— Аз също — подаде ръка той. — Как си, Джак?

— Екстра — усмихна се прокурорът. — Джим ми каза, че си в града, и ми се прииска да се видим. Мина много време, чувам, че си се пенсионирал?

— Дойде ми времето, Джак — ухили се Патрик. — Реших, че е време да си поживея.

Те си припомниха за случая, по който бяха работили заедно. Патрик му каза, че техният човек все още е в затвора. Дали му петнайсет години за банков обир. Попитаха го, разбира се, и за Мара Джеймсън и той им разказа как се появила изневиделица цяла и невредима. Сервитьорът дойде и те поръчаха.

— И така, пенсионира се, но продължаваш да работиш, така ли? — попита Джим.

— Не, просто се опитвам да помогна на една приятелка.

— Да, Джим ми каза, че търсиш една от сестрите Махоун — каза Джак. — „Падналите ангели“.

— Познаваш ли ги?

— Че кой не ги познава? Дори и сега, след петнайсет години, си спомням някои от песните им. Свиреха в бара, който беше точно на ъгъла до съда. Половината от ченгетата и адвокатите бяха влюбени в тях. Сам излизаше известно време с един мой приятел, точно след като Пати се омъжи и замина.

Патрик се опита внимателно да измъкне още информация. Разбра, че след дипломирането си Сам Махоун за почнала работа в „Джон Хопкинс“, участвала в медицински екип, който пътувал из Южна Африка и Далечния Изток, навсякъде, където имало нужда и успеели да получат разрешение.

— Спомням си, че тъгуваше много за сестра си — разказваше Джак. — Двете бяха неразделни. Доколкото си спомням, Сам беше постъпила в „Джон Хопкинс“, понеже Пати вече работела там. И когато тя се омъжи, за нея настъпиха тежки времена.

— Продължи ли да свири след това?

— Само когато сестра й идваше да я види. На два пъти се събираха и изнасяха концерти. Всички ги обичаха и все още ги помнят.

— Какво стана после?

— Не знам. Съпругът на Пати почина и тя се омъжи отново. Май прекалено скоро. Казват, че попаднала на някакъв мошеник. Сам не го обичаше, ядосваше се от начина, по който се държеше с Мариса.

— Биеше ли я? — попита Джим.

Патрик отпи от колата си. Това беше един от дежурните въпроси на всички ченгета. „Биеше ли я?“ Сякаш само юмруците можеха да нараняват.

— Не! — отговори той вместо Джак.

— Вярно е — изрече О’Брайън. — Всъщност ти я познаваш.

— Да — потвърди Пат. — Заради нея съм тук. Мъчно й е за сестра й. Сега Пати живее в Нова Скотия. По това време на годината там се провежда фестивал на келтската музика и тя се опитва да открие Сам, за да участват в него.

— О, това ще бъде нещо, което бих желал да чуя — каза Джак. — Изминаха много години. Сега съм женен мъж с две деца и високо кръвно, но когато чуя тези две песни, оглупявам като двайсетгодишен хлапак.

Той извади от сакото си касета и я плъзна по масата към Патрик.

— Какво е това? — попита го той.

— Това е шпионски запис от деня на националния празник на Ирландия. Тогава двете свириха в „Бларни Стоун“. Пазя я оттогава, но жена ми се дразни, когато я слушам. Смята, че е опасно женен мъж да слуша такава предизвикателна музика. Защо не я вземеш?

— С удоволствие! — Патрик я прибра в джоба на ризата си.

Те замълчаха и вечерта се изпълни с острите писъци на чайките. Сервитьорът донесе вечерята — варени раци, пържени картофки и колсло. Тримата мъже се заеха с раците. Докато отстраняваха черупките със специален дървен чук, отново заговориха за стари познати, стари случки, деца и съпруги. За Патрик беше удоволствие да си припомни славното минало, но времето минаваше и той реши, че трябва да потърси отново Сам. Благодари на Джак и Джим за приятната среща и обеща да им се обади в най-скоро време.

Пое по обратния път към „Рибарска“ 61. Пусна касетката, която му даде Джак. Двете цигулки подеха нежна мелодия и ангелските гласове на сестрите запяха „Скалите на Дунийн“.

Боже, колко беше хубаво! Той се остави на красивата песен и на вятъра, който духаше през прозорците и рошеше косите му. Мариса пееше в пълна хармония със сестра си. Гласът й беше прекрасен, пълен с емоции, сякаш нашепваше в ухото му нежните, романтични думи и те бяха предназначени само за него. Качеството на звука беше ужасно, сигурно записът беше правен от някого сред тълпата в бара. Чуваха се разговори и смехове, звън на чаши, но чувствените гласове успяваха да се извисят над шума.

Патрик слушаше и си мислеше, че текстът идеално подхожда на природата в Кейп Хоук. Скали, планини, море. И самата Мариса, подпряна на вратата на къщата си и пъхнала ръката си в неговата. Тази картина беше нещо, заради което си заслужаваше да бъде тук. Колко щастлива щеше да бъде тя, ако Пат успее да убеди сестра й да тръгне с него. „Моля те, господи, помогни ми да го направя заради нея!“ — каза си той.

Остави колата на познатия паркинг, извади касетата от касетофона и я пъхна в джоба за късмет. Този път прозорците на къщата светеха. Изкачи външните стълби и почука. Отвътре се чуха стъпки и след секунда една жена отвори вратата. Косата й беше мека и чуплива, много по-светла от тази на Мариса, но Патрик веднага разбра, че това е Сам. Очите бяха същите — живи, любопитни и пълни със смях.

— Добър вечер? — взря се любопитно в него жената.

— Здравейте! Аз съм Патрик Мърфи.

— Чисто ирландско име — усмихна се тя.

— Саманта Махоун? — попита той за всеки случай.

— Същата. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявах се да ми изсвирите нещо нашенско.

Въпреки че думите му я разсмяха, тя го погледна изпитателно.

— Преди време можеше и да стане, но вече не свиря. Трябва ли да ви познавам?

— Не, не ме познавате — отвърна Патрик леко смутен.

— Тогава?

— Аз съм приятел на сестра ви.

— Тя добре ли е? А Грейси?

— Добре са — побърза да я успокои той, — макар че аз мисля за Грейси като за Джесика.

Тя присви очи и го огледа от глава до пети. Сетне стисна устни и хвана дръжката на вратата, готова да я затвори.

— Какво искате?

— Мариса ви очаква в Кейп Хоук — каза той. — Не сте си направили труд да й пишете, че сте се върнали от Перу, и тя седи пред компютъра, и чака да й се обадите, че сте добре и че вече сте на път към Нова Скотия.

— Това засяга само мен и сестра ми. — Гласът й затрепери от вълнение. — По-добре си вървете!

— Моля ви, Сам!

Тя почти затвори вратата и застана така, че той да не може да види лицето й, но нямаше как да заглуши острото и забързано дишане и Патрик разбра — тя се бореше със себе си.

— Вие… интимен приятел ли сте й?

— Не, само приятел — отговори той, изненадан от директния въпрос.

Тя продължаваше да се колебае. Той вече беше изгубил надежда, когато Сам отвори вратата и го покани вътре.

Стаичката, в която го въведе, беше миниатюрна. Той се насочи към малък диван и маса с два стола. Сам му посочи единия от тях и седна срещу него. „Седна“ не беше точната дума, просто се подпря на ръба на стола, сякаш все още се колебаеше дали постъпва правилно. Патрик огледа помещението. Стените бяха украсени с най-различни знамена, ярки килими и одеяла — сувенири от местата, където беше пътувала. Цигулката беше поставена на най-горния рафт на библиотечния шкаф, явно не я използваше често.

На една от стените имаше снимки и на някои от тях той разпозна Мариса. Въздъхна дълбоко и се обърна към Сам:

— Сигурно двете сте живели тук, преди Мариса да се омъжи? — попита и си припомни какво му беше разказал Джак.

— Да. Тя първа се нанесе тук. — Сам посочи към една елегантна масичка от махагоново дърво, отрупана с красиви вещи. — Това сребърно ковчеже ни е от баба. Свещникът и кристалният бухал са на Пати. Купи ги веднага щом го нае, за да внесе малко уют в обстановката. Бухалът трябваше да показва, че тук живее вече пораснал и улегнал човек. На другата година дойдох и аз, за да бъда близо до сестра си. И медицинска сестра станах заради нея.

— Значи Мариса е била вашият пример за подражание?

— Да.

— Тя много тъгува за вас, Сам.

Саманта наведе глава. Патрик я погледна и едва сега осъзна колко много си приличат двете сестри. Същият овал на лицето, същите високи скули и нежна, осеяна с лунички кожа. Но Мариса имаше тъмна червеникавокафява коса, а тази на Сам беше светла, с медни отблясъци.

— Оценявам усилията ви — каза тя, — но вие не разбирате…

— Обяснете ми!

Жената наклони глава, разтвори устни и Патрик си помисли, че ще го среже, ще му каже да не си пъха носа в чужди работи, но тя не го направи:

— Как мога да обясня на някого, който не знае каква беше сестра ми преди години? Тя беше… жена и половина. Трябваше да я видите тогава — по цял ден не подгъваше крак, непрекъснато беше между болните, но това не й пречеше вечерта да изправи публиката на крака с виртуозните си изпълнения. Беше много талантлива. Знам, че това е трудно за разбиране от човек, който не е запознат, но тя можеше да направи интравенозна инжекция, без да усети пациентът. Успяваше да разсмее децата, докато лекарят зашива раните им. Обичаше пациентите и те й отвръщаха със същото.

Патрик си спомни сърдечната усмивка на Мариса и повярва на всяка дума.