Беше привечер, Лили приготвяше вечерята в кухнята. Цял следобед тя беше в болницата, а Лиам и Роуз се разходиха до рибарския магазин за омари. Купиха царевица от щанда за зеленчуци, после отидоха до пекарната и взеха боровинков пай. Наминаха и през сладоледената къща за голяма кутия сладолед с праскови. Лиам се забавляваше да развежда Роуз и да пазарува по същите улици, по които някога е играла малката Лили.

След като напазаруваха, двамата тръгнаха към скалите за морска вода. Варени в морска вода, омарите бяха много по-вкусни.

— По тези брегове има ли омари? — попита детето.

— Разбира се! — отвърна той. — Тук е подходящо място за тях. Могат да се крият из камъните и да си устроят удобни местенца за живеене.

— И в Кейп Хоук има, нали?

— Да. Всъщност по-голямата част от улова на рибарите и тук, и на север, са именно омарите.

— Ние можем ли да си уловим сами? — попита Роуз и хвана пазарските торби, докато Лиам напълни купата с вода. После събраха и малко водорасли. Семейство Нийл винаги приготвяха омарите с водорасли и Лили искаше да опита семейната им рецепта.

Тръгнаха бавно по обратния път, за да не разлеят водата. С босите си крака Роуз балансираше върху камъните без проблеми. Вечерта беше хладна и тя беше с пуловер. Ръкавите й бяха дръпнати над лактите, а крачолите на джинсите, навити до коленете. Лиам обожаваше да я вижда така — едно безгрижно хлапе, което си играе сред скалите.

— Можем — провикна се след нея той. — Трябва ни само лодка и няколко съда за раците.

— Можем ли да намерим лодка? — попита тя и очите й заискриха от вълнение.

— Ако майка ти ни позволи.

Решиха да съберат и малко миди за вечерята. За Лиам това беше сгоден случай да каже на бъдещата океаноложка латинското им наименование — Homardus americanos за омарите и Mytilus edilis за мидите. После се огледаха за Нани, въпреки че за нея още беше рано, тя излизаше на брега късно нощем. Не я видяха и се изкатериха по скалите към двора.

Щом завиха покрай задния край на къщата, Лиам го видя. Веднага разпозна набитата мускулеста фигура, неестествената усмивка и блестящите зелени очи, които го преследваха от мига на предишната им среща в Роуд Айланд.

Първата му мисъл беше как да предпази Роуз. Искаше да я грабне и да я скрие зад себе си, но здравата му ръка държеше купата с водата, а протезата му нямаше да издържи на усилието. Момиченцето продължи да подскача напред и изведнъж се оказа точно пред Едуард. Лиам се вцепени, сякаш видя някакъв огромен ТИР да връхлита върху нея, а не баща й, който тъкмо слизаше от ягуара си.

— Роуз — пророни той.

Тя застина на място при вида на мъжа, който изкачи външните стълби и застана до кладенеца.

Едуард клекна пред нея и хвърли една от ослепителните си усмивки. Държеше се така, сякаш тя беше сама на пътя. Лиам заряза купата на земята, хвана ръката на Роуз и я дръпна силно към себе си. Реакцията му беше инстинктивна, би реагирал по същия начин, ако трябваше да я спасява от някоя змия например. Тя го погледна изненадано. Въпреки че не отместваше очи от Едуард, той долови шока от грубата му реакция и сърцето му се сви.

— Влез вътре — й нареди той. Гласът му прозвуча рязко, но страхът за нея беше толкова силен, че не можеше да се контролира в момента.

Той я блъсна към вратата и застана между нея и Едуард.

— Моята дъщеря! — каза Едуард и погледна нагло към Лиам. — Това е моето дете, нали? Моето момиче. Одрала ми е кожата. Бих я познал, където й да се намира.

— Нямаш работа тук!

— Така ли? Известно ли ти е, че ние с майка й се оженихме в този двор, точно ей там, на поляната? Кой си ти, че да ме гониш?

— Лиам Нийл — каза и се приближи до Едуард, извиси се заплашително над него, готов да реагира на всяко негово движение.

— Трябва ли да повтарям? — наежи се Едуард. — Това там е моето дете и аз имам пълни права над нея. Махни се от пътя ми!

— Не си добре дошъл тук! — Гласът на Лиам беше изпълнен с ярост и омраза. Дълбоко в гърдите му се надигна ненавист към всички хищници, стара ненавист, която таеше в себе си още от онзи миг, когато един от тях отне живота на брат му, ненавист, която го тласна към ихтиологията и която му помогна да разбере, че зад любезната усмивка на този човек се крият остри зъби, готови да разкъсат всеки по пътя си.

— Лиам! — викът на Лили надви шума от трясъка на затръшнатата зад нея врата. Тя се спусна по пътеката и застана до него. Той продължаваше да наближава Едуард.

Искаше му се да скочи върху него, да смаже главата на змията, но съзнаваше, че тази битка е на Лили. Знаеше колко важно е за нея да се изправи срещу този мъж, да погледне смело в очите чудовището, което съсипа живота й. Но Едуард трябваше да знае, че тя вече не е сама. Този път щеше да си има работа с двама.

— Мара, ти си една голяма лъжкиня! — нахвърли се върху нея съпругът й. — Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли, че всички ме мислеха за убиец? На какво бях подложен само? Беше истински кошмар. И да скриеш дъщеря ми от мен! Не можеш да отречеш, че е моя, нали? Има моите очи, моята коса, все едно, че се гледам в огледалото. Изцяло моя!

— Не е твоя! — кресна Лили. — Тя не е нечия собственост. Тя си е отделна личност, прекрасна и истинска, и ти нямаш работа с нея.

— Във вените й тече моята кръв!

— Как смееш да идваш тука — пристъпи към него Лили и гласът й изведнъж стана тих и спокоен, изпълнен със сила, — след всичко което ми причини! Твоите номера може би минават пред хора, които не те познават, но не и пред мен. Аз знам много добре какво представляваш!

— Не говори глупости! Аз бях чудесен съпруг, питай хората. И нямаш никакво право да ми отнемаш детето. Ще си я взема, кълна ти се! Няма да ти оставя нищо мое!

— Ти не чу ли какво ти казва Лили? — намеси се Лиам. — Току-що ти обясни, че Роуз не е вещ, която можеш да отнесеш със себе си. Можеш ли да го схванеш, може ли да ти влезе в дървената глава, че ти не притежаваш хората? Нямаш повече работа тук! Махай се!

— Ти ли ще ми кажеш? — презрително изкриви устни Едуард. — Еднорък нещастник!

Ето това беше, най-сетне го прозря. Лиам беше видял злобата в зелените очи на Едуард, беше слушал претенциите му към всичко, което смяташе за свое притежание, видя и арогантното му поведение, но именно тези думи го накараха да разбере докъде може да стигне жестокостта на човека пред него.

— Да не си посмял! — изсъска Лили. Не беше останала и следа от предишното й спокойствие. — Лиам е най-прекрасният човек, когото познавам. Той наистина обича дъщеря ми. Нашата дъщеря — моя и негова! — изстреля тя и погледна към Лиам с очи, изпълнени с паника.

Сърцето му подскочи от радост. Той разбра, че Лили най-сетне го е приела. Беше разбрала, че той обича Роуз като своя дъщеря от първия миг на раждането й, и сега му го показваше.

— Какво? — изкриви лице Едуард. — Тя е негова дъщеря?

Лили беше прекалено развълнувана, за да отговори.

Лиам я прегърна и я залюля. Лъчите на залязващото слънце падаха косо върху градината и цветовете на розовите храсти светеха като малки огньове.

— Не ти вярвам! — извика Едуард. — Тя прилича на мен. Годините й също отговарят. Кълна се, че ще ти я отнема! Кълна се, че ще си платиш за всичко!

Лиам се опита да защити Лили с тялото си, усещаше, че цялата трепери. Тя зарида на гърдите му и се разтресе така, че ако той не я подкрепяше, щеше да се свлече на земята. „Ще ти я отнема“ — думите отекваха в ушите му. Заслепен от гняв, той беше готов да се хвърли към другия човек и да го удуши с голи ръце. Но сега най-важна беше Лили. Той му обърна гръб и бавно я поведе към къщи. Внимателно затвори вратата зад тях и погледна навън. Едуард стоеше до каменния кладенец и неочаквано за всички се смееше.

— Защо се смее този човек? — запита Роуз. — И защо мама плаче?

— Роуз! — коленичи Лили и придърпа детето към себе си.

— Мамо, какво ста… — попита детето, но майка му го притисна толкова силно, че думите заглъхнаха в прегръдките й.

Лиам побърза да ги отведе по-далеч от външната врата. Настани ги във всекидневната и седна до Лили на дивана. Галеше косата й и я люлееше в ръцете си, докато тя изплакваше насъбралите се сълзи. Роуз се взираше смутено към тях. „Едуард греши — помисли си Лиам, когато погледът му улови нейния, — тя изобщо не прилича на него.“ Очите й наистина бяха зелени, като неговите, но бяха топли и добри, изпълнени с любопитство и живот. Очите на Едуард приличаха на очите на влечуго — студени, лишени от чувства.

— Кажете ми какво става? — настоя Роуз. — Това е същият човек, който дойде в Роуд Айланд, нали? Кой е той?

— Казва се Едуард Хънтър — поясни Лиам.

— Той е моят истински баща — изрече детето и това не беше въпрос.

— Мила, толкова съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това — започна Лили. — Аз не го приемам за твой баща, та той изобщо не те познава! Избягах от него още преди да се родиш, любов моя, исках да ти осигуря спокоен и добър живот.

— Не го харесах, когато го видях в Роуд Айланд, не го харесвам и сега — каза тихо Роуз. — Начинът, по който ми се усмихваше… — Тя потръпна. — Дори преди да започне да крещи. Това не беше истинска усмивка.

Лиам поклати глава, впечатлен от нейната наблюдателност. Прословутият чар на Едуард не беше успял при нея. Роуз беше видяла какво се крие зад бляскавата усмивка и то я отблъсна.