Неочаквано зад тях се чу смях и сподавени гласове. Лиам се обърна, видя някакви хора да се задават по пътя и сърцето му отново се сви. Страхът за Лили и Роуз все още го измъчваше, а и ужасната гледка в магазина на бензиностанцията си казваше думата. Лили забеляза тревогата му, хвана го за ръката и го поведе към групата. Това бяха Тара и Бей със семействата си, които беше поканила, за да отпразнуват завръщането им. Представи ги един на друг и Лиам подаде ръка на приятелките й, на съпрузите им Дан Конъли и Джо Холмс и децата, които поглеждаха любопитно към непознатото момиченце.

Лили засия от радост, когато дойде ред да представи Роуз. С майчина гордост се изправи пред всеки един и тържествено го запозна с дъщеря си, докато останалите гледаха възхитено ту нея, ту Роуз. Отстъпил малко по-назад, Лиам се усмихваше и се любуваше на щастието й. За тях тримата този ден щеше да остане паметен.

— Ние с Бей сме най-добрите приятелки на майка ти, още от времето, когато бяхме на твоите години — каза Тара и погали меката коса на Роуз.

— На какво си играехте като малки? — попита тя.

Жената си спомни за всичките лудории, които бяха правили трите, и се усмихна хитро, сякаш беше готова отново да скрои някоя шега:

— Ходехме с лодка до Острова на чайките, стигахме чак до Индианското гробище. Търсехме съкровище на малкия плаж, разноцветни стъкълца и лунни камъни, правехме си огърлици от мидени черупки. Обичахме да играем тенис до късно през нощта, ходехме на кино и често си оставяхме бележки из чекмеджетата в магазина на Фоли…

— Звучи забавно — обади се Роуз. — И аз правя такива неща с Джесика.

— Това сигурно е твоята приятелка.

— Ъхъ. Тя е в Кейп Хоук.

— Е, мисля, че и тук ще ти хареса. Сигурна съм, че бързо ще се включиш в тази банда — посочи тя към другите деца.

— Толкова се радваме да се запознаем с теб, Роузи — пристъпи към тях и Бей. — Ние много обичаме майка ти и, признавам, вече сме влюбени и в теб.

Момичето се изчерви от удоволствие.

Лиам наблюдаваше сцената и изпитваше гордост като всеки баща. Роуз притежаваше естествения чар и любознателност на майка си. Стремежът й към знание я подтикваше да изследва непознати неща, да чете книги, които даваха много по-задълбочена информация от тази в училище, и той се ласкаеше, че има заслуга за това. Преди два дни я беше заварил да седи на колене пред библиотечния шкаф и да чете за белугите в един стар брой на „Морски бозайници“.

— Знаеш ли, че имат зъби? — съобщи му тържествено тя. — Ядат черупчести видове, главоноги и морски червеи. Черупчестите са раци и омари. Не е чудно, че на Нани й харесва тук. Видях много чайки, които стискаха малки рачета в човките си.

— Точно така — усмихна се Лиам, преливащ от гордост. — Ти ще станеш чудесен океанограф, Роуз Малоун! Точно затова доктор Стенли те назначи за помощник-капитан на лодката си.

— Ще стана като теб, нали! — засия тя.

Вечерният бриз изпълни градината. Слънцето хвърляше дълги сенки върху вълните и морените край брега. Тара и Бей носеха пица и сега я сложиха във фурната. Лили задуши царевица и наряза домати за салата. Децата се скупчиха около Роуз, нетърпеливи да се запознаят с най-новия член на групата. Бей и Дан имаха четири деца — Елиза, Ани, Били и Пиджийн, а бебето Джо беше на Тара и Джо. Роуз веднага запомни имената им и това беше достатъчно да ги почувства близки.

Лиам приседна на верандата до Лили. Заради децата разговорът на възрастните беше общ и неангажиран — времето, лятото, планове за есенен турнир по тенис, състоянието на Мийви. Лиам включи лаптопа и влезе в програмата. Видя познатата зелена светлинка на точка номер 122 и въздъхна облекчено.

— Къде е Нани сега? — попита го Роуз и зашари с поглед из залива.

— Ето я — посочи Лиам към екрана. Програмата бе изчислила местоположението й — около километър навътре.

— Може би търси раци — каза тя и обясни важно: — Белугите ядат раци.

— И ние можем да наловим раци отпред на скалите — скочи Били, третият по ред от четирите деца на Бей и Дан.

Лили веднага започна да търси рибарски мрежи и тежести, и подходящо оборудвана, групата потегли към брега, водена от каките Ани и Лизи. Не след дълго се чу характерен звук от чупене на мидени черупки — децата чистеха миди за примамка. В същата минута възрастните заговориха един през друг.

— Колко се радвам, че най-после сте тук и тримата! — възкликна Бей.

— Много време бяхте разделени — обади се и Тара и гласът й беше изпълнен със съчувствие.

— Радвам се да ви видя на живо, така да се каже! — усмихна се Дан и се приближи към Лиам. — Слушал съм много за вас.

— Сега вече официално сте в Хабърд Пойнт.

— Благодаря за посрещането! — засмя се доктор Нийл и се обърна към Джо, съпруга на Тара. От Лили знаеше, че той работи във ФБР. — Дали не правим грешка, като се завръщаме посред бял ден. Едуард би могъл лесно да ни види.

— Труден въпрос — почеса се Джо. — Зависи…

— От какво?

— От една страна, като се криете, вие го правите по-силен отколкото е, позволявате му да се мисли за господин „Голямата работа“. За нарцисист като него всяка проява на слабост от твоя страна, Лили, е победа. Целта му е да те види изплашена, плачеща, още по-добре — в несвяст.

— Знаел ли е, че Лили е жива? — запита Лиам.

— Знае, че той не я е убил — поясни Джо. — Най-вероятно е бил наясно с положението.

— Сигурно ни е издирвал. — Лили хвърли поглед към Роуз, която шляпаше из плитчините с другите деца.

— И аз така мисля — съгласи се Джо. — Но е действал много внимателно. Той беше заподозрян по случая и въпреки че не те е убил, е знаел, че полицаите душат около него. Той… има какво да крие. Затова се е стараел да бъде примерно момче.

— Какви неща крие според теб? — заинтересува се тя.

Джо сви рамене:

— Той е мошеник. Фактът, че е борсов агент с клиенти, които никой не е виждал, а и женитбите му… Най-вероятно мами хората и се възползва от парите им.

— И от любовта им — горчиво каза Лили.

Лиам я погледна и сърцето му се сви от жал. Тя беше отдала любовта си на Едуард, а той я бе използвал и наплашил дотолкова, че сините й очи още бяха пълни с болка и страх. Колко много му се искаше да изтрие от тях всеки спомен за този подлец! Тя беше споделила с него някои подробности от семейния им живот, но други беше заровила дълбоко в себе си и те щяха да я преследват още дълго. Деветте години в Кейп Хоук бяха период на изцеление. Самият факт, че беше готова да се изправи отново срещу миналото си, доказваше това. Но не всичко беше преодоляно. Съвсем не всичко…

— Ние бяхме на сватбата ти — заговори Тара, — виждахме как постепенно започна да се затваряш в черупката си. Колкото повече време минаваше, толкова по-усърдно се криеше от нас.

— Живеехме изолирано. Той не можеше да търпи приятелките ми — каза Лили, потръпна и обви плътно ръце около раменете си.

Лиам се приближи до нея, за да я предпази от вятъра, макар да знаеше, че морският бриз няма нищо общо със студа, който чувстваше тя. Той идваше от най-скритите кътчета в душата й, от спомена за мъжа, който беше разбил мечтите й и беше прогонил всяко същество, което тя обичаше.

Но сега Лили беше сред приятели. Време беше да извади чудовището на бял свят. Тя събра кураж и заговори. Малко по малко пред тях се очерта образът на истинския Едуард, човекът, който я беше принудил да напусне дома си и да се скрие в онова малко градче в Канада. Лиам беше поразен от разкритията й. И той като Бей и Тара подозираше истината, но никога досега не си беше давал ясна сметка за ужаса, в който е живяла неговата любима.

Тя стана рязко от стола, за да провери дали Роуз е добре. Нощта беше топла и спокойна. Децата се смееха и си бъбреха, газеха из водата около скалите. Слънцето беше залязло, но луната вече заемаше мястото му и заливаше нащърбения от острите камъни бряг с бяла светлина. Бей подвикна на Ани и Елиза да доведат малкия Джо.

Лиам очакваше Лили също да повика Роуз, но тя се полегна на парапета на верандата и се загледа в децата. Дъщеря й изглеждаше омагьосана от живота, който кипеше в плитчините. Заничаше между камъните и пискаше от радост при вида на тъмнозелените водорасли, сребърните рибки, лилавите миди, раците. Той си спомни своето детство и прошепна в ухото на любимата си:

— Ето така се става морски биолог.

— Да — тихичко отвърна тя и вдигна поглед към него. Пречистени от изповедта, очите й горяха с блясъка на радостта.

Заразен от нейното щастие, Лиам я прегърна. Тя се сгуши в него и се отдаде на чувството, че е защитена и обичана. Дъщеря й, луната, приятелите, къщата, в която беше израснала — всичко това я зареждаше с енергия и тя усети как отново се превръща в онази жизнена, сияйна жена, която е била винаги.

Точно тогава Роуз се изправи и заподскача към тях.

— Нани! Нани! — извика с цяло гърло.

Въпреки че беше израснал в Нова Скотия, където китовете бяха част от живота на хората, Лиам никога не беше изпитвал такава радост и вълнение, както сега, когато видя белугата от Сейнт Лоурънс, позната на всички в Кейп Хоук като Нани. Главата на бозайник номер 122 се появи точно срещу къщата пред удивените на погледи.

— Виждате ли я? — викна Роуз.