.

— Ти си виновна за всичко! Хората ме намразиха заради теб! — разпалено заговори той, сякаш въобще не беше споменавала нищо за детето, но Лили знаеше, че темата за Роуз ще има продължение.

— Ти ме блъскаше, нагласяваше разни неща така, че да паднат върху мен. Когато минавах покрай теб, ме спъваше. Колко пъти падах, докато бях бременна?

— Какво да направя, като си непохватна?

— Не ти стискаше да ме удариш — продължи тя, без да обърне внимание на забележката му, — но ми даде да усетя силата ти. Унижаваше ме по всякакъв друг начин и това, че не посегна с юмруците си, не променя нещата.

Едуард изкриви устни в самодоволна усмивка. Може би харесваше спомена за собствената си жестокост. А може би му доставяше удоволствие фактът, че тя е разбрала всичко и е треперела от страх всеки път, когато той се е приближавал до нея.

— Мара, ти беше толкова тромава! Винаги си била.

Лили стисна юмруци. Видя се на тенискорта да посреща топката и да я забива в полето на противника. Видя се като млада майка: в едната ръка Роуз, а в другата — пълна торба с прежда или огромна буца сол за заледената пътека до дома им в Кейп Хоук. Нито веднъж не падна, дори не изпусна торбите.

— Знаеш ли, вече няма значение — каза спокойно тя. — Сега всичко ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Ти, ти си ми ясен! Вече не можеш да ме нараниш както преди, познавам те, знам какъв човек си.

Той пристъпи към нея. Двамата се изправиха един срещу друг, толкова близо, че пръстите на краката им се докоснаха. Лили усети дъха му. Едуард беше само четири-пет сантиметра по-висок от нея, но страхът й го превръщаше в гигант. Той стисна зъби и бузите му се затресоха от злоба.

— Ще те унищожа! — скръцна със зъби и лицето му се покри с червени петна.

— Веднага напусни! — изсъска Лили.

— Ще сърбаш каквото си надробила! Разбираш ли! — натъртено изрече Едуард, стиснал юмруци. — Ти се подигра с мен!

— Единственото, което исках, беше да спася собствения си живот! Спомняш ли си онзи излет в планината? Ако си припомниш добре, може би няма вече да се чудиш защо избягах от теб.

Очите им се срещнаха и този път тя не избягна погледа му. След девет и половина години знаеше точно срещу кого се изправя и Едуард разбра, че вече не е загадка за нея. Да, Лили не беше вече изплашено и объркано зайче, но стомахът й се сви на топка от злобния му поглед.

— Ти не повика полиция тогава — припомни й той и я изгледа победоносно. Това, че тя не повика помощ през онзи ден, беше точка за него. Оставаше без никакви доказателства за пъклените му намерения.

— Ти беше мой съпруг… — каза Лили. — Опитах се да убедя сама себе си, че греша.

Той не отговори, продължаваше да стои пред нея със стиснати юмруци.

— Бях бременна. Нямах сили да си призная за какво всъщност бях омъжена.

— За „какво“ ли? Намекваш, че не съм човек? Третираш ме като нищожество и винаги си го правила! Това ти е проблемът, Мара — тонът му стана жлъчен. — Ти презираш мъжете. Не ни уважаваш. Да ти кажа право, съжалявам го онзи… как му беше името… оня еднорък нещастник.

Лили отстъпи назад. В злобата си Едуард беше толкова противен, че тя отказа да го слуша повече. Искаше да се прибере вкъщи, при семейството си, да си напомни, че любовта и добрината съществуват.

— Трябваше да извикаш полицията онзи ден, Мара! — продължаваше той. — Направи голяма грешка.

Тя не отговори.

— Това беше твоят шанс — усмихна се той. — Помниш ли онези обици, Мара?

Лили започна да трепери. Вътре в нея всичко заигра, както ставаше винаги, докато живееше с Едуард.

— Безсмислено е да крещиш, няма кой да те чуе — зловещо тихо каза той. — Проверих, преди да дойда. Дъщеря ми е в морето с оня, сакатия, а Мийви похърква в леглото — видях я през прозореца. Благодаря ти, че си преместила спалнята й на първия етаж. По-удобно е.