Слънцето завърши дневната си обиколка и стаята потъна в мрак, но те не помръдваха. Никой не спомена за вечеря, бяха изгубили апетит. С изгряването на луната Лиам отиде до кухнята и погледна навън. Ягуарът на Едуард го нямаше. Лили застана до него и се взря във вечерните сенки в градината. На мястото на златистия ореол около розите и морските скали трептеше студена синкава лунна светлина и внезапно красотата на Хабърд Пойнт придоби зловещ вид.

Лиам покани Роуз да сварят омарите, но тя не пожела. Помоли го да я придружи до брега, за да ги пуснат на свобода. Той извади плика от хладилника и те чуха как щипците им драскат по найлона. Звукът беше неприятен и детето се почувства още по-зле. Хвана ръката на Лиам и двамата тръгнаха към скалите. Нани беше там, плуваше в кръг под лунната светлина.

— Вчера я нахранихме с раци, но не бих искала да й дам и омарите — каза тя.

— Тогава няма да й ги даваме — отвърна той.

Развърза плика и й показа как да ги държи, за да избегне острите им щипки. После двамата започнаха да ги изваждат един по един и внимателно да ги пускат в плитчините между камъните. Изпълнени с неочаквана енергия, малките животинки забързаха към свободата си и след миг се изпокриха по дупките.

Останаха дълго на брега, загледани в Нани. Той знаеше, че Лили ги наблюдава от прозореца на кухнята. Отново се сети за думите, които тя изстреля в лицето на Едуард. Мислите му се заплетоха в догадки — на кого всъщност говореше тя? На съпруга си или на него? Ударите на сърцето му зачестиха.

Беше време за лягане. Роуз махна с ръка на Нани и двамата поеха нагоре.

Скоро Роуз беше в леглото и Лили приседна до нея. Разлисти „Завоите на времето“, една от любимите й книги от нейното детство, и зачете. Лиам застана в коридора и се заслуша в гласа й. Не искаше да нарушава единението им, но не можеше да откъсне поглед от двете любими същества, които изпълваха мислите и сърцето му.

Лили свърши главата и се върна при него. Изглеждаше изтощена и все още разстроена. Той хвана ръката й и я поведе навън, към задните стълби, където можеха да наблюдават едновременно Нани и сребристите води около скалите.

— Роуз искаше да пусне онези омари в морето — уморено изрече Лили.

— Направихме го — отвърна той. — Знаеш ли защо настоя да ги освободим?

Тя поклати глава.

— Мисля си, че беше желание да направи нещо благородно — погледна я в очите. — Днес тя се сблъска с жестокостта на Едуард и желанието му да се наложи над всички и въпреки че не го разбра напълно, поиска да се разграничи от него, като направи нещо мило.

— Тя е мила по природа. — Очите й плувнаха в сълзи. — По нищо не прилича на него.

— Така е — отвърна Лиам и погали ръката й, опитвайки се да я успокои. После продължи колебливо: — Лили, чух какво каза на Едуард.

— Целият залив чу.

— Не… имах предвид това, което каза за мен. Че Роуз си е наша.

Сълзите закапаха от очите й и тя заговори бързо:

— Мислиш ли, че той ще повярва и ще спре да я преследва? Не биваше да се връщам тук, не биваше! Независимо колко ми е мъчно за Мийви…

— Лили — повиши глас той, хвана главата й с двете си ръце и я накара да го погледне в очите. — Тя наистина е наша.

Тя се опита да се изтръгне от ръцете му.

— Но ти знаеш, че това не е вярно… Ако той изиска кръвни тестове…

— Във всеки миг от живота й съм бил до нея — прекъсна я Лиам. — От момента, в който се роди. Аз й помогнах да дойде на бял свят, аз я сложих за пръв път на гърдите ти. Аз бях неин баща от първия ден и винаги съм се чувствал така — бащата на Роуз.

— Винаги си бил до нея — прошепна тя.

— Това е било единственото ми желание, да бъда до вас.

— Когато тя се роди, ти обеща да се грижиш за нас, а аз… — заплака Лили. — Аз се опитах да те прогоня от живота ни. Не ти вярвах, не вярвах на никого. Но, кълна ти се, нито за момент не съм забравяла, че ти бдеше над нас през цялото време, че първото нещо, което видя Роуз от този свят, бяха твоите очи.

Звездите изгряха, толкова ярки, че дори и лунният диск не можеше да ги засенчи. Лиам си помисли, че те блестят толкова силно заради тях тримата.

— Вие сте моето семейство — каза той и целуна треперещата й ръка. — Ти и Роуз!

— И ти си нашето — погали косата му Лили.

— Ето това се опитахме да обясним на Едуард, когато му казахме, че е наша дъщеря. Независимо от всички спънки ние сме били семейство от първия ден.

— Ти тичаше с нас по болниците, плащаше операциите й, чакаше заедно с мен решението на лекарските консулти. Беше винаги до нас. Дори и когато се криех от теб, винаги съм знаела, че е достатъчно да протегна ръка и ти ще дойдеш.

— И така ще бъде до края на живота ми! — стисна ръката й Лиам.

— Тогава си мислех, че Роуз се роди със сърдечно увреждане, понеже самата аз бях с разбито сърце.

— Знаех, че си преживяла нещо, което те е прекършило — заговори той. — И повече от всичко на света исках да ми позволиш да те излекувам.

— И успя — сгуши се в него тя.

Радостта изпълни гърдите на Лиам. Той я притисна до себе си и я целуна дълбоко и продължително. Звездите се отразиха в очите му. Тялото на Лили пламна и тя не отдели устните си от неговите, докато гърдите й не започнаха да се борят за въздух. Лиам я погледна и изрече задъхано:

— Искам да се оженя за теб, Лили!

— Ох, Лиам…

— Искам го от първия миг, в който те видях. Нима не го знаеш?

— Знам го, мили! — прошепна тя. — И аз те обичам много преди да го призная пред себе си.

— А сега? Можеш ли да го кажеш сега?

— Обичам те, Лиам!

Очите й блеснаха, пълни със сълзи, и той беше готов да се закълне, че за пръв път в тях гори огънят на щастието. Това го изпълни с надежда, даде му нови сили да се бори за тази жена, която беше станала най-близкият му човек на света.

— Лили, чуй ме! Искам да се оженим веднага, още тази седмица, веднага щом оформим документите! Искам да осиновя Роуз и да се отървем от Едуард.

Лили се спусна по стъпалата и го поведе към затревената ивица между къщата и вълнолома. Тревата освежи горещите им стъпала. Тя го повлече към земята и се плъзна върху него. Тялото й изгаряше от нетърпение. Огрени от лунната светлина, капчиците пот блестяха по кожата й като люспи на сирена и Лиам полудя от любов. Желанието му беше толкова силно, че едва успяваше да си поеме дъх.

Лили издърпа ризата от дънките му. С треперещи пръсти разкопча колана и разтвори ципа. Не откъсваше устни от неговите — страстна и ненаситна, жадуваща ласките му. Той я прегърна със здравата си ръка и потъна в огъня на страстта, пламнал от огнените й целувки. В този миг всички мисли и тревоги излетяха от главите им. Прекалено дълго бяха обмисляли и преценявали всяка своя стъпка. Мина цяла вечност, откакто тя побягна от света и се скри в своя северен затвор на хиляди километри от тук. Цяла вечност… И ето, най-после отново беше свободна, беше си у дома и Лиам беше до нея, за да й дари цялата любов на земята.

Те се любиха буйно, необуздано, без да мислят за нищо друго, освен за удоволствието, което си доставяха. Телата им се извиха, сплетоха се едно в друго, благодарни на августовския бриз за прохладата, която донасяше на пламналите им от любов сърца.

Дълго след като дишането им се успокои, Лиам продължи да я гали и да я целува. Двамата се отпуснаха върху свежата трева. До тях достигна крясък на чайки и той си спомни, че само преди няколко дни този звук караше Лили да се свива от страх и тревога за баба си и за това, което й предстоеше. Но сега тя лежеше до рамото му, загледана в небосвода, и протегна ръце към звездите, сякаш а-ха, и ще ги стигне.

— Лиам! — каза тя и гласът й прозвуча неочаквано звънко.

— Да?

— Колко звезди има там?

— Повече отколкото можеш да си представиш.

— Това май не е много точен отговор — засмя се тя.

— Добре, в нашата галактика са около сто милиарда.

Лили се усмихна, удовлетворена от отговора му:

— А как е латинското название на Нани?

— Delphinapterus leucas. — Той се надигна, за да погледне белугата, която шареше около брега. — Роуз го знае.

— Ти си учен, нали? Могат ли океанолозите да предскажат какво ще бъде времето през септември? — попита весело тя.

— Не знам — измърмори и усети как кръвта заблъска по слепоочията му. — Защо?

— Ами… Мийви скоро ще си дойде, Роуз е добре. Ти и аз… всичко е толкова прекрасно, че си помислих… Защо да чакаме повече? Септември е чудесен месец за сватба.

— Лили! — ахна той и я притисна до себе си. Очите му станаха толкова сини, че дори и нощта не можа да ги затъмни.

— Обичам те, Лиам! — прошепна тя и погледът й се изгуби в синята безбрежност на неговия. — Искам те! Отговорът ми е „да“!

— Наистина ли?

— Искам да се омъжа за теб. Една септемврийска сватба…

Той я погледна така, сякаш искаше да достигне с очите си до сърцето й. Видя на устните й да изгрява нежна усмивка и да стопява и последния тънък пласт лед в сърцата им. Призрачните планини атакуваха яростно подводния риф — грамадни двайсетметрови вълни чудовища, способни да унищожат всичко по пътя си. Лиам знаеше, че Лили е подгонена от едно друго чудовище, което искаше да изяде тази нейна усмивка, и се закле, че никога повече няма да позволи това да се случи.