Сам кимна и сълзите й потекоха. Сестра й не можеше да откъсне поглед от очите й. Колко време не беше поглеждала в тях? Две години? Или повече? Бяха най-яркозелените очи, които някога беше виждала. Прииска й се да докосне лицето й, да избърше сълзите и да целуне мокрите й страни, но се сдържа. Искаше да чуе цялата история докрай.
— Наистина, бях готова за път — заяви Сам със задавен от сълзи глас. — Посещението на Патрик… той ми помогна да осъзная каква голяма нужда имам от теб.
— Ние също страдахме много — каза Мариса.
— Много, много, лельо Сам! — присъедини се и Джесика.
— Милата ми кръщелница! — наведе се тя към нея. — Колко си пораснала! Не мога да повярвам… — Клекна, зарови лице в ръцете си и зарида. — Как можах да пропусна цели две години от живота ти…
— Не съм спирала и за минутка да мисля за теб. — Джеси погали огнената коса на леля си.
— Ох, слънчице — изхълца тя, — нямаше ден през тези години, в който да не съм мислила за вас с майка ти, независимо къде съм била и какво съм правила.
— Сам, ти си най-важният човек за нас, повярвай ми! — щастливо каза Мариса.
— Обичаме те, лельо! — притисна се Джесика в нея.
— Това никога няма да се повтори! — твърдо заяви Сам и вдигна насълзените си очи към тях. — Ще можете ли да ми простите?
Виж ти, въпрос! Сам продължаваше да ги гледа и очите й горяха в няма молба. Мариса й отвърна с нежност, която показваше, че не е спирала да я обича, че Сам все още е нейната малка сестричка, на която вечер четеше „Мечо Пух“ и която й беше пръв помощник в изучаването на трудната биохимия и епидемиология.
— Сам! — тихо промълви тя и я привлече към себе си.
— Не знаех, че си го напуснала завинаги — изплака сестра й и стисна ръцете й. — Ти винаги се връщаше при него и аз не исках повече да бъда свидетел на това самоубийство.
— Толкова съжалявам! — зарови лице на рамото й Мариса.
Двете сестри останаха дълго така, прегърнати, допрели главите си една до друга. И неочаквано Мариса усети, че годините на раздяла отлитат безследно, сякаш никога не ги е имало. Те бяха Сам и Мариса, неразделните сестри, независимо на какво разстояние се намираха една от друга.
— Мамо, лельо, вече всичко свърши — каза Джесика ентусиазирано. — Сега вече сме заедно.
Мариса погледна към Патрик и очите й му казаха всичко. Чувствата й бяха по-силни от всякакви думи на благодарност. Това ново преоткриване между двете, тази радост да държи отново сестра си в прегръдките си — всичко това беше възможно единствено благодарение на него, въпреки че той продължаваше да стои настрана. Погледите им се срещнаха и тя искаше да му подаде ръка и да го покани при тях, но се смути. Очите му бяха пълни с нежност, каквато не беше виждала от много време, от момента, в който нейният Пол си отиде…
— Благодаря ти, Патрик! — каза тя.
— Няма нужда да ми благодариш — отвърна той.
— Имам нужда да ти го кажа! — възрази тя. — След всичко, което направи за нас…
— Заслугата не е моя — сви рамене той. — Ти имаше нужда от Сам и тя също имаше нужда от теб. Аз просто й го казах.
— Знам — отвърна Мариса, но всъщност искаше да каже много повече.
— Време е да настаниш сестра си — каза Патрик ни в клин, ни в ръкав и отстъпи назад.
Мариса отвори уста да каже нещо, но се отказа. Може би той беше решил да докара Сам до тук и веднага да се върне обратно. Тя просто грешеше, само си въобразяваше, че в погледа му има нещо повече от симпатия… но той продължаваше да я изпива с очи и това й напомни за един друг мъж, който я гледаше така и който наистина я беше обичал с цялото си сърце.
— Лельо, нали си носиш цигулката? — попита Джесика.
— Разбира се! — Сам погледна към сестра си. — Сега ще видиш как ще пометем другите участници и ще оберем всички награди.
— Наистина ли си решила да се явим на конкурса? — попита Мариса със затаен дъх. Тя все още не можеше да повярва на промяната в живота си.
— Мислиш, че ще оставя славата на някакви си хлапета? — погледна я бойко Сам. — След всички тревоги, които създадохме на Патрик?
— Какви ти тревоги! — възрази Пат, но сърцето му се разтуптя като на първокласник пред черната дъска и той леко се олюля на петите си.
— Много ми харесва кучето ти. — Джеси клекна до Флора. Погали я и сключи ръце около врата й.
— Флора, запознай се с Джесика — усмихна се Патрик и най-сетне откъсна поглед от Мариса. Протегна схванатите си от шофирането рамене и се огледа наоколо с желание да намери местенце за себе, за да остави семейството насаме. — Дано хотелът ви да приема кучета. Май трябваше да се обадя предварително и да си запазя стая.
Значи щеше да остане, помисли си Мариса и се усмихна.
— Ан и Джуд са при сцената — каза и с готовност предложи: — Ела да отидем горе и да видим. Сигурна съм, че ще намерят място и за двама ви.
— Тъкмо ще видим кой се поти на сцената в момента.
Сам тайно погледна към ферибота. Капитанът, който Мариса беше виждала и друг път, но никога не беше разговаряла с него, товареше нова колона коли за обратния си курс. Беше мършав дангалак с къса кестенява коса, скрита под веселяшка гръцка рибарска шапка. „Не е за изхвърляне“ — помисли си Мариса, докато го гледаше как приведен над пулта за управление се усмихва на Сам.
— Познаваш ли го? — запита тя сестра си.
— Това е Ти Джей Маккуин — каза тя и махна за последно към красивия капитан, който наду сирената и фериботът се отдели от пристанището.
— Виж ти! Аз живея тук от месеци и дори и името му не знам, а ти се качи веднъж за двайсет минути на ферибота и вече се поздравявате!
Сам наведе срамежливо очи и се усмихна така, че трапчинките й се показаха:
— Просто намерихме общ език, какво толкова?
— Сега вече може ли да потърсим място за Флора в хотела? — нетърпеливо ги подкани Джеси. — И после трябва да проверим, да не би да са свалили „Падналите ангели“ от програмата.
— Чудесен план! — засмя се Патрик и отново погледна Мариса в очите.
Сам хвана под ръка сестра си и я поведе към хотела. Мариса хвърли поглед през рамо и видя, че Патрик подава на Джесика каишката на Флора и й показва как да я държи.
— Някога и аз имах кученце — заговори момичето.
— Така ли? — заинтересува се той. — Значи обичаш кучета.
— Много.
— И аз.
Мариса бързо поведе Сам напред. Не искаше да я видят, че плаче, макар че сълзите й бяха от радост. Тя знаеше какво означава за дъщеря й да срещне мъж, който обича кучета.
Деветнайсета глава
Най-сетне настъпи денят, в който изписаха Мийви. Лиам, Роуз и Лили отидоха до болницата да я приберат. Сестрите я изведоха с инвалидната количка до фоайето, а Лиам й помогна да влезе в колата. През целия път до дома възрастната жена не спря да бърбори и да обяснява колко прекрасно е всичко, ахкаше и охкаше при вида на яркозелените блата, лазурното небе, яркото слънце и миризмата на море. Седеше приведена към предната седалка, за да може да докосва раменете на Лили, сякаш още не можеше да повярва, че нейната внучка си е дошла. Зяпаше през прозореца и от време на време потупваше ръката на Роуз, която седеше до нея.
— Не мога да повярвам, че сме заедно! — повтаряше.
— Опитах да се свържа с Патрик и да го поканя — обади се Лили, — но се оказа, че заминал за Кейп Хоук.
— За Кейп Хоук? — засмя се Мийви и добави като на себе си. — Браво, момчето ми!
Колата мина под железопътния прелез, навлезе в Хабърд Пойнт и Лили за пореден път изпадна във възторг при вида на красивата гледка. Дали любовта към определен пейзаж може да бъде причина да се завръщаш отново и отново на някое място, запита се тя. Топлият вятър духаше през отворения прозорец на колата, носеше аромат на рози и водорасли и душата й се изпълни с мир и спокойствие. Но в същото време трябваше да си признае, че усещаше копнеж и по дивата природа на Кейп Хоук.
Клара ги чакаше до каменния кладенец. Роуз беше направила плакат, на който пишеше: „Добре дошла у дома, Мийви“, и преди да тръгнат Лиам го закачи над външната врата. Просълзена, Мийви плесна с ръце. А когато Клара, приятелката, с която беше живяла през всичките си осемдесет и три години, я притисна до гърдите си, тя заплака с глас.
— Извинявай, мила моя! — през сълзи каза тя, докато стискаше ръцете й в своите. — Исках да ти кажа истината, но не можех да предам внучката си!
— Разбирам всичко, мила! Трябвало е да защитиш детето си. Толкова се радвам, че се върна вкъщи жива и здрава! Ох, Мийви, как щях да живея без теб?
В чест на Мийви и благословеното лято, Лиам и Роуз бяха осигурили омари за трапезата. Той успя да купи една лодка с малък мотор и три коша за ловене на раци, които заложи край скалите близо до боядисаните в бяло и зелено шамандури. Рано тази сутрин, докато Нани още си играеше на вълните и гърбът й розовееше на фона на изгряващото слънце, двамата с Роуз потеглиха с лодката, за да приберат първия си улов.
В кошовете имаше десет омара. Докараха ги до брега и той се зае да покаже на момичето как да ги измерва, за да избере само тези, които бяха достатъчно големи за готвене. Мъниците, както и женските, трябваше да се върнат обратно в морето. След огледа за трапезата останаха само три екземпляра, но традицията беше спазена.
"Сезонът на розите" отзывы
Отзывы читателей о книге "Сезонът на розите". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Сезонът на розите" друзьям в соцсетях.