— Кога нещата… — Роуз се запъна. „Нещата“, които им се случиха, бяха толкова много, че не знаеше за какво точно да мисли — за нейните операции, за изкуствената ръка на доктор Лиам, за бабата на майка й или за това, че бяха разделени. — Кога нещата ще се оправят?

— Те са наред и сега — отвърна Лиам.

Роуз се намръщи. Знаеше какво има предвид доктор Нийл. Нейната майка винаги й повтаряше, че е благословена. Дори когато не можеше да поема достатъчно въздух и гледаше тъжно от прозореца как другите деца си играят, докато тя лежи, дори когато линейката я откарваше в спешното със сърдечна криза, дори и в най-тежките моменти, майка й притискаше устни до ухото й и шепнеше: „Никога не забравяй, каква щастливка си. Ние се обичаме и това е божи дар.“

— Как можеш да твърдиш, че всичко е наред, когато мама и Нани не са при нас? — попита тя и долната й устна затрепери.

Лиам вдигна очи от компютъра и я погледна. Роуз знаеше колко сериозна е неговата работа, колко важно беше светът да научи повече за големите вълни и морските видове. Знаеше още, че риболовният кораб от Кейп Хоук, който видяха в морето, го тревожеше, но въпреки това той заряза всичко и насочи цялото си внимание към нея.

— Виж, Роуз, знам, че тази ситуация е глупава.

— Дори и за теб?

— Дори и за мен.

— На теб също ти липсва?

— Повече от всичко на света.

— Аз пък си мислех, че ти е приятно да работиш тук, да наблюдаваш Призрачните вълни с доктор Стенли…

— Това ми е работата — усмихна се той, — а вие с майка ти сте моят живот.

Роуз кимна уверено. Знаеше, че това е истина, знаеше го още от раждането си. Той беше до нея във всеки важен момент от живота й, като истински баща. Когато другите деца говореха за бащите си, дълбоко в себе си Роуз знаеше, че някъде по света тя също има баща. Обаче никога не питаше за него, не я интересуваше. Доктор Нийл й беше достатъчен.

Лиам вдигна глава и погледна зад нея. Роуз веднага усети промяната, сякаш ветрецът разнесе из въздуха някакво вълшебство, което смени настроението и на двамата.

— Роуз! — Доктор Нийл се наведе към нея с блеснал поглед. — Мисля, че точно в момента нещата започват да се оправят.

Тя бързо се обърна и разбра какво има предвид той — една синя кола спираше до дървената ограда.

— Мамо! — изписка момичето, изскочи навън и хукна, както си беше босо, през окосената морава право в прегръдките на майка си.

Петнайсета глава

Тримата стегнаха набързо багажа и преди още слънцето да се скрие, бяха на път за Хабърд Пойнт. Лиам се готвеше за преместването от минутата, в която прочете съобщението на Патрик. Знаеше, че най-важното сега е да бъдат заедно, и затова напусна Роуд Айланд без никакво съжаление, само надраска няколко реда на приятеля си, за да не се безпокои за тях.

— Какво те накара да се решиш? — попита я той, когато потеглиха за дома.

— Оставих се на чувствата си — весело го стрелна с очи Лили. — Всичко се разви толкова бързо, че нямаше време да мисля.

— Той няма може да ни направи нищо, ще видиш — понижи глас Лиам.

— Кой не може? — обади се Роуз от задната седалка.

— Роузи, Роузи! — обърна се майка й към нея и побърза да отклони вниманието й. — Почакай да видиш кой те чака в залива на Хабърд Пойнт.

— Нани! — извика детето. — Доктор Нийл ми показа снимката й на лаптопа.

— Патрик ми я изпрати — обясни Лиам.

Той видя табелка за бензиностанция и сви. Бензинът беше на свършване.

Докато момчето пълнеше резервоара, тримата слязоха от колата да се разтъпчат. Роуз се завтече към магазина и Лили и Лиам я последваха. Беше странна дървена сграда, строена най-вероятно за живеене и след това пригодена криво-ляво за новата цел. Отпред имаше платформа с наредени рибарски лодки. На някои от тях стояха надписи: „Продава се“.

Пред вратата се виждаха пейки и люлеещи се столчета, стойка за вестници и табло за обяви и съобщения за продажби. Друго табло беше пълно със снимки на рибари, които държаха различни трофеи — триметрова ивичеста акула, един екземпляр от тигровите, дълъг около метър и половина, и огромна синя акула.

Те влязоха вътре. Дюшемето изскърца. Вдясно, близо до стената, имаше декоративно шадраванче с минерална вода, а пред тезгяха беше пълно с ръчно плетени кошници, местно производство. Лили грабна една количка и започна да я пълни с пресни домати, царевица, босилек и тиква. Роуз се затича към задната част на магазина и внезапно изписка.

— Какво е това? — изплаши се Лиам, погледна към Лили и двамата хукнаха след нея.

— Вижте! — извика детето и посочи зад избелелите червени завеси, които разделяха магазина почти на две.

Възрастните надникнаха над главата й. Беше като стая на ужасите. Всеки сантиметър от стената беше запълнен с висящи челюсти на акули, перки и опашки. Върху една паянтова маса бяха натрупани буркани с акули бебета във формалдехид с помътнели очи и остри муцунки, чиято форма не можеш да сбъркаш. На друга маса като в касапски магазин бяха нарязани различни части от акули и делфини — перки, опашки, зъби — и всичко имаше етикет и цена. Лили хвана ръката на Роуз и хукна обратно в магазина. Един мъж излезе от вратата зад тезгяха и се насочи към тях.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

Беше едър, тъмноок мъж на нейната възраст, с черна мазна коса. На тениската му пишеше: „Капитан Ник — спортен риболов“.

— Вие ли сте капитан Ник? — запита Лиам.

— Същият! — дружелюбно отвърна той. — Вие сигурно искате да наемете лодка. Сега е моментът за големия улов. Пълно е с грамадни парчета. Прииждат отвсякъде, видях дори бели китове от Нова Скотия.

— Белугата е застрашен от изчезване вид — изрече остро доктор Нийл.

Мъжът се засмя:

— Знам, разбира се, но ние няма да ги ловим, само ще ги наблюдаваме. Трябва да си призная, че съм силно озадачен. Досега не съм бил свидетел на такова стълпотворение на риба от всички посоки на света. Всичко това ставало заради някакви гигантски вълни, които се образували в нашето море. Трябваше да видите какво уловихме вчера — невиждано същество с лилав гръб, страните му бяха розови, а перките — яркочервени. Беше дълго около метър и половина и плуваше зигзагообразно като змия. Сигурно идваше направо от тропиците.

— Това е лунна риба — поясни Лиам.

— Както и да се казва, беше нещо невиждано. Снимката й е на таблото отвън. Там можете да видите цяла галерия от непознати видове, хванати от мои клиенти.

— Всъщност аз се интересувам от вашите трофеи ей там, зад завесата — заплашително пристъпи към него Лиам. Консервираните бебета акули и различните части от забранени за ловуване видове още бяха пред очите му. Но Лили го извика навън, и то съвсем навреме, понеже както беше развълнуван от срещата си с нея и ядосан от жестокото отношение към морските обитатели най-вероятно нямаше да се сдържи и щеше да налети на бой.

Той излезе след нея и я намери пред таблото, за което им беше споменал капитан Ник. Лили погледна към Роуз, която скочи в един от люлеещите се столове пред магазина и се залюля безгрижно, увери се, че с нея всичко е наред, и му посочи една снимка с размазан образ.

— Дали е този, за когото си мисля? — попита тя.

Лиам се загледа в таблото. Веднага позна лунната риба, за която им разказа капитан Ник. Двуметровото й тяло блестеше на слънцето с ярките си цветове. Беше една от многото снимки на рибари, които гордо показваха трофеите си срещу фотоапарата. Какво ли нямаше на това табло — акули, риби меч, риби тон, екзотични видове, като тия тропическа риба. Пръстът на Лили сочеше един засмян рибар. Той показваше мрежата си, в която се виждаше четири и половина метров атлантически делфин.

— Не е това, което си мислите — застана зад тях капитан Ник. — Рибата не е мъртва.

— Това не е риба — изръмжа Лиам. — Делфинът е бозайник.

— Кой е рибарят? — попита Лили.

— Ох, няма значение кой е — с лека нотка на досада отвърна капитан Ник. — Важното е, че рибата е жива. Ние спазваме строго всички разпоредби.

— Защо ловите делфини? — попита остро океанографът.

— При цялото ми уважение — изкриви устни мъжът — това не е ваша работа.

— Хайде, Лили, нямаме повече работа тук! — каза Лиам. Махна на Роуз и закрачи към колата. Опитваше се да изглежда спокоен, но кипеше от възмущение. Не му се искаше да помрачава този ден — след дълга и мъчителна раздяла тримата най-сетне бяха заедно, а и си имаха достатъчно свои проблеми за разрешаване. Реши по-късно да се обади на Джон, а също на Патрик и Джуд. Трябваше да разбере какво става тук.

Хвърли последен поглед към таблото. При снимането фотографът сигурно беше мръднал, понеже снимката беше замазана и името на кораба не можеше да се разчете, но той безпогрешно разпозна ехидната усмивка на капитана. Корабът се казваше „Мар IV“.

— Видя ли това? — прошепна Лили.

— Джерард Лафарж — изсъска Лиам.

И независимо какво говореше капитан Ник, делфинът беше мъртъв.



Скоро тримата спряха пред „Морска градина“. Слязоха от колата и Лиам усети със сърцето си — най-после си бяха у дома. Те се прегърнаха и дълго стояха така, наслаждавайки се на мира, който завладя душите им. Очите на Лили се сливаха със сините води на залива зад тях и той не се сдържа — целуна я веднъж и после още веднъж, за да усети вкуса й, да се увери, че не сънува.