— Но тя е още в Перу!

Патрик отново потърси белия кит. Тъмните човешки очи го гледаха с нежност и разбиране. Чудеше се как по-внимателно да й поднесе новината. Хвана мобифона с две ръце, както би държал ръката й, ако сега беше до нея:

— Вече си е вкъщи.

Последва дълга пауза и после едва чуто: „Не!“

— Съжалявам! — глухо каза той. — Върнала се е миналата седмица.

— Защо не ни се обади? — прошепна тя.

Патрик стисна очи. Спомни си зачервеното от вълнение лице на Сам, святкащия поглед, докато говореше за Мариса, и си призна, че няма сили да й предаде разговора си с нея. Не искаше да я нарани.

— Много е заета в момента — смънка. — Пътуването, отчетите и всичко…

— Каза ли нещо за Грейси… Джесика?

За пръв път, откакто се познаваха, Мариса направи грешка и спомена истинското име на дъщеря си. Той се направи, че не е чул, и небрежно подхвърли:

— Не знаех, че Сам й е кръстница.

— Сестра ми е единственият човек, на когото бих поверила тази отговорност.

— Тя обича Джеси — увери я той. — Обича и двете ви.

— Тя ли ти го каза?

— Не беше нужно. Цялата къща е пълна с твои снимки. Видях медния свещник и кристалния бухал.

— Мислех, че ги е изхвърлила… че иска да забрави за нас.

— Как би могла! — възкликна той. Искаше му се в този миг да е до нея и да я държи в прегръдките си. — Никой не би могъл да те забрави, Мариса! — И замълча, заслушан в ехото на собствените си думи. Имаше ли тя представа колко много означаваше за него? Щеше му се да й каже как мечтае да слуша нейните песни ден и нощ, как непрекъснато я сънува и колко отчаяно иска да й върне сестрата.

— Патрик, оценявам това, което се опита… Не беше длъжен да го правиш, имам предвид да се виждаш с нея — изрече Мариса. — Това означава много за мен, дори и ако…

— Не се предавай, Мариса — настоя той. — Дай й малко време да обмисли нещата. Тя е червенокоса, забрави ли? Ние, червенокосите, сме упорити, запъваме се като магарета на мост.

Мариса се засмя и той усети, че камъкът, който го затискаше още от Балтимор, пада от плещите му. Усмихна се за пръв път от няколко дни насам.

— Познай какво виждам в момента! — каза той.

— Нямам представа.

— Един голям бял кит. Можеш ли да повярваш — кит край бреговете на Кънектикът! Седи на двайсет метра от мен и ме гледа право в очите.

— Да не би да е Нани? — удивено попита тя.

— Мисля, че е тя. Но защо е дошла чак тука?

— Вероятно заради Роуз.

— Заради Роуз… — повтори Патрик и отново се вторачи в кита, който не сваляше очи от него. Имаше странното усещане, че голямата риба го познава. Тя примигваше срещу луната и топлите й очи го гледаха красноречиво, сякаш знаеше нещо, което той не бе в състояние да разбере.

— Ами да, разбира се, че е заради Роуз! — заговори Мариса. — Не виждам друго обяснение.

— Интересно ми е какво би казал Лиам за това? — замисли се той. — Той смята, че в момента сме свидетели на някакво морско чудо по нашите брегове.

— Съгласна съм с него — отвърна тя. — Любовта винаги е чудо.

— Любовта ли? — глупаво попита и сърцето му заблъска като барабан в гърдите.

— Да, защо не! Китовете са бозайници. Имат чувства и също като нас търсят връзка с любимия човек.

Патрик не отговори. Слушаше звънливия й глас и се наслаждаваше на всяка негова извивка.

— Аз съм медицинска сестра — продължи тя. — Учила съм, че между нас има удивителна физическа прилика, защо да не си приличаме и емоционално?

Той се намръщи. Като ченге беше виждал такива грозни взаимоотношения между човешки същества, че неведнъж му се бе искало да не е от един и същи вид с някои от тях. Съпрузи убиваха съпругите си и обратно, родители убиваха децата си, малтретираха ги. Беше запознат с всяка форма на насилие и зло, която човечеството можеше да измисли. Дори и разводът му беше проява на човешкото зло, той го срина, унищожи вярата му в любовта, макар че докато говореше с Мариса, старото забравено чувство започваше да се възражда и да напомня за себе си.

— Ти май не ми вярваш — усети смущението му тя.

— Искам да ти вярвам! — отвърна Патрик.

— Още ли е там?

— Китът ли? Да — отвърна той и впери поглед в черните морски води. Белият кит се люлееше на повърхността. Приливните вълни го бяха доближили към брега и той кръжеше наоколо, без да отмества очи от Патрик. Луната плетеше сребърни мрежи около него, но той не се плашеше, беше неуловим и свободен, беше господар на морето.

— Патрик? — повика го Мариса.

— Тук съм — обади се той. Няколко облака се събраха около лунния диск, забулиха го и той се уплаши, че китът ще се скрие от погледа му, но скоро въздъхна облекчено — светлината намаля само за миг, после вятърът подгони облаците и бялото петно отново придоби ясни очертания.

— Благодаря ти за днес, за това, че отиде при Сам.

— За теб винаги!

— Бих искала… — понижи глас тя.

— Какво?

— Бих искала и двамата да дойдете на фестивала — намери смелост да изрече тя. — Ти и Сам.

После, сякаш не желаеше да разговаря повече, промърмори „дочуване“ и прекъсна връзката.

Патрик седна на каменните стъпала и се опита да се успокои. Тя беше казала ясно — иска той да отиде при нея. И Сам, разбира се, но и той. Телефонният апарат беше още до ухото му. Не му се искаше да приключва разговора точно сега, искаше да й каже още нещо…

Хрумна му да направи снимка на Нани и да й я изпрати. Надяваше се образът на белугата да й припомни, че в живота стават и чудеса. Могат да ти се случат невероятни, красиви неща, ей така, без да си ги очаквал.

Стана и се приближи до плетения стол на Мийви. Белият кит плуваше по лунната пътека, в ушите му все още звучеше гласът на Мариса и краката му лекичко трепереха. Сети се за Лиам и веднага изпрати и на него снимка на Нани, придружена от кратко съобщение. Внезапно чу силен плясък на вода и се обърна към морето. Огромен сребърен фонтан изригна над лунния път, китът изви блестящия си гръб и изчезна под водата.

Патрик се отпусна в стола и зачака, любопитен да види какво ще се случи.

Тринайсета глава

С настъпването на вечерта Лиам се зарови в различни статии и доклади на учени океанографи, за да съпостави данните за явлението, което наблюдаваха през последните дни. Роуз беше отпред, на верандата, и четеше „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Това бе любимата й книга, напомняше й за Джесика и тя с удоволствие я препрочиташе. Той погледна към нея, видя, че е завладяна от книгата, и се зарадва. Като малка тя караше майка си да й я чете безброй пъти и явно все още усещаше магията на тази история.

Той се върна към работата си. Лаптопът му беше включен и какво беше учудването му, когато изведнъж на екрана се появи образът на Нани. Снимката представляваше сребристо петно с едно ясно открояващо се черно око. Беше изпратена от Патрик Мърфи, придружена от съобщение, което гласеше:

„Виж какво намина насам, за да види дали момичетата Малоун са добре. За съжаление само едната от тях е тук. Защо не доведеш и Роуз вкъщи? Голяма грешка е да стоиш далече от хората, които обичаш. Повярвай ми, аз ги разбирам тия работи! Лили има нужда от теб.“

Лиам прочете няколко пъти писмото. Въпреки че посвети целия ден на Призрачните планини, сърцето му беше с Лили.

Предложението на Патрик беше всичко, което искаше да направи в този момент. Напоследък не можеше дори да спи, защото Лили изпълваше мислите му и денем, и нощем. Възглавницата му още ухаеше на нейния парфюм и щом легнеше, започваха да го обливат горещи вълни. Но с времето силата на аромата намаляваше и това го караше да се страхува, сякаш със загубата му си отиваше и нещо от нея.

Сигурно Патрик беше прав. Двамата с Роуз би трябвало да се върнат в Хабърд Пойнт. Лили имаше нужда от него. Той също искаше да е близо до нея, но не биваше да подценяват Едуард. Патрик не знаеше всички подробности, не познаваше толкова добре този вид хищници. И нея не познаваше така, както я познаваше Лиам.

Той беше до Лили от мига, в който се роди Роуз. Появи се на прага на малката горска къщичка, отдалечена на километри от пътя и от цивилизацията. Тя се страхуваше толкова много от съпруга си, че се беше скрила в това затънтено място, готова да роди направо на пода, но да не отиде в болница, където можеха да я открият.

Лиам сложи вода на печката, приготви хавлии и направи всичко, както беше виждал по филмите. Тя лежеше на дъсчения под в кухнята обляна в пот и сълзи и се взираше в него с ужас и няма молба. За нея Лиам беше почти непознат, но единственият, на когото можеше да разчита. Той си припомни как Лили стискаше ръката му при всяка контракция, как виеше и стенеше. И как постепенно в него се загнезди убеждението, че болката й не идва само от родилните мъки. В стоновете й имаше някаква безнадеждност и той разбра, че тази жена е преживяла нещо ужасно, беше уплашена до смърт и самотна, много самотна, без съпруг, без близки — сама на края на света. Точно в този момент я обикна. Нямаше никакво значение, че все още е омъжена и има дете от друг. Това, което чувстваше към нея, бе по-силно от всякакви брачни обещания.