Обичаше я с всяка клетка от тялото си, сърцето му й принадлежеше изцяло и безрезервно и единствената, която можеше да й съперничи, беше Роуз. Те двете бяха смисълът на живота му и той с радост би се жертвал заради тях.

Времето и пространството нямаха голямо значение за него. Жаждата му за Лили беше безгранична, би продал душата си, за да я усети до себе си, макар и за десетина минути. Така беше днес, така щеше да бъде и утре, и след двайсет години. Кожата му настръхваше само като помислеше за нея, и нямаше друг, който така силно би искал да послуша съвета на Патрик, но всичко трябваше да се обмисли. Човекът, който заплашваше Лили, все още беше неин съпруг и баща на детето й. Беше обявил Лили за мъртва, за да вземе застраховката, да прехвърли банковите й сметки и всички нейни авоари на свое име. В хода на разследването Патрик беше разбрал за финансовите му трикове и им разказа всички подробности.

Всъщност действията му не учудиха никого. За Едуард Лили е била просто източник на средства. Лиам познаваше добре механизма на действие на такива типове. Въпреки че беше специалист по големите морски видове, поведението на хищниците, независимо дали бяха животни или хора, си приличаше.

Акулите си бяха акули — и в морето, и в живота.

Брат му беше убит от огромна бяла акула, която отнесе и неговата ръка, и в това нямаше нищо лично, Лиам отдавна беше разбрал, че акулите убиват, за да живеят. Сноват из моретата и преследват плячката си, лишени от всякакво чувство на омраза към конкретната жертва. Те просто се нуждаят от храна и ако имаш нещастието да им се изпречиш на пътя — толкова по-зле за теб.

Едуард Хънтър беше точно като онази акула. Той бе избрал Лили само защото му се е сторила добра мишена. Най-вероятно си е мислел, че чрез нея ще си осигури прехраната до края на живота си. Но за разлика от акулите хората хищници изпитват ярост към жертвата, която дръзне да осуети плановете им. Когато Лили е избягала от него, Едуард е побеснял, решил е да си отмъсти и хората около нея все още плащат за това.

Лиам се поразрови из справочниците и установи, че този човек е специална порода, описана в психиатричната литература. Той изглеждаше като останалите хора и на пръв поглед постъпваше като тях. Знаеше точно какво да каже, за да спечели доверието на хората. Изучаваше ги дълго, преди да предприеме съответните действия — слушаше внимателно всяка тяхна дума, мъчеше се да разбере желанията им, стремежите им и след това им поднася това, от което се нуждаеха най-много. После те сами се озоваваха между зъбите му.

В книгата си „Без съвест“ доктор Робърт Хеър пишеше:

„Всеки от нас е срещал такива хора, бил е мамен от тях или манипулиран, а после е трябвало да преодолява пораженията, които са му нанесли. За тези, най-често очарователни индивиди, но със смъртоносна захапка, си има медицински термин. Наричат ги психопати. Техен отличителен знак е пълната липса на съвест. Единствената им цел е удовлетворяване на собствените потребности за сметка на друг човек. Много от тях попадат в затвора, но други успяват да отнемат от материалните и духовните сили на жертвите си цял живот.“

И ако Лиам нямаше възможност да бъде с жената, която обича, заради един такъв психопат, той можеше да й помогне с това, което умееше най-добре — да изучи неговата природа. Може би щеше да открие нещо, което би й послужило като оръжие срещу Едуард. И той залегна над книгите, изгарящ от нетърпение да отърве своите любими момичета от този маниак, защото акулата, която пресече неговия път, осакати тялото му, но тази, която преследваше Лили, искаше да заграби целия й живот. Това беше причината Лиам да мрази с цялата си душа Едуард и сърцето му да се свива при всеки шум от кола на пътя.

Потънал в мисли за Едуард, Лиам почувства остра нужда да чуе гласа на Лили и набра номера й. Телефонът едва звънна и тя вдигна слушалката.

— Искам да доведа Роуз в Хабърд Пойнт — бяха първите му думи. — Няма да оставяме този идиот да диктува живота ни!

Лили не отговори и той се почувства слаб и несигурен. Струваше му се, че тя се отдалечава от него с всяка секунда, потъва в своето минало, където нямаше място за него. Трябваше да я върне обратно, да й напомни какво означават един за друг и колко силни можеше да ги направи любовта им, толкова силни, че да се изправят срещу чудовището и да го победят.

Грохотът от грамадните вълни нахлу през отворения прозорец и разклати основите на дървената къща. Тази нощ Призрачните планини бяха в своя апогей. Те атакуваха бясно брега и Лиам усещаше техния ритъм в себе си.

— Лили? — повика я той.

— И аз го искам — промълви тя толкова тихо, че думите й се удавиха в рева на морето, — но се страхувам за Роуз. Трябва да помисля, Лиам!

— Искам да те видя! — настоя той.

Но тя затвори и тревожното му съзнание се изпълни с ударите на собственото му сърце, което биеше в синхрон с трясъка от разбиващите се в скалите вълни. Лиам изключи компютъра и отвори вратата към верандата.

Небето беше изпълнено със звезди и той си пожела Лили да може също да ги види. Съзвездията блестяха над водата, сякаш бяха морски същества, излезли от дълбините на океана, за да завладеят небесната шир с луминесцентната си светлина. Плуваха над земята и разказваха на хората приказки за любовта. Долу тъмносините води на океана бяха обвити в бяла пелена от пяната на бушуващите вълни и струпалите се от всички посоки на света морски създания го превръщаха в огромен котел с жива вода. Съзнаваше ли Лили какво става около тях? Съзнаваше ли какво става със самите тях?

Лиам затвори очи и се замоли Нани да е в Хабърд Пойнт, за да се грижи за нея, докато стане възможно отново да се съберат.



Откакто живееше в Кейп Хоук, Мариса за пръв път виждаше града така оживен. Обикновено заспалите му улички сега бяха пълни с народ. Хората носеха всевъзможни музикални инструменти, други търпеливо чакаха реда си за сцената. Зрителите си правеха пикник на поляната пред хотела и надолу, към кея. Момичетата от кръжока по бродерия бяха тук и Мариса се присъедини към тях, решена да се позабавлява.

Те опънаха одеялата си в редица близо до площада и направиха обща трапеза. Марлена донесе грозде, домашен хляб и сирене. Синди беше взела вино за възрастните и лимонада за хлапетата, а Алисън сипваше в чиниите салата от една огромна купа. Ан нападна кухнята на хотела и снабди компанията с ролца от раци. Мариса и Джесика изпекоха курабийки за всички.

Хапваха и разговаряха. Мариса седна по-настрани и се загледа в музикантите. Между тях имаше жени от различни места. Зачуди се дали имаше състави от сестри, които бяха пристигнали заедно специално за фестивала. Наистина, при много от тях се забелязваше семейна прилика. Тя се почувства щастлива заради тях, но чуждата радост не можа да запълни празнината в сърцето й от липсата на Сам.

Ан Нийл забеляза, че приятелката й седи сама, и отиде при нея. Беше красива жена с големи сини очи и кестенява, прибрана на френски кок коса. Носеше едро плетен пуловер в прасковен цвят и лимоненожълти панталони и Мариса забеляза колко подхождат тези ярки дрехи на слънчевия й характер. Усмивката и гостоприемството бяха в кръвта й и не беше чудно, че се справяше отлично с работата си в хотела.

— Как си? — мило я попита тя.

— Добре съм — опита се да се усмихне Мариса. — Свършила си чудесна работа, Ан. Фестивалът е върхът!

— Благодаря ти! — грейна Ан. — Това е най-веселото време в Кейп Хоук, но докато организираме всичко, капваме от умора. Толкова е хубаво да седна за малко с вас и да послушам музиката!

Мариса каза:

— Знам какво е. Била съм на толкова музикални фестивали. В Нюпорт, на източния бряг на Мериленд и в Бостън, разбира се…

— И навсякъде си свирила със сестра си?

Мариса само кимна. В очите й се появиха сълзи и тя се обърна, за да ги скрие.

— Нали знаеш, че съм ви запазила място в програмата? — усмихна се Ан.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна Мариса, без да се обърне към нея.

Другата жена не каза нищо, но усмивката й стана по-мила, а сините очи я гледаха приятелски и със съчувствие. В този момент на сцената се качи една жена и запя „Emuse I’m Codhlad“, което на келтски означаваше „Заспала съм“ — една от най-хубавите ирландски народни песни, любимата на Сам. Мариса не издържа и сълзите потекоха от очите й.

— Къде е сестра ти сега? — тихо попита Ан.

— В Балтимор — отвърна тя. — Мислех, че е в Перу, но се оказа, че се е върнала миналата седмица.

— И не ти е казала?

Поклати глава.

— Един приятел ходи до Балтимор и я откри в дома й.

— Близки ли сте със Сам?

— Бяхме.

— Сестри! — поклати глава Ан. — Израснахме заедно, знаехме всичко една за друга, имахме едни и същи тайни, харесвахме едни и същи неща…

— Така беше и с нас — прекъсна я Мариса, изненадана, че тя също има сестра. — Бяхме точно като вас!

— Като малки с Емили бяхме неразделни, правехме всичко заедно. Вие със Сам свирите на цигулка, ние танцувахме степ.

— Ходехте ли по фестивали?

Ан кимна:

— Докато Емили не влезе в колеж. После започна работа в Торонто и накрая се премести във Ванкувър. Оттогава всичко се промени. Чувствах се обидена и изоставена. Мислех си как е възможно някой, с когото си прекарвал всеки свободен миг от живота си, който си обичал повече от всеки друг и който е бил най-близкият ти приятел от момента на раждането ти, да те напусне по този начин?