— Божичко! — ахна Мара.

— Счупих й челюстта. Майка й извика полиция, тя винаги си вреше носа в нашите работи. Не разбираше, че това е между мен и Джуди. Тя е виновна за раздялата ни!

— Едуард… — Мара беше ужасена от признанието му. Не знаеше от къде да започне. Защо досега не й беше споменавал за тази Джуди? И защо й разказа за нея точни в деня на сватбата им?

— На теб никога няма да посегна — заяви той и нежно и отмести кичур от очите й. — Моля те, не се страхувай! Ти не си като нея!

— Едуард! Една жена не заслужава такова отношение, няма значение какво е направила!

Очите му проблеснаха. За миг в тях се появи същата злоба, която я накара да му отстъпи таксито при първата им среща.

— Тя ми изневеряваше! — скръцна със зъби той.

— Въпреки това! Ако някой мъж ме удари, какво говоря, само да ме докосне с пръст, веднага бих го напуснала! На минутата!

Едуард я изгледа дълго и изпитателно. Тя се почувства като мишле пред погледа на злия котарак, който се чуди дали да я лапне на един залък, или първо да си поиграе с нея. Въздухът затрепери от напрежение. Но изведнъж той се засмя и нервите й се отпуснаха. Сега, след близо петнайсет години, Лили беше научила, че Едуард има на склад усмивки за всякакъв повод. В онзи миг той се колебаеше между хлапашко ухилване, което би могло да обърне всичко на шега, и едно бавно сластно разтапяне на леда по устните. Тази, която й представи, беше нещо средно между двете — усмивка, предлагаща мир.

Границата беше очертана.

Той й показа, че има юмруци и ще ги използва, ако го провокират. Тя му даде да разбере, че няма да търпи физически тормоз.

Това беше важна информация за всеки един от тях. За съжаление тогава Мара не успя да я оцени, иначе би си спестила доста неприятности. Наистина, разбра, че един ден би могъл да побеснее и да я удари. Тогава трябваше си събере багажа и да бяга надалече, преди да е станало по-лошо. Но за момента възприе нещата като поправими.

Виж, Едуард схвана всичко и бързо реши да поправи грешката си. Трябваше да потърси по-изтънчени начини да я пречупи.

Лили не откъсваше поглед от затворените очи на баба си. Мъката я заля и тя усети соления вкус на сълзите в гърлото си. Беше се омъжила за господин Мистерия. Доктор Джекил беше само една от ролите му, но той можеше да бъде също така и мил, и весел, и коварен. Именно заради тази неуловимост на характера му й трябваха години, докато осъзнае, че Едуард кърши клоните й един по един, оголва я и бавно и незабележимо й отнема самоличността. Играеше си с нея като с кученце. Подхвърляше й малки трохи на надежда, които я караха да остане още един ден при него, после още една седмица, месец. В същото време все повече стягаше въжето около шията й. Божичко, как е могла да бъде толкова глупава!

Замисли се за Роуз. Лиам беше до нея, щеше да направи всичко, за да я опази, но щеше ли да е достатъчно? Думите на Патрик още отекваха в главата й: „Въпросът не е ако, Лили, а кога.“ Тя, тя беше виновна за всичко! Остави се в ръцете на този злодей, въпреки че истината беше пред очите й. Сега излагаше на смъртна опасност всички свои близки. И най-лошото — нямаше никаква представа как да ги предпази, особено Роуз. Нейната Роуз!

Единайсета глава

Патрик караше към Балтимор. Стъклата на прозорците на колата бяха смъкнати и вятърът разхлаждаше въздуха в купето. Щеше да бъде още по-приятно, ако Флора беше с него, но трябваше да я остави при приятеля си Анжело, който се грижеше за нея, когато се налагаше да пътува по работа. Нямаше представа колко време ще му отнеме разследването в Балтимор, а не искаше да я държи заключена в колата. Но тя му липсваше.

Телефонът иззвъня и той с радост позна гласа на Лиам.

— Едуард да се е мяркал? — попита Патрик, след като размениха поздрави.

— Не се е появявал втори път — отвърна Лиам. — Но не смея и за миг да изпусна Роуз от поглед.

— Какво да се прави!

— Според теб не е ли по-добре да се приберем при Лили в Хабърд Пойнт — попита той. — Тя мисли, че тук е по-безопасно за Роуз.

— Може и да е права — замисли се Патрик. — Едуард не може да бъде на две места едновременно, а в момента е зает с друго. Онзи ден беше в болницата при Мийви, сигурно се страхува, че може да дойде в съзнание и да разкаже какво се е случило. Между другото, състоянието й се подобрява и лекарите се надяват, че скоро ще се събуди.

— Откриха ли някакви доказателства за вината на Едуард?

— Един пръстов отпечатък върху нагревателя за топлата вода. Важното е какво ще ни разкаже Мийви, като излезе от комата.

— Сигурен ли си, че ще се оправи?

Патрик замълча за миг. Представи си яркосините, спокойни очи, които пазиха девет години тайната на нейната внучка. Трябва да си много силен, за да не се издадеш толкова време.

— Не я отписвай, човече! Тя е костелив орех — каза той.

— Надявам се да си прав. Заради Лили.

— Дано! За нея ще бъде много трудно, ако нещо се случи с баба й, знаеш колко близки са двете. И то сега, когато й предстои сериозна схватка с Едуард и се мъчи да разгадае плановете му за Роуз. Май наистина ще е по-добре да останеш в Роуд Айланд. Бъди нащрек, Лиам! Не му позволявай да се доближава до нея.

— Не се безпокой! — твърдо изрече той. — Не го съветвам да опитва. Впрочем, тук се чувстваме отлично. Прекарваме много време в морето с лодката на един приятел. Но възникна един проблем и си помислих, че можеш да ми помогнеш.

— Казвай!

— Познавам един човек от Кейп Хоук. Казва се Джерард Лафарж — рибар с лоша репутация. Лови делфини и китове. Тук става нещо интересно. Огромни вълни гонят малките риби към брега…

— Не е само в Роуд Айланд. — Пат се сети за необичайната активност в неговия иначе спокоен залив.

— В момента Лафарж не лови риба, но обикаля наоколо и се чудя какъв вятър го е довял чак до тук. Сигурно има някаква причина и тя не е любовта към южните морета, можеш да бъдеш сигурен.

— Обажда ли се в Кейп Хоук? — попита Патрик.

— Позвъних на братовчед ми, но той не знае нищо.

В този момент на хоризонта се появиха покрайнините на Балтимор и Пат даде сигнал за напускане на магистралата. Потърси листчето с адреса, който му беше дал Джим, и каза:

— Слушай, има вероятност тия дни да пътувам за Кейп Хоук. Ако стане така, ще проверя на място какво става с това приятелче.

— Ще ти бъда благодарен. Ти какво, каниш се да посетиш фестивала?

— Ако нещата се развият, както ги мисля — отвърна Пат и отби в указаната в бележката посока, — ще водя един много специален участник в конкурса.

Лиам му благодари още веднъж и двамата затвориха.

Щом слезе от магистралата, колата се изпълни с мирис на море. Това му напомни за Мариса. Беше забелязал, че каквото и да е правила, където и да е живяла, всъщност винаги е следвала линията на Атлантика. От Нюпорт към Балтимор, после отново на север — Бостън, и накрая в Кейп Хоук. Патрик също беше свързан с морето. Мирисът на водорасли го зареждаше с енергия и живот, ето защо сега се чувстваше бодър и изпълнен с увереност, че мисията му ще бъде успешна.

Той намери адреса на Сам и потърси наблизо паркинг. Кварталът беше в съседство с болницата и до слуха му достигнаха сирените на линейките. Къщите тук бяха двуфамилни, с малки спретнати дворчета към улицата и еднотипни дървени веранди отпред. По тротоарите играеха деца, грижливо наблюдавани от майки и баби, които седяха по пейките пред оградите на къщите. Патрик пресече и тръгна по тротоара на улица „Рибарска“. Изкачи стълбите на номер 61 и почука на вратата.

Докато чакаше, усети, че сърцето му бие, както винаги, когато беше в акция. В този случай залогът беше жизненоважен за него.

Опита се да надникне през спуснатите пердета. Те бяха дантелени, грижливо надиплени и създаваха усещане за домашен уют, но пред прозорците нямаше нито цветна градина, нито саксии с цветя. Патрик си каза, че е трудно да се грижиш за цветя, ако пътуваш непрекъснато.

Никой не отвори и той се върна при колата. Уговорката с Джим беше за шест в „Щипците на рака“, но до шест оставаше още много време, затова реши да се поразходи из града. Подкара към болницата. Мариса му беше разказвала, че е работила тук като сестра. Сградата беше голяма, тухлена, с широки огрени от слънцето прозорци. Може би Сам беше на работа и той се зачуди дали да не потърси из отделенията. По дяволите, какво се беше случило между двете сестри и имаше ли право да се намесва в техните взаимоотношения? Не беше ли по-добре да обърне колата и да се прибере, вместо да се меси в чужди работи? Но после си спомни сините очи на Мариса, нежния й глас, който му изпя онази прекрасна песен по телефона, и реши, че постъпва правилно. Нямаше да влезе в болницата, но щеше да изчака и да я потърси по-късно.

„Щипците на рака“ беше първото от редицата заведения, които бяха накацали около пристанището. Патрик паркира и тръгна по калдъръмената улица към грубо скования бар. Видя Джим да седи на една маса с някакъв човек. Трябваше да използва лактите, за да си пробие път през тълпата пред бара. Приближи се и позна другия мъж. Беше Джак О’Брайън, помощник-областният прокурор, който преди години му беше помогнал за един случай.

— Хей, Патрик, радвам се да те видя! — поздрави го Джак.