— Моята градина тъгуваше за теб — каза старата жена и в очите й се появиха издайнически сълзи.

— И аз тъгувах за нея, и най-вече за теб. Имам толкова гоблени с „Морска градина“, кладенеца, къщата, розите, беседката…

— Прекрасни са! — обади се Лиам.

— Благодаря! — усмихна се Мийви и погледна към него. Опита се да го прецени, без да го притесни. — Отдавна ли познавате внучката ми?

— Запознахме се няколко дни преди да роди.

— Достатъчно дълго — каза тя и очите й светнаха.

— Познавам я добре и я обичам — отвърна открито той.

Доволна от информацията, Мийви се отпусна на възглавницата. Позволи си да помисли и за себе си, за това, че беше все още жива и семейството й беше около нея. Внезапно се почувства стара и уморена, като че ли едва сега усети товара на деветте самотни години.

Лили разбра, че баба й повярва на Лиам и го хареса. Забеляза го в очите й, но видя и изтощението от дългия разговор.

— Бабо, няма да те изморяваме повече — каза тя. — Сега имаш нужда от много почивка.

— Миличка — възпротиви се Мийви, — чувствам се толкова добре, че мога да ви изтанцувам един степ.

Лили се засмя. Тя също беше възбудена от щастливата среща, но баба й, изглежда, губеше сили, страните й бяха хлътнали и бледи. Сестрите взеха да се навъртат наоколо и да им дават знаци, че е време да тръгват, но тя все още не пускаше ръката й. Не смееше да я остави, макар да знаеше, че утре ще я види пак. Толкова дълго време живяха разделени, че да бъдат отново заедно, беше като безценен божи дар за нея. Страхуваше се да си тръгне, сякаш до утре можеше да я изгуби отново. Ръката й затрепери и Мийви усети тревогата й.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — стисна нежно пръстите й тя.

— От къде знаеш? — попита Лили.

— Просто знам. Моля те, Лиам, подкрепи ме!

— Баба ти е права, Лили! Сега вече всичко ще бъде наред. — Той сложи ръка на рамото й.

— Има една молитва на Сейнт Джулиан от Норич — заговори баба й. — Много интересна светица — мистик. Всички светци, които почитам, са мистици, в тях има непоколебима вяра в бога и в доброто. С тях се случват невероятни неща, защото те възприемат света не със сетивата си, а със сърцето. Казвах тази молитва всеки ден, докато те нямаше. Тя започва така: „Всичко ще е добре и ние ще сме добре, и всички около нас ще са добре.“

— Харесва ми! — обади се Роуз.

— И на мен — присъедини се и Лиам.

— Много помага — каза Мийви. — Обещай ми, че ще изпробваш силата й, скъпа!

— Ще опитам — изрече Лили, но съмненията не я напускаха и тя продължи да стиска ръката на баба си.

В стаята влезе един лекар и записа данните от сутрешния статус на болната в една голяма тетрадка.

— Кога мога да се върна у дома? — попита го Мийви.

— Зависи — отвърна той. — Утре ще ви изпратим при невролога за някои изследвания и тогава ще решим.

— Не се тревожи, бабо! — наведе се Лили и целуна ръката й. — Скоро ще те взема от тук. „Морска градина“ те очаква.

— Нямам търпение — въздъхна тя и се усмихна към Лиам. — Моля те, грижи се за нея, докато се върна.

— Разчитай на мен! — отвърна той без колебание.

Лили я прегърна, после обхвана лицето й с ръце и се загледа в небесносините й очи. Можеше да остане цяла вечност така и единствено напиращите сълзи в очите й я накараха да я пусне.

Мийви разцелува всички дълго и сърдечно. Когато тръгнаха, тя им изпрати въздушни целувки:

— Довиждане, мили мои! Лили, Лиам, Роузи, довиждане!

Лили й махна за последно и се обърна, понеже сълзите потекоха по лицето й. Нейната баба я нарече Лили и Мара потъна завинаги в миналото.

Навън беше тъмно, минаваше десет часът. Те пресякоха моста на Темс, за да отидат до крайпътното ресторантче на Роузи. Роуз беше възхитена, че ще вечерят на място със същото име като нейното. Разположиха се под един тюркоазеносин навес от изкуствена кожа и поръчаха палачинки със сладко от боровинки. Лили и Лиам несъзнателно сплетоха ръце, като ученици, които са толкова запленени от чувствата си, че не се интересуват от нищо друго, освен от себе си, и заговориха за Мийви, Роузи не знаеше как да се обръща към нея, питаше се дали и тя трябва да я нарича баба. Лили предложи да попитат Мийви за това.

— Харесва ми името й, Мийви — каза момиченцето.

— Мийви идва от името на една ирландска кралица воин — обясни майка й. — Царството й се е казвало Конот, на запад от Ирландия.

— Охо! Баба ти е кръстена на кралица! — отвори широко очи тя.

— Твоята майка е внучка на кралица — смигна й Лиам.

— И е боец точно като нея.

— Личи ли, че в мен тече кръвта на кралица воин? — попита Лили.

— Отдалече се вижда — уверено каза Роуз. — Как само се разпореждаше в болницата, докато лежах за операция! Как се караше на сестрите, когато не ми обръщаха внимание!

— Така си беше — призна майка й.

Сервитьорката донесе палачинките. Докато сервираше, тя случайно разля малко от минералната вода в скута на Лиам. Той бързо изтръска панталона си и се усмихна утешително на момичето. И за пръв път от години у Лили се зароди едно ново, плахо чувство, че наистина всичко ще бъде добре. Тя си спомни в каква ярост изпадна Едуард, когато веднъж сервитьорът разля вода на костюма му. Цялата им вечер отиде по дяволите заради няколко капки вода. Той млъкна, хапна на две на три, хвърли парите на масата, без да остави бакшиш, и стана, без да се интересува дали тя се е нахранила.

И Лили беше търпяла тази лудост години наред! Сега, докато гледаше как Лиам и Роуз унищожават палачинките си, тя се остави на новото чувство на сигурност, коси набираше сили в нея. Дали наистина животът й щеше ля стане нормален като на всички хора?

— Бих могла да я наричам Мийви — заяви Роуз с пълна уста.

— Кой, прабаба ти ли? — уточни майка й.

— Да — преглътна детето. — Много е хубаво и с радост ще я наричам така. Гордея се, че е кръстена на кралица Мийви.

— Мислех, че не обичаш да назоваваш възрастните с малките им имена — обади се Лиам.

— Не съм казала това.

Лили усети смущението й и наостри уши.

— А какво каза, когато те помолих да ме наричаш Лиам? — попита той.

Роуз моментално се изчерви и майка й се зачуди за какво всъщност става дума.

— Какво има, миличка? — намеси се тя. — Да не би да си мислиш, че не е любезно да го наричаш Лиам? Въпреки че не ти е роднина, той ти е приятел и ти можеш да си позволиш…

— Не е заради това — изрече едва чуто Роуз и наведе глава. Очите й се уголемиха и в ъгълчетата им заблестяха две бистри сълзи. — Искам да го наричам по друг начин…

— Как искаш да го наричаш, слънчице? — учуди се Лили. Лиам стисна ръката й и тя се досети, че той вече знае.

— Татко — прошепна детето.

Седемнайсета глава

Патрик Мърфи чу новината и хукна към болницата да види старата си приятелка. Когато пристигна, Мийви не беше в стаята си. Бяха я отвели за нови неврологични тестове и до физиотерапевта. Той придърпа един стол до леглото, в което тя беше лежала неподвижно цели две седмици, и зачака.

Замисли се за Мариса и Сам. Като медицински сестри те бяха помогнали на стотици хора, но не можеха да възстановят собствените си отношения и Патрик се оказа неспособен да им помогне. Докато се взираше в празното легло на Мийви, за пръв път осъзна, че всички те са жертви на един и същ човек — Едуард Хънтър. Нямаше ли най-накрая да си намери майстора този престъпник?

Докато беше на работа, беше разследвал много случаи на кома. Едни от тях бяха следствие от удар по главата, други от отравяне или от падане, а някои и от куршум. Каквато и да беше причината, при всички случаи процесът се развиваше по еднакъв начин — организмът се стремеше да достигне това състояние, до което беше по-близо. Хората или се събуждаха в първите дни и дори часове или потъваха все по-дълбоко и необратимо в света на сенките. Патрик беше изследвал различните етапи на процеса и знаеше, че малцина се връщат към живота след две седмици в кома. Така че събуждането на Мийви беше истинско чудо, но въпросът беше дали се връщаше при тях цяла, дали не беше изгубила разсъдъка си в това пътуване между живота и смъртта.

По коридора се чу шум от движеща се количка и той скочи от стола, за да я посрещне. Очакваше, че тя ще бъде в носилка. Всъщност очакваше да види старица с единия крак в гроба и когато я зърна да седи изправена на количката с гладко вчесана коса и бистър поглед, устните му се разтегнаха в щастлива усмивка.

— Кого виждат очите ми? — провикна се той и усмивката му стана още по-широка.

— Патрик Мърфи! — засмя се и Мийви.

Той се наведе и я целуна по бузата, но тя протегна ръце и го притисна до себе си. Патрик зарови лице в косата й, за да не види тя сълзите му. После се опита да се успокои с шега:

— Брей, колко ти е домъчняло за мен!

— Ти я откри и върна смисъла на живота ми.

— Мара — кимна той.

— Лили! Нейното име сега е Лили.

Той се подсмихна:

— Мийви, Мийви, Мийви! Влезе в крак по-бързо от всички. По-бързо дори и от мен.