— Лиам също ще се обади, ако Роуз се нуждае от теб.

„Ако Роуз се нуждае от теб…“ Тя беше сигурна, че дъщеря й се нуждае от нея всяка минута, също както и тя се нуждаеше от нея. Защо ги отдели от себе си тогава?

— Няма да се бавим — добави Бей. — Ще поиграем половин час и се връщаме.

— Тъкмо ще се умориш и ще спиш по-добре — задърпа я за ръката Тара.

— Добре, добре! Само да се облека и да намеря ракетата.

След десетина минути трите жени се отправиха към игрището с ракети в ръце. Нощта падаше над Хабърд Пойнт и уханието на рози и здравец се смесваше с мириса на море. Морският бриз носеше хлад и напомняше, че август е към края си и скоро септември ще доведе есента. Звездите вече надничаха между клоните на високите борове, а прозорците на къщите светваха един по един.

С всяка крачка Лили се чувстваше все по-млада и скоро се остави на илюзията, че отново е дете, което броди из улиците на Хабърд Пойнт с двете си приятелки, че баба й е здрава, обича я и винаги ще бъде до нея. И нищо лошо не можеше да й се случи.

Игрището беше пусто. Бяха си същите асфалтови кортове, които помнеше от детството. Както винаги основата беше във вода, тъй като игрището беше построено необмислено в ниската част на града. Асфалтът непрекъснато се напукваше и всяка година общинската строителна бригада го кърпеше. Тара се надигна на пръсти и отвори дървената кутия, монтирана на един висок стълб. Включи осветлението и наоколо стана светло като ден.

— „Да бъде светлина“ — театрално издекламира тя.

— Не мога да повярвам — плесна с ръце Лили. — Целият плаж се вижда! Колко се е променило всичко! Помните ли как играехме в тъмното? Топката едва се виждаше, но ние продължавахме да се забавляваме.

— И сега ще се забавляваме — прегърна я Бей. — Ще видиш, че не всичко се е променило.

Лили се наведе и се престори, че връзва маратонките си. Не искаше приятелката й да види лицето й. Какво ти забавление, отдавна беше забравила как да се забавлява.

— Предлагам да играем канадска двойка — каза Тара. — Двете с теб срещу Бей.

— Както искаш — отвърна тя.

— Искам да ни покажеш, че царицата на корта се е завърнала — прегърна я Тара и й подаде топката.

Лили отиде до базовата линия. Електрическата светлина хвърляше дълги сенки върху корта. Линиите бяха прясно очертани и бялата боя ослепително блестеше. Бей вече беше на поста си и тупкаше с топката по асфалта. От блатата се чу вик на кукумявка.

— Готови ли сте? — попита Бей. — Започвам!

— Хайде, удряй! — войнствено извика Тара. — Излей си яда!

Бей би сервиз и топката прехвърли мрежата. Лили подложи ракетата си и я върна при Бей, която би към Тара. Удар, и топката се върна. Сърцето на Лили тупкаше бясно. Наведе се, готова да я поеме на свой ред.

Не беше пипала ракета цели девет години, още от времето преди Роуз да се роди, но само след секунди навлезе в играта. Като деца трите играеха всяка вечер, прехвърляха си топката, докато ръцете им отмаляваха до такава степен, че едва успяваха да ги повдигнат. Лили обожаваше тази игра. Участваше всяка година в турнира за Деня на труда и беше трета в ранглистата на гимназията в Блек Хол.

Туп! Туп!

Беше намерила връзка с един издател в Ню Йорк, който беше готов да й помогне с издаването на собствено списание за бродерия и модели за гоблени. Смяташе да организира турнир по тенис, с който да ознаменува излизането си на пазара. Искаше да събере жените, които обичаха да бродират, с тези, които обичаха да спортуват. Беше си избрала нова ракета и жълти топки. Първият брой трябваше да излезе през пролетта — април или май. Щеше да помести интервюта с известни тенисистки, да разкаже за приятелките, с които израсна, играейки тенис.

Туп.

Лили отстъпи към базовата линия. Топката дойде и тя я отби с всичка сила. Краката й горяха. Бей удари така, че топката едва не изхвръкна от игрището, но Лили я настигна, използва своя бекхенд и я изстреля като куршум над мрежата. Продължи да замахва все по-яростно, и още, и още. Толкова силно стискаше зъби, че челюстта я заболя. Следващия път Бей я изненада и й подаде високо, но тя се справи. Заби топката в далечния ъгъл. Бей я върна и тя я посрещна с ракетата.

Тара се отдръпна. Сега Лили властваше на корта. Усещаше силата в себе си. Ръката й държеше здраво ракетата, готова да реагира на секундата. Тара беше казала: „Излей си яда“ и тя правеше точно това.

Изкарваше си яда заради всичко, което й беше причинил Едуард, заради всичко, което й беше отнел. Заради Роуз, заради Мийви. За Лиам. За мечтите, които й отне, и за тези, които й останаха. За силата, която все още караше сърцето й да бие, въпреки усилията на Едуард да задуши живота в нея. Спомни си за списанието, което не можа да види бял свят, за годините, прекарани в самота, без приятели, без близки. Спомни си за Лиам и Роуз, които й липсваха толкова много…

— Давай, Лили! — чу тя гласа на Тара.

Продължи да замахва бясно. Вътре в нея нещо ридаеше, не — виеше от болка. Нощта беше тиха, чуваха се единствено викът на кукумявката и шумът от ударите по топката: „Туп! Туп!“ Дъхът излизаше от гърдите й с тежък стон, но Лили не спираше. Опитваше се да намери в себе си онова момиче, което преди много години се забавляваше с приятелките си тук, на същия корт, обичаше живота и вярваше в любовта.



Сърдит на себе си, Патрик караше по обратния път към Хабърд Пойнт. Беше се провалил с мисията и с всеки километър настроението му ставаше все по-мрачно. Знаеше, че трябва да се обади на Мариса, най-малкото да я успокои, че сестра й се е прибрала жива и здрава, но не знаеше как да й го каже, без да я разстрои. На изхода на Блек Хол напусна магистралата и зави по крайречния път. Взе Флора от приятеля си и реши да намине към Лили. Искаше да се увери, че с нея всичко е наред, и да успокои Лиам, но знаеше, че прави всичко това само за да отложи обаждането си в Кейп Хоук.

Скоро спря пред къщата на Мийви и почука на вратата. Никой не му отвори, въпреки че в кухнята светеше и колата беше отпред. Патрик изтръпна. Лили беше изчезвала от тук веднъж, какво й пречеше да го направи пак? После се сети за отпечатъка на палеца върху нагревателя, реши да заобиколи отзад и да се опита да мине през мазето.

Къщата на Мийви беше построена точно на върха на скалистия бряг. Задната й част се издаваше над морето като носа на кораб. Въпреки тъмнината звездите и пълната луна, която вече се показваше от изток, бяха достатъчни, за да намери алеята, която заобикаляше къщата. Докато се провираше между розовите храсти, той хвърли поглед към водата и не можа да повярва на очите си. Взря се по-внимателно. Нямаше грешка, сред вълните имаше нещо грамадно — живо и бяло.

То се надигна от дълбините и застина на повърхността като огромен бял кивот, проблясващ на лунната светлина. Огромен дънер с обелена кора, който се носеше по повърхността с полирана от вълните снага. Внезапно дънерът се размърда и Патрик видя, че бялата маса има очи. Големи, влажни, черни очи.

— Майко мила! — прошепна.

Флора заръмжа, хукна към вълнолома и зашари нагоре-надолу из брега. Морското чудовище не помръдна, явно едрият лабрадор ни най-малко не го смути. Стоеше си там, на около двайсетина метра от брега, и гледаше право към Патрик.

Флора се разлая. Опъна предните си крака и издаде шия към библейското чудовище. Лаят й премина във вой и скимтене.

Патрик беше рибар. Често навлизаше навътре в морето с „Основателна причина“ и хвърляше въдицата. Веднъж улови лефер, който тежеше близо осемнайсет килограма. Но това чудо пред него беше по-голямо от всичко, което беше виждал досега. Трябва да беше дълго около четири метра. Такова нещо беше виждал в аквариумите във Вашингтон и Кейп Хоук и нямаше обяснение как един бял кит може да се озове тук.

Когато преди месец отиде в Нова Скотия, Роуз и Лили му разказаха за Нани и как я засекли в Бостън по времето, когато били там за поредната операция на момичето. Можеше ли да ги е последвала и тук, в Хабърд Пойнт? Или беше част от морската аномалия, за която му беше споменал Лиам?

Откъдето и да беше дошло, явно не бързаше. Стоеше си там, продължаваше да го гледа с големите си очи и да кара сърцето му да бие като барабан в гърдите. От своя страна Флора незнайно как успя да установи мир с белия кит. Легна на вълнолома, изплези език и задиша тежко, но страхът й беше отминал.

Това беше необяснимо, Патрик се озадачи от поведението на кучето и отново се вторачи в бялото същество. И стана нещо още по-необяснимо — колкото повече го гледаше, толкова по-леко му ставаше, спокойствието се разля по цялото му тяло. Усети блаженство, каквото не бе изпитвал от години. Голямата риба излъчваше мир и красота, очите й гледаха така, сякаш зад тях се криеше душата на добър човек, приятел, който беше тук, за да му вдъхне кураж. Изведнъж Патрик разбра какво трябва да направи. Извади мобилния телефон и набра номера, с който не се свързваше често, но беше запечатан завинаги в паметта му.

— Ало? — обади се тя.

— Мариса! Аз съм, Патрик.

— Здравей, Патрик! — звънна гласът й.

— Трябваше да те чуя, Мариса — заговори той. — Днес ходих в Балтимор.

— Ох! — трепна гласът отсреща. — Градът, в който живеехме със Сам, преди да се омъжа. Тя скоро ще си е вкъщи, освен ако не дойде направо на фестивала.

— Мариса! Бях на гости на Сам.