— Искаш раци?

— Искам да помогна на една приятелка, която страда за сестра си — каза Патрик, — и между другото въобще не е изчезнала, ами си е жива и здрава. До утре, Джим!



Лили седеше до леглото на баба си. Климатикът бръмчеше тихо и напевно, мониторът бипкаше и предметите в стаята изглеждаха призрачни на слабата вечерна светлина. Преди малко сестрата й напомни, че часовете за свиждане отдавна са минали, но погледът на Лили я смути и тя и излезе тихо от стаята.

Лили държеше ръцете на баба си и се опитваше да й внуши да се събуди. Отчаяно се надяваше на чудо. Имаше нужда от мъдрите й съвети, за да разбере какво да напрани. Едуард ги нарани жестоко, нея и баба й, а сега протягаше лапи и към Роуз.

— Бабо — прошепна. — Моля те, събуди се! Имам нужда от теб, бабо!

Мийви неочаквано се размърда, устните й трепнаха. За миг тя повярва, че баба й я чува и се опитва да излезе от дълбокия сън.

— Какво ти причини Едуард, бабо?

От коридора долетя шум от нечии тихи стъпки. Една сянка се мерна зад матираното стъкло на вратата и Лили настръхна. Въпреки уверенията на Патрик, че полицията няма да позволи на Едуард да припари до болницата, беше нащрек. Срещата с него върна старите страхове.

Тя знаеше на какво е способен той. Щеше да пусне в ход прословутата си усмивка и скоро сестрите, възмутени от полицията, която без причина се нахвърля върху такъв мил и възпитан човек, щяха да го пуснат не само в отделението, ами и в домовете си, стига да поиска. Тя самата беше жертва на неговия чар. Той умееше да я кара да се чувства желана и сигурна. По цели нощи я държеше в прегръдките си, галеше косата й и слушаше нейната изповед. Лили отвори сърцето си и сподели всичко за детството си, за семейството и за загубата на родителите си.

Спомни си малкия апартамент, който наеха, когато се прибраха заедно от Вашингтон в Хоторн след Коледа. Първите дни почти не ставаха от леглото. Тя му разказа за картините и гоблените, в които се опитваше да разкаже своя живот. Бродираше това, което познаваше най-добре — деца, играещи на плажа в Хабърд Пойнт, лодки, закотвени на пристанището. Можеха да се видят и стативите на местните импресионисти, които се събираха на брега на река Лейтенант.

— Просто обичам да разказвам приказки. Обичам си работата — говореше тя. — Особено това, че ми дава възможност да общувам с хора, които ценят красотата.

— Надявам се, че ти плащат добре за това — подхвърли той.

Без да се усети, тя призна, че изкарва доста пари. Хората харесваха моделите й и те се продаваха добре в магазините за сувенири по източното крайбрежие, от Бар Харбър до Палм Бийч.

Едуард беше борсов посредник в Кънектикът. След дипломирането си в Харвард беше работил на различни места. После основал собствена фирма, която в момента била една от най-добрите на борсата. Имал богати клиенти, с които се сприятелил, а за някои дори бил повече от брат.

— През свободното време съм треньор на малчуганите по ръгби и баскетбол в един спортен клуб. Опитвам се… — замълча, целуна челото й и замислено продължи, — как да го кажа… искам да им дам някои предимства, които аз не съм имал на тяхната възраст.

— Но ти си учил в Харвард.

Той се засмя и на нея й се стори, че долавя горчивина в гласа му.

— Понеже бях в отбора по ръгби и бейзбол и те поеха издръжката ми. Иначе щях да гледам Харвард само на картинка. Моите родители са бедни. Повярвай ми, единственият колеж, който е виждала майка ми, е този, в който работеше като чистачка. Баща ми завърши друг колеж, този в затвора „Самърс“.

— Съжалявам, мили. — Лили беше шокирана.

— Недей! Това ме накара да разбера отрано какъв не искам да бъда — каза той и я целуна отново. — Но свещеникът ни беше изключителен човек. Стана ми духовен баща, беше насреща винаги, когато татко беше „на топло“. От него научих, че единственият начин да намериш своето място в живота, е като помагаш на другите. Благодарение на него съм това, което съм.

— Добре си се справил.

— Животът ми беше труден — отвърна Едуард и се обърна така, че очите му се оказаха на сантиметри от нейните. Тя го погледна и й се стори, че от там струи любов. — Когато бях малък, баща ми ме биеше, Мара. Не искам да ти разказвам какво съм преживял. Предпочитам да ти го спестя.

— Едуард!

— Никога няма да нараня нечия душа — изрече той с пресипнал глас и погали страните й с такава нежност, сякаш тя беше най-ценното нещо, което някога е докосвал. — На това ме научи моето детство — да обичам с цялото си сърце, да бъда мил.

— Ти наистина си мил!

Едуард поклати глава:

— Ти заслужаваш още повече! Научи ме на нежност, Мара, моля те!

— Ти вече си научил всичко. — Тя го целуна, трогната от неговата честност и благородство. Разкри душата си докрай пред него.

— И двамата сме преживели много — прошепна той с устни, долепени до извивката на врата й. Тя усети дъха му върху кожата си и за пръв път си помисли, че животът й може да се промени. — Никога не съм срещал друга жена, която да ме разбира като теб. Ние сме предопределени един за друг, Мара!

И Мара остави защитите й да паднат една по една. Може би това беше любовта! Може би светът не беше гол кова тъжно място и бог беше запазил малко щастие и за нея.

— Обичам те! — беше казал той.

— Обичам те! — отговори тя, неспособна да сдържа чувствата си. За пръв път казваше тези думи на мъж.

— Искам да бъда с теб завинаги! — пламенно прошепна той.

По гърба й преминаха тръпки — нещо средно между възбуда и страх. Не беше ли прекалено бързо?

На стената, точно над леглото, имаше снимка. Беше стара, оцветена в червеникавокафяво. На нея имаше китоловен кораб сред ледени блокове. Зад кораба се подаваха високи скали, покрити със сняг. На корпуса му беше изписано името: „Пинакъл“. Мара се загледа в суровия зимен пейзаж. Замисли се дали любовта може да спаси сърцата на двама души от студа и да превърне живота им във вечно лято.

Едуард проследи погледа й.

— Това е корабът на дядо ми — обясни.

— Така ли? — попита тя.

Той кимна и се загледа в снимката, сякаш тя беше прозорец към един по-добър свят:

— Бил е капитан на китоловен кораб. Аз съм кръстен на него. В началото на деветнайсети век семейството ни е било много богато и уважавано. Едуард Хънтър е бил откривател и изследовател на нови светове. На някои стари карти е отбелязан един проток близо до Тиера дел Фуего, кръстен на него — заливът Хънтър.

— Това е невероятно! — възкликна тя.

— Той е моята пътеводна звезда — каза Едуард. — Понякога, когато съм потиснат, затварям очи и си го представям как стои на кормилото и води умело кораба си през арктическите ледове. Не знам какво се случи с нашето семейство. Бяхме толкова уважавани, а някак си изведнъж се оказахме на дъното. Аз обичам мама и татко, разбирам ги, но моят истински герой е капитан Едуард Хънтър.

— Значи разбираш какво чувствам към баба.

— Защо не ме запознаеш с нея? — попита той.

Сърцето на Мара подскочи от радост. Баба й щеше да бъде щастлива, ако знаеше, че внучката й най-сетне е срещнала подходящ мъж. А как щеше да се радва, като разбере, че той живее в Хоторн, съвсем близо до долината на река Кънектикът!

— Или не съм достатъчно представителен за нея? — попита той, отвърна поглед и се отпусна по гръб на леглото.

— Разбира се, че си!

— Защото съм борсов посредник, завършил съм Харвард и дядо ми е бил морски капитан?

Тя се засмя, целуна го и каза:

— Не! Защото си добър човек.

Едуард скочи и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да си поеме дъх. Очите му я гледаха така, сякаш никой никога не му беше казвал такива думи.

— Вярваш ли ми? — напрегнато попита. — Това е много важно за мен!

— Вярвам ти — отвърна тя и изведнъж усети някаква вътрешна несигурност.

— Искам да бъдем заедно завинаги — прошепна страстно той. — Докато смъртта ни раздели!

Тази фраза не й хареса, но тя прогони съмненията си. Повтори си, че той я обича, че чувствата му са толкова силни, толкова всеобхватни, че и в книгите не можеш да намериш такава любов…

Лили се взираше в затворените очи на неподвижната Мийви и продължаваше да търси отговори в миналото. Всичко стана толкова бързо, нямаше време да се замисли, да обърне внимание на предупредителните сигнали и на собствените си съмнения. Като например колко често сменяше той работата си и как интервалите между напускането и започването на ново място ставаха все по-дълги. Как неусетно започна да вписва името му в собствените си счетоводни книги, докато накрая открито му даваше пари, за да си плаща сметките. Как сама си запуши ушите за заплахата, която прозираше зад думите, които той произнесе на сватбата „Белите рози са толкова нежни…“.

Патрик беше разбрал колко опасен човек е Едуард. Тя също го знаеше, но остана сляпа и глуха за неговата жестокост. През първата брачна нощ той без причина й разказа за бившата си приятелка Джуди Хотън. Не живеели заедно, но той често прекарвал нощите при нея. Тя имала голяма къща във викториански стил някъде в Хадън, наследство от пралеля й. Една вечер Джуди отишла с приятели на ресторант в Хоторн. Когато се върнала, Едуард й казал, че мирише на друг мъж. Тя се разбесняла, взела да го обижда и той я ударил.